Мирча Елиаде
Образи и символи
Размисли върху магическо-религиозната символика
В памет на баща ми
ГЕОРГЕ ЕЛИАДЕ
1870–1951
ПРЕДГОВОР
За да състави този свой том, Мирча Елиаде е трябвало само да подбере някои от многобройните си вече публикувани или още неиздадени творби с философски размисли за символиката, тъй като тя е вездесъща както в религиозната, така и във всяка друга мисловна област. В началото на нашия век, когато изкусните майстори на сравнителните проучвания смятаха за по-мъдро да позакърпят платната, вместо да се впуснат в морето за нови приключения, на самото понятие „символ“ се гледаше с доста лошо око. Но нима древните критяни не са изобразявали на стените си двучелен щит или двуостър топор, които сякаш се носели във въздуха? Римляните не са ли съхранявали в дома на Цезаря копие, което в известни моменти знаменателно потрепвало от само себе си? А иначе това са били съвсем обикновени наглед оръжия — щит, топор, копие — превърнали се необяснимо защо в обект на преклонение. Спартанците не са ли наричали „деца на Зевс“ две най-обикновени успоредни греди? Значи „истинският“ култ не е бил насочен „изначално“ към дървените греди, които „по-късно“ са били използвани в преиначен смисъл, заради някакво антропоморфическо схващане за „свещеното“. Но нещата вече не стоят така и, ако все пак има известни преувеличения, то те биха били в обратната посока: по-скоро би надделяла склонността да се съкрати рационалният бюджет на религиите в полза на разходите по символиката. Колкото до Елиаде, той се придържа към златната среда, благодарение на задълбочените си филологически познания. Есетата му не са плод на теоретични разработки, а на дългогодишни наблюдения и проучвания.
Две от монографиите, които той е включил в настоящия том, се отнасят до фундаменталните представи, присъщи на всяка идеология: центърът със своето разнообразие в третото измерение, зенитът, благодарение на който се подреждат по раздели и йерархия всички интересуващи дадено общество ценности; връзката, която изважда на преден план факта, че всеки живот — физиологически, колективен, интелектуален — представлява сложна плетеница от отношения. На сравнително малко на брой страници, но чрез вкоренени в контекста примери, Елиаде илюстрира богатството на извезаните върху тези две теми разновидности, като същевременно прави единството им напълно осезаемо. Есето, посветено на времето, съвсем ограничено — ако се осмелим да се изразим така, в сравнение с безпределната Индия, е пример за най-добрия възможен филологически подход: думата „кала“ изразява както мимолетността на мига, така и безкрайното или циклично времетраене, съдбата, смъртта; едновременно рамка и съдържание, понятие и божествена личност, която често е била смесвана и дори отъждествяваш с различни богове, Времето се явява един от реактивите, способни да разкрият пътеводните линии, следвани от тези могъщи мисловни школи: авторът на кратките, но добре документирани глави в този том изследва и изяснява всички проблеми, които е целял да проучи. Макар и по-специално наглед, есето за символиката на раковините свидетелства за вложеното в работата религиозно въображение, чиято изходна точка не е някакво понятие, на което то придава различен конкретен смисъл, а съвсем материален елемент, свързан от автора с разнообразни понятия, така че снопът от аналогии в дадения случай сякаш излиза от чувствителния полюс на взаимовръзката: фигуранти, търсещи драматичното. Накрая, „Символи и история“ изяснява накратко, с подчертано позоваване на големите живи религии на Запада, защо анализите, съдържащи се както в настоящата книга, така и в останалите трудове на Елиаде не са чисти игри на ума, а разкриват точките на скачване, чрез които човекът-индивид и човешките групи уравновесяват и захранват мисълта си посредством развитието на своя опит.
Истинско щастие е, че широк кръг от читатели ще има възможността да се запознае с това въведение към едно от най-оригиналните проучвания на нашето време; те обаче не бива никога да забравят и факта, че неговият автор преди всичко е бил и си остава писател и поет.
УВОД
Преоткриване на символиката
Учудващата мода на психоанализата донесе успех на някои ключови думи: образ, символика влязоха вече в постоянна употреба. От друга страна, систематичните проучвания на механизма на „първобитната мисловност“ изтъкнаха значението на символиката за архаичната мисъл, както и фундаменталната й роля в живота на кое да е традиционно общество. Надрастването на „сциентизма“ във философията, възраждането на интереса към религията след Първата световна война, многобройните поетически опити и най-вече проучванията на сюрреализма (с преоткриването на окултизма, на литературната „черна“ серия, на абсурдното и т.н.), на различни плоскости и с разнозначни резултати привлякоха вниманието на широката публика върху символа, възприеман като самостоятелен начин на познание. Въпросната еволюция е съставна част от реакцията срещу рационализма, позитивизма и сциентизма на XIX век и е напълно достатъчна, за да охарактеризира втората четвърт на XX век. Но това обръщане към разните символики не е съвсем ново и непознато „откритие“, за което има заслуга единствено съвременният свят: възстановявайки символа като всепризнато средство за познание, той само възобнови една разпространена до XVIII век из цяла Европа насока, която впрочем е свойствена и на другите извъневропейски култури, били те „исторически“ (като например тези на Азия или на Централна Америка), или архаични и „първобитни“.
За отбелязване е, че нахлуването на символиката в Западна Европа съвпада с въздигането на Азия на хоризонта на историята; започнало с революцията на Сун Ят Сен, то се утвърди най-вече през последните години; етнически групи, които досега само бяха проблясвали като светкавици в голямата История (подобно на тези в Океания, в Африка и т.н.), се подготвят на свой ред и едновременно да се впуснат в големите и силни течения на съвременната история и дори вече са нетърпеливи да я творят. Не че съществува някаква причинна връзка между издигането на „екзотичния“ или „архаичен“ свят на небосвода на историята и установеното в Европа възраждане на интереса към познанието на символите. Факт е обаче, че това съвпадение се явява едно особено щастливо стечение на обстоятелствата; защото как иначе позитивистката и материалистическа Европа от XIX век би могла да поддържа духовен диалог с „екзотичните“ култури, които всички, без изключение, претендират, че следват мисловни пътища, разминаващи се напълно с емпиризма или позитивизма. В това се крие поне една причина за надежда, че Европа няма да остане напълно скована пред образите и символите, заместващи нашите представи и понятия в екзотичния свят, където някои от тях все пак са пренесени и пригодени към местните условия. Учудващо е, че от цялата съвременна европейска духовност само две послания интересуват действително извъневропейските светове: християнството и комунизма. По наистина различен начин и с подчертано противоположни замисли, те се явяват учения за спасението и, изхождайки от този постулат, смесват „символите“ и „митовете“ в мащаб, сравним само с този при човечеството извън Европа.1
Както казахме, едно временно щастливо стечение на обстоятелствата позволи на Западна Европа да преоткрие познавателната стойност на символа и то в момент, когато тя вече не „твори историята“ сама и когато европейската култура, ако не иска да се огради с безплоден провинциализъм, е длъжна да се съобразява с различни от нейните пътища за познание, с други стойностни нива. В това отношение всички открития и редуващи се моди, свързани с ирационалното, с несъзнателното, със символизма, с поетическите опити, с екзотичните и неизобразителни изкуства и т.н., послужиха косвено на Запада, като го подготвиха за по-бързо, а и по-задълбочено разбиране на извъневропейските стойности и, в крайна сметка, за диалога с неевропейските народи. Трябва само да си помислим за поведението на етнографа от XIX век спрямо
