Сакралното и профанното

празника от миналата година или отпреди един век: това е Времето, създадено и осветено от боговете, техните gesta25, отново актуализирани чрез празника. С други думи, в празника откриваме първата проява на сакралното Време, такава, каквато се е осъществила ab origine26, in illo tempore27. Защото това свещено Време, в което протича празникът, не е съществувало преди божествените gesta, чествани от него. Създавайки различните реалности, които днес съставляват Света, боговете са създали също и сакралното Време, защото Времето на Сътворението е било задължително осветено от присъствието и дейността на боговете.

По този начин религиозният човек живее в два вида Време, по-важното от които, свещеното Време, се проявява под парадоксалния облик на циклично, обратимо и възстановимо Време — нещо като вечно мистично настояще, което хората периодично повтарят чрез ритуалите. Поведението спрямо Времето е достатъчно, за да различим религиозния от не-религиозния човек: първият отказва да живее в това, което със съвременни термини наричаме „историческо настояще“; той се стреми да се впише в едно сакрално Време, което в някои отношения може да бъде приравнено с „Вечността“.

По-трудно би било да уточним само с няколко думи какво представлява времето за не-религиозния индивид от съвременното общество. Нямаме намерение да обсъждаме модерните философии за Времето, нито концепциите, които днешната наука използва за своите собствени изследвания. Нашата цел не е да сравняваме системи или философии, а екзистенциални поведения и отношения. Все пак можем да кажем, че и не-религиозният човек познава известна прекъснатост и разнородност на Времето. Освен по-скоро монотонното време на работата, и за него съществува време за веселия и представления, „празничното време“. Той също живее според различни темпорални ритми и познава моменти с променяща се интензивност: като слуша любимата си музика или, влюбен, чака или среща обичното създание, естествено бива подвластен на различен темпорален ритъм от този, когато работи или скучае.

Но що се отнася до религиозния човек, съществува една основна разлика: той познава „сакрални“ интервали, които не участват в предхождащото и следващото времетраене, които имат съвсем друга структура и „произход“, защото са първично Време, осветено от боговете и способно да се превърне в настояще чрез празника. За не-религиозния човек това отвъдчовешко качество на литургичното време е недостижимо. За него Времето не може да има нито прекъснатост, нито „тайнство“: то представлява най- дълбокото екзистенциално измерение на човека, свързано е със собственото му съществуване, така че притежава начало и край — смъртта, унищожаването на съществуването. Колкото и да е многообразно съществуването, колкото и да са многообразни темпоралните ритми, които усеща, колкото и да е различна тяхната интензивност, не-религиозният индивид знае, че винаги става въпрос за човешки опит, в който не би могло да се впише никакво божествено присъствие.

За религиозния човек, обратно, профанното времетраене може да бъде периодично „спирано“ и чрез ритуали в него да се вмъкне сакрално, неисторическо Време (в смисъл, че то не принадлежи на историческото настояще). Точно както църквата представлява прекъсване на нивото в профанното пространство на един модерен град, така и религиозната служба, която се извършва в нея, отбелязва прекъсване в профанното времетраене: това вече не е настоящото историческо Време, което се живее например в съседните улици и къщи, а Времето, в което е протекло историческото съществуване на Иисус Христос, осветеното от неговата проповед, страдание, смърт и възкръсване Време. Все пак ще уточним, че този пример не разкрива цялата разлика между профанното и сакралното Време; в сравнение с другите религии християнството наистина е обновило опита и схващането за литургичното Време, утвърждавайки историчността на Христос. За вярващия литургията протича в историческо време, осветено от въплъщението на Сина Божи. Свещеното Време, периодично възстановявано в дохристиянските религии (особено в архаичните), е митично Време, несъотносимо с историческото минало първоначално Време, изначално Време, в смисъл, че е бликнало „изведнъж“, че не е било предхождано от друго, защото никакво Време не е можело да съществува преди появата на реалността, разказана от мита.

Именно това архаично схващане за митичното Време ни интересува преди всичко. По-нататък ще се спрем на разликите между него и юдаизма и християнството.

Templum-tempus28

Нека да започнем с няколко факта, които имат предимството, че отведнъж ни разкриват поведението на религиозния човек спрямо Времето. Една предварителна бележка, която е твърде важна: в много езици на туземното население на Северна Америка думата „Свят“(= Космос) се използва също в смисъл на „Година“. Йокутите казват: „светът мина“, за да изразят, че „една година е изтекла“. При юките „Годината“ се обозначава с думите „Земя“ или „Свят“. И те казват, както йокутите: „Земята мина“, когато е минала една година. Речникът разкрива религиозната взаимност между Света и космическото Време. Космосът се възприема като жива единица, която се ражда, развива и умира в последния ден от Годината, за да се прероди отново през Новата година. Ще видим, че това пре-раждане е раждане, че Космосът се преражда всяка Година, защото всяка Нова година Времето започва ab initio29.

Космично-времевата взаимност е от религиозен порядък: Космосът е единен с космическото Време („Годината“), понеже и двете са сакрални реалности, божествени творения. При някои северноамерикански народи тази космично-временна взаимност се разкрива от самата структура на свещените сгради. Тъй като Храмът представлява изображение на Света, той съдържа също и темпорална символика. Това се вижда например при алгонкините и сиу. Тяхната свещена колиба, която, както вече отбелязахме, представлява Вселената, символизира в същото време и Годината. Защото Годината се възприема като преминаване през четирите основни посоки, означени с четирите прозореца и четирите врати на свещената колиба. Дакота казват: „Годината е кръг около Света“, тоест около свещената им колиба, която е imago mundi.

В индийската традиция можем да открием още по-ясен пример. Споменахме, че издигането на олтар е равносилно на повторение на космогонията. А текстовете добавят, че „олтарът на огъня е Годината“, и в този смисъл обясняват неговата темпорална символика: 360-те завършващи тухли отговарят на 360-те нощи на годината, а 360-те тухли зажусмати — на 360-те дни (Шатапатха Брахмана, X, 5; IV, 10 и т.н.). С други думи, при всяко изграждане на олтар на огъня не само че отново се създава Светът, но и се „гради Годината“; хората възраждат Времето, като го създават отново. От друга страна, Годината се възприема като Праджапати, космическия бог; следователно с всеки нов олтар се събужда за нов живот Праджапати, тоест подсилва се светостта на Света. Не става въпрос за профанното Време, за обикновеното времетраене, а за освещаване на космическото Време. С издигането на олтара на огъня се цели освещаването на Света, следователно вписване в сакралното Време.

Аналогична темпорална символика забелязваме включена в космогоничната символика на Йерусалимския храм. Според Флавий Йосиф („Юдаистки паметници“, III, VII, 7) дванайсетте хляба на масата означавали дванадесетте месеца на годината, а свещникът със седемдесет разклонения обозначавал всеки десет градуса от зодиака (тоест зодиакалното разделение на седемте планети в десетици). Храмът е бил imago mundi: намирайки се в „Центъра на Света“, в Йерусалим, той освещавал не само целия Космос, но и космическия „живот“, тоест Времето.

Заслугата на Херман Юзенер е, че първи е обяснил етимологичното родство между templum и tempus, тълкувайки двата термина с понятието за пресичане (Schneidung, Kreuzung). По-късни изследвания доразвиха това откритие: „Templum обозначава пространствената страна, tempus — темпоралната страна на движението на хоризонта в пространството и във времето“.

Дълбокото значение на всички тези факти е следното: за религиозния човек от архаичните култури Светът се възобновява всяка година; с други думи, всяка нова година той си възвръща първоначалната „святост“, която е притежавал, излизайки от ръцете на Създателя. Тази