е чувствал и мислил самият Данте, когато я е писал? Щом става дума за по-свободно поетическо произведение, искам да кажа, такова, което зависи по-непосредствено от „вдъхновението“, като например творенията на немския романтизъм, нямаме право дори да се спираме на мнението на авторите за творбите им, щом се налага да тълкуваме съдържащата се в тях символика. Факт е, че в повечето случаи авторът не осъзнава изцяло значението на произведението си. Древните символики се появяват непринудено даже в творбите на авторите „реалисти“, които не знаят нищо за подобни символи.
Впрочем, този спор около законните граници на херменевтиката на символиките е безпредметен. Вече установихме, че макар митовете да деградират, а символите да се превръщат в светски знаци, те никога не изчезват, дори в най-позитивистката от всички цивилизации — тази на XIX век. Символите и митовете идват от много далеч: те са съставна част от човешкото същество и е невъзможно да не бъдат открити в което и да е екзистенциално положение на човека в Космоса.
Държим да поблагодарим тук отново на нашия учител и приятел Жорж Дюмезил, професор в „Колеж дьо Франс“, който беше така отзивчив да прочете и коригира първата редакция на третата глава, както и да изразим чувствата си на дълбока признателност към скъпия ни приятел д-р Жан Гуйар за любезността му да внесе необходимите корекции в останалата част от ръкописа ни.
ГЛАВА I
СИМВОЛИКА НА „ЦЕНТЪРА“
Психология и история на религиите
Много несведущи завиждат на призванието на историка на религиите. Има ли по-благородно и обогатяващо занимание от това да общуваш с големите мистики на всички религии, да живееш сред символите и тайнствата, да четеш и да разбираш митовете на всички нации? Невежите си представят, че един историк на религиите плува като в свои води в тази материя, без значение дали става дума за гръцките или египетски митове, за автентичното послание на Буда или за таоистките тайнства, или дори за тайните ритуали на посвещение при древните общества. Навярно профаните имат известно основание да си представят историка на религиите като човек, силно увлечен от големите и истински проблеми, зает да разгадава най-величествените символи и най-сложните митове, както и най-възвишените сред огромната маса от факти, с които разполага. Нещата обаче стоят съвсем другояче. Всъщност мнозина от историците на религиите са толкова погълнати от собствената си специалност, че не знаят много повече за гръцките или египетски митове, за посланието на Буда, за таоистките или шамански техники от обикновения любител, който е съумял да си подбере интересуващите го четива. Повечето специалисти познават задълбочено само една нищожна част от огромната област, каквато е историята на религиите. За съжаление, даже този толкова скромен сектор най-често е разработван повърхностно, като се стига само до разчитане, издаване и превод на текстове, до посветени на хронологията и изучаването на влиянията есета, до историческа монография или опис на писмените и други паметници и т.н. Затворен в ограничения си по принуда предмет, историкът на религиите често има чувството, че е пожертвал онази красива духовна кариера, за която е мечтал на младини, заради професионалния дълг и честното си отношение към науката.
Прекомерната научна почтеност в тази насока обаче води неминуемо до отчуждаването на широката културна общественост от историците на религиите. Със съвсем малки изключения, трудовете им се четат от ограничен кръг техни колеги и възпитаници, но не и от широката публика, било защото съдържат прекалено много технически подробности, било защото са отегчителни; в крайна сметка, те не представляват никакъв духовен интерес. Като чуват непрекъснато да им се повтаря, както направи например сър Джеймс Фрейзър на двайсетина хиляди страници, че всичко, което е мислел, желаел или си е въобразявал човекът от древните общества, че всички негови митове и ритуали, богове и религиозни изживявания са само чудовищен куп от глупости, жестокости и суеверия, за щастие преодолени от прогреса на човешкия разум, та като слушат постоянно все едно и също нещо, обикновените читатели се оставят накрая да бъдат убедени в тези твърдения и престават да се интересуват от обективното изучаване на историята на религиите. Поне част от тях обаче се опитва да задоволи законното си любопитство, като чете много лоши книги за тайните на Пирамидите, за чудесата на йогизма, за „големите разкрития“ или за Атлантида — накратко, интересува се от отвратителната литература на дилетантите, на неоспиритуалистите или на псевдоокултистите.
В известна степен ние, историците на религиите, сме отговорни за това положение на нещата. Ние пожелахме да представим на всяка цена една обективна история на религиите, без да си даваме винаги сметка, че онова, което назовавахме обективност отговаряше на начините на мислене на нашето време. В продължение на близо век се мъчехме да направим историята на религиите самостоятелна дисциплина, но не успяхме да го сторим; както е известно, тя продължава да бъде смесвана с антропологията, етнологията, социологията, религиозната психология и даже с ориенталистиката. В своя стремеж непременно да завоюва престижа на истинска „наука“, и историята на религиите преживя всички кризи, през които мина съвременният научен дух: историците на религиите последователно бяха позитивисти, емпирици, рационалисти или привърженици на историцизма, а някои от тях продължават да си бъдат такива. Още повече, че никоя от „модите“, които една след друга властваха над историята на религиите, никое от общите и систематични обяснения на религиозното явление, не са били дело на някой историк на религиите; всички те произхождат от изградени от видни лингвисти, антрополози, социолози или етнолози хипотези, които на свой ред стават всеприети, включително и от историците на религиите.
В наши дни нещата изглеждат така: значителен информационен напредък, постигнат с цената на стигаща до крайности специализация и даже с частично жертване на призванието ни (защото повечето историци на религиите станаха ориенталисти, класицисти, етнолози и т.н.); зависимост на разработваните методи от модерната историография или социология (като че ли историческото изучаване на някой ритуал или мит е равнозначно на изучаването на определена страна или на монографията за даден първобитен народ). Накратко, пренебрегнат бе същественият факт, че в израза „история на религиите“ ударението не бива да пада върху думата история, а върху религия. Тъй като, ако историята — от историята на техническите науки до историята на човешката мисъл — може да бъде изучавана и разглеждана по различни начини, то той е един-единствен, когато става дума за религията, изискваща най-строго придържане към религиозните факти. Преди да се пише историята на нещо, то трябва да бъде добре разбрано в същината му и заради самото него. Това налага да се изтъкне тук значението на творчеството на професор Ван дер Люв, който стори толкова много за феноменологията на религията и чиито многобройни и блестящи публикации предизвикаха сред културната общественост нов жив интерес към историята на религиите въобще.
Същият интерес бе събуден, макар и по косвен начин, от разкритията на психоанализата и от психологията на душевните дълбини, на първо място чрез творчеството на професор Юнг. Действително, твърде скоро бе забелязано, че огромната област, обхващаща историята на религиите представлява неизчерпаема мина от елементи за сравнение с поведението на индивидуалната или колективна психика, поведение, изучавано от психолозите и психоаналитиците. За никого не е тайна, че използването от психолозите на подобни социорелигиозни документи не винаги е ставало със съгласието на историците на религиите. Ще разгледаме накратко възраженията за подобни, често прекалено смели съпоставяния. Веднага ще кажем обаче, че ако историците на религиите бяха подходили към своя обект на изучаване в една по-духовна перспектива, ако се бяха помъчили да проникнат по-дълбоко в древната религиозна символика, не биха се появили много от психологическите или психоаналитическите тълкования, които се струват извънредно повърхностни на специалистите. Психолозите намериха в нашите книги великолепни градивни елементи за своите трудове, но много рядко задълбочени обяснения; затова се видяха принудени да запълнят тази празнота и, като заместиха историците на религиите, изказаха обобщени, но често извънредно прибързани предположения.
С две думи, трудностите, които трябва да се преодолеят днес, са следните: а) от една страна, след като
