изрази означават рухването на установен ред, на един Космос, на една структура и повторно потапяне във флуидното, аморфно и, в крайна сметка, хаотично състояние.
Възприемането на неприятеля като демонично същество-същинско въплъщение на силите на злото, също е оцеляло до наши дни. Психоанализата на тези митични образи, които още населяват и вълнуват съвременния свят, ще ни покаже може би в каква степен прехвърляме върху „неприятелите“ собствените си разрушителни желания. Но този проблем е извън нашата компетентност. Ние се стремим само да изясним обстоятелството, че за целокупния древен свят неприятелите, които заплашвали микрокосмоса, са били опасни не в качеството си на човешки същества (като такива), а защото въплъщавали враждебните и разрушителни сили. Напълно е възможно отбраната на населените места и на градовете да е започнала с магически средства, понеже отбранителните съоръжения — ровове, лабиринти, укрепления и т.н. — са били разположени така, че по-скоро да спрат нашествието на злите духове, отколкото атаката на човеците.13 Даже в доста по-късната история, например през Средновековието, стените на градовете са били ритуално освещавани, за да служат като защита от Дявола, болестта и смъртта. Впрочем, архаичната символика изобщо не се затруднява да оприличи човешкия неприятел на Сатаната или Смъртта. В крайна сметка, резултатът от техните набези е все същия: разруха, разпадане на обществото, смърт.
Всеки микрокосмос, всяка населена област има това, което би могло да се нарече „Център“, тоест едно идеално свещено място. Точно там, в този Център се проявява изцяло свещеното, било като елементарни йерофании — както при „първобитните хора“ (например тотемните центрове, пещерите, където са погребвани чуринга и т.н.) — било под по-развитата форма на преките появления на божествата, какъвто е случаят при традиционните цивилизации. Но тази символика на Центъра не бива да се разглежда в нейните геометрически изяви, достъпни за западния научен разум. За всеки от тези микрокосмоси могат да съществуват няколко „центрове“. Малко по-нататък ще видим, че всички източни цивилизации — Месопотамия, Индия, Китай и т.н. — познават неограничен брой „Центрове“. Нещо повече, всеки от тези „Центрове“ е смятан и даже наричан буквално „Център на Света“. Тъй като става дума за свещено пространство, отредено с йерофания или ритуално изградено, а не за светско, хомогенно, геометрическо пространство, множествеността на „Центровете на Земята“ в рамките на един-единствен населен район, изобщо не затруднява вярващите.14 Пред нас се разкрива свещена и митическа география, единствената, която е действително реална, а не някаква си светска, „обективна“ география, тъй да се каже абстрактна и несъществена, теоретична постройка на пространство и свят, където никой не живее и следователно е съвършено непозната.
В митичната география, свещеното пространство е идеалното реално пространство, понеже, както бе доказано наскоро15, за древния свят митът е действителен, защото разказва за проявите на истинската реалност: свещеното. Точно в такова пространство човекът докосва пряко свещеното — било то материализирано чрез някои предмети (чуринга, изображения на божеството и т.н.) или проявено в йерархокосмическите символи (Стълб на Света, Космическо Дърво и пр.). При културите, познаващи понятието за трите космически области — Небе, Земя, Ад — „центърът“ представлява точката на пресичането им. Точно тук е възможно да се получи прекъсване, смяна на нивото и същевременно — връзка между тези три области. Имаме основания да смятаме, че образът на трите космически нива е доста древен; той се среща, например, при пигмеите семанг на полуостров Малака. В центъра на света се издига огромна скала — Бату-Рибн, а под нея се намира Адът. Някога от Бату-Рибн извисявал снага към небето стволът на едно дърво.16 Значи адът, центърът на земята и „вратата“ към небето се намирали на същата ос и точно чрез нея се осъществявал преходът от една космическа област в друга. Бихме се поколебали да повярваме в достоверността на тази космологическа теория, разпространена сред пигмеите семанг, ако нямахме основания да признаем, че наченките на въпросната теория датират още от предисторическата епоха.17 Семангите казват, че някога стъблото на едно дърво свързвало върха на Космическата Планина — Центъра на Света — с Небето. В това твърдение е загатната една извънредно разпространена митическа тема: много отдавна връзките с Небето и отношенията с божеството били лесни и „естествени“; вследствие на допусната грешка в ритуала, тези връзки били прекъснати и боговете се оттеглили още по- високо в небесата. Затова сега единствено хората-лечители, шаманите, жреците и героите или господарите успяват да възстановят временно и само за собствено ползване връзките с Небето18. Митът за първоначалния рай, изгубен заради някаква грешка е извънредно важен, но въпреки че има известна връзка с нашия сюжет, не можем да си позволим да го разглеждаме сега.
Символика на „центъра“
И така, да се върнем към образа на трите космически области, свързани чрез ос в единен „Център“. Този архетипен образ се среща най-вече при източните цивилизации от епохата на палеолита. Светилищата в Нипур, Ларса и Сипар се наричали Дур-ан-ки, „връзка между небето и земята“. Вавилон е бил назоваван с множество имена, като например „Дом на основата на Небето и на Земята“, „връзка между Небето и Земята“. Но свързването на Земята с подчинените области се осъществявало винаги във Вавилон, понеже градът е бил изграден върху bab-apsi, „Вратата на апсу“; с думата апсу древните назовавали водите на Хаоса преди Сътворението. Същата традиция откриваме и при евреите. Скалата на Йерусалим прониквала дълбоко в подземните води (tehom). В Мишна е казано, че Храмът е изграден точно над tehom (еврейския еквивалент на apsu). И също като във Вавилон, където била „вратата на апсу“, в скалата на йерусалимския Храм се намирала „устата на tehom“. Подобни традиции се срещат и в индоевропейския свят. Така например, римският mandus означава пресечната точка между подземния и земния свят. Италийският храм бил зоната на пресичане на висшия (божествен), земния и подземен (пъклен) свят. (Виж „Митът за Вечното Завръщане“, в бълг. изд., стр. 23 и сл.).
За всеки източен град се смятало, че действително е разположен в центъра на света. Вавилон бил Bab- ilani, „врата на боговете“, защото точно там боговете слизали на земята. Столицата на съвършения китайски владетел се намирала до чудотворното „Изправено дърво“ — Kien mou, на мястото, където се пресичали трите космически зони: Небе, Земя и Ад. Бихме могли да посочим и безброй други примери. Всички тези градове, храмове или дворци, възприемани като Центрове на Света, са само умножени на воля копия на един архаичен образ: Космическата Планина, Дървото на Света или централния Стълб, който поддържа космическите нива.
Символът на Планина, Дърво или Стълб, разположени в Центъра на Света, е извънредно разпространен. Да си припомним планинския връх Меру от индийските предания, Хараберецаити на иранците, Химингбьорг на германците, „Планината на Страните“ от месопотамските предания, планината Табор в Палестина (която би могла да означава tabbur, тоест „пъп“, omphalos), планината Геризим, пак в Палестина, която изрично е наречена „пъп на земята“, Голгота-та, която за християните се намирала в центъра на света и т.н. (Виж Трактат, стр. 417 и сл.; Митът за Вечното Завръщане, стр. 20 и сл.). Поради факта, че територията, градът, храмът или царският дворец се намирали в „Центъра на Света“, тоест на върха на Космическата Планина, те били смятани за най-високото място на земята, единственото, което не е било залято от потопа. „Земята на Израил не е била наводнена от потопа“, гласи един равински текст. А според ислямските традиции и предания, най-високото място на земята е Кааба-та, защото „полярната звезда сочи, че тя се намира точно срещу центъра на Небето“ (виж текстовете в Митът за Вечното Завръщане, стр. 22). Имената на кулите и на свещените вавилонски храмове свидетелстват, че те са били отъждествявани с Космическата Планина, тоест с Центъра на Света: „Планина на Дома“, „Дом на Планината на всички земи“, „Планина на бурите“, „Връзка между Небето и Земята“ и т.н. Ziqqurat e била в точния смисъл на думата космическа планина, тоест символичен образ на Космоса: седемте етажа изобразявали седемте планетарни небеса; изкачвайки ги, жрецът достигал до върха на Вселената. Върху тази символика се крепи огромната конструкция на храма в Барабудур, който е изграден като изкуствена планина. Изкачването й е равнозначно на пътуване в състояние на екстаз до Центъра на Света; достигайки до най-високата тераса, богомолецът постига пълно скъсване с нивото на светското пространство и прониква в „чиста област“. В случая става дума за „ритуал на центъра“ (виж текстовете по този въпрос в Трактат, стр. 416 и сл.).
Върхът на Космическата Планина е не само най-високата точка на Земята, той е и пъпът на Земята, защото там е започнало сътворението. „Най-Светият създаде света като един ембрион“, гласи един равински
