естествен прилив на образи. Но естественост и непринуденост не се покриват с произволно измисляне. „Въображението“ е етимологически взаимообвързано с imago, „представяне, възпроизвеждане“ и с imitor, „подражавам, възпроизвеждам“. В този случай поне етимологията отговаря както на психологическите реалности, така и на духовната истина. Въображението наподобява примерни модели — Образите, възпроизвежда ги, прави ги отново актуални, повтаря ги безкрайно. Да имаш въображение, значи да виждаш света в неговата цялост; защото възможностите и мисията на Образите се състоят в това да показват всичко, което е непокорно на понятието. Така се обяснява злата участ и опустошението на „лишения от въображение“ човек: той е откъснат от дълбоката действителност на живота и от собствената си душа.
С припомнянето на тези принципи, ние искахме да подчертаем, че изучаването на символиките не е чисто научен труд, че макар и косвено, то представлява интерес за опознаването на самия човек; накратко, че то има какво да каже там, където се говори за нов хуманизъм или за нова антропология. Несъмнено, подобно изучаване на символиките ще бъде истински полезно, само ако е плод на съвместни усилия. Литературната естетика, психологията, философската антропология би трябвало да държат сметка за постигнатото от историята на религиите, от етнологията и от фолклора. Публикувахме тази книга най-вече заради психолозите и литературните критици. Историкът на религиите е по-подготвен от всеки друг, за да тласне напред изучаването на символите: документите, с които той разполага са по-пълни и взаимосвързани от тези на психолога и литературния критик, тъй като са почерпени от самите извори на символичната мисъл. В историята на религиите се откриват „първообразите“; психолозите и литературните критици боравят само с приблизителни варианти.
Планът на настоящата книга
Първите четири глави на книгата бяха съставени по различно време и предназначени за различни читатели.8
Глави I и II съдържат съвсем малко пояснителни бележки; използваната за написването им документация вече беше събрана било за наши собствени предишни трудове, било в творчеството на други изследователи. В замяна на това глави III и IV изобилстват от бележки и препратки. Събраните в тях материали представляват полезни самостоятелни монографии, независимо от тълкуванието, което им даваме. И последната глава, която служи едновременно за общо заключение, е представена с ограничен брой библиографски справки. Разглежданата в нея тема е прекалено обширна, за да позволява грижливо документирано и същевременно извънредно сбито изложение.
С изключение на въпросната последна глава, различните редящи се едно след друго проучвания не са писани, за да бъдат включени в отделна книга: всяко от тях обаче засягаше според автора един и същи проблем — структурата на религиозната символика. Във всяка глава е представена определена символика или група от символи, макар начинът на разглеждането им да е различен. Символиката на „Центъра“, която е разгледана в първата глава и представлява продължение на предишни проучвания, е изложена синтезирано, без оглед на обърканостите на „историята“. В първата част на тази глава се повдига именно въпросът за законността на подобно общо представяне на символа и се прави кратък преглед на отношенията между психологията и историята на религиите.
Втората глава анализира символиката на Времето и на „изхода от Времето“ в едно и също гнездо на културата: древната Индия. Третата глава засяга символиката на възлите в два допълнителни плана: след като се спира по-подробно на индоевропейците, като използва най-вече проучванията на Жорж Дюмезил, авторът се опитва да сравни тези данни с паралелните символики на други архаични култури. В тази глава най-ясно ще се откроят предимствата и границите както на историческото проучване, така и на морфологическия анализ и по този начин по-добре ще се схване необходимостта да се използват последователно тези два допълнителни метода. Четвъртата глава, посветена на група от свързани символи (Луна-Води-Плодородие и т.н.), представлява описание от морфологичен характер, целящо да изясни различните структури. Накрая, последната глава обобщава направените проучвания от различни гледни точки, с оглед на систематичното изучаване на магическо-религиозната символика.
Най-интересни за психолога ще бъдат първите две и последната глава от настоящата книга. Твърде заетият читател би могъл да не чете всички анализи и справки в III и IV глава. Ние преценихме обаче, че не е уместно да махнем тези бележки. Защото всяко прибързано обобщаване крие истинска опасност за проучванията на символиката. Невежите са склонни да се задоволят с първите попаднали пред очите им документи и да градят върху тях смели „обобщени“ тълкувания на символиките. Докато ние държахме да представим поне по два модела на анализ на символите, за да подчертаем колко нюансирани и сложни са всъщност нещата. От друга страна, искахме да предоставим на психолозите, на литературните критици, дори на философите доста изобилни сведения, за да ги използват при нужда за собствени цели. В писанията на някои психолози и литературни критици нерядко се среща повече от недостатъчна, даже откровено невярна историко-религиозна документация, защото книгите, от които те черпят своите материали най-често са творения на лишени от всякакъв критичен дух аматьори или на единични „теоретици“.9 Неспециалистите отговарят с основание, че не могат да заместят етнолозите и историците на религиите, че не разполагат нито със средствата, нито с времето да предприемат дълги проучвания, поради което им се налага да се задоволяват с наличните „общи“ трудове. За нещастие, в повечето случаи неспециалистите попадат на най-посредствените „общи трудове“, а когато имат повече късмет, им се случва да ги прочитат набързо или да ги схващат погрешно.
Ето защо ние устояхме на изкушението да махнем библиографските справки: може би някои неспециалисти ще почувстват нуждата от личен контакт с грамадата от трудове по етнология и история на религиите, вместо да се подхранват от жалките и отживели времето си дългогодишни творения на дилетантите или на „теоретиците“, които са се стремили най-вече да илюстрират собствените си общи обяснения. Трудовете по психология и по-специално тези, свързани с въпросите на психоанализата, позволиха на читателя да свикне с многословните изложения на редица индивидуални „случаи“. Често цели страници са отделени за пространно описание на мечтите или бленуванията на някои пациенти. В Англия бе издаден том от седемстотин страници, посветен на „митологията на мечтите и сънищата“ на един-единствен индивид. Психолозите единодушно приемат като абсолютно необходимо изложението in extenso на всеки отделен „случай“ и когато се примирят да го посъкратят, винаги го правят с нежелание: техният идеал би бил да публикуват цялостните си изследвания. С още по-голямо основание е наложително да се постъпва така и при изучаването на символиката: тя трябва да се представя както с най-важните си елементи, така и с нейните нюанси, варианти, колебания.
Очевидно, тълкуването си остава централния и най-мъчен проблем. По принцип винаги може да се постави въпроса за истинността на дадена херменевтика. С многобройни проверки на събраните чрез съпоставянето им сведения, с помощта на неоспорими свидетелства (текстове, ритуали, паметници с изображения) и на полуприкрити загатвания, може да се докаже с доводи и факти това, което този или онзи символ „иска да каже“. Но проблемът би могъл да бъде поставен и другояче: дали всички, които използват символите си дават сметка за всевъзможните им теоретически взаимни преплитания? Когато например при изучаването на символиката на космическото Дърво казваме, че то се намира в „Центъра на Света“, дали всички индивиди, принадлежащи към общества, които познават подобни космически Дървета осъзнават в еднаква степен цялостната символика на „Центъра“? Но истинността на символа като форма на познание не зависи от степента на разбиране на отделната личност. От разните текстове и образни свидетелства получаваме обилни доказателства, че поне за някои индивиди от дадено древно общество символиката на „Центъра“ е била изцяло разбираема; останалата част от обществото се задоволявала само да „участва“ в символиката. Трудно е да се уточнят границите на подобно участие: то се мени в зависимост от неопределен брой фактори. Всичко, което може да се каже със сигурност е, че „актуализирането“ на даден символ не става механично: то е свързано с напреженията и промените в обществения живот и в крайна сметка с космическите ритми.
Но всички временни изчезвания или лутания, които могат да сполетят дадена символика поради факта, че е „преживяна“, не накърняват валидността на нейната херменевтика. Ще посочим пример от друг вид реалности: за да се съди за символиката на „Божествена комедия“, трябва ли непременно да се пита какво милионите, пръснати по целия свят читатели разбират при прочита на тази трудна книга или по-скоро какво
