Сакралното и профанното

причина космогоничното Време е образец на всички сакрални Времена: защото, ако свещеното Време е времето, когато боговете са се проявили и са създавали, очевидно е, че най-пълното божествено проявление и най-гигантското създаване е Сътворението на Света.

Така че религиозният човек възстановява космогонията не само всеки път, когато „създава“ нещо (своя „собствен свят“ — обитаваната територия — или някой град, къща и т.н.), но и когато иска да осигури щастливо царуване на нов Владетел, да спаси лоша реколта или успешно да проведе война, морска експедиция и т.н. Ритуалното рецитиране на космогоничния мит обаче играе важна роля най-вече при лекуване, когато се цели възстановяване на човешкото същество. Във Фиджи церемонията при възкачване на нов властелин се нарича „Сътворение на Света“, същата церемония се повтаря и при спасяване на лоши реколти. Може би в Полинезия се среща най-широкото ритуално приложение на космогоничния мит. Думите, произнесени от Йо in illo tempore за да създаде Света, са се превърнали в ритуални формули. Хората ги употребяват при най-различни случаи: за да зачене безплодна жена, за изцеление (както на телесни, така и на душевни болести), при подготовка за война, но също и в часа на смърт или за стимулиране на поетичното вдъхновение.

По този начин космогоничният мит служи на полинезийците като архетипен модел на всяко „създаване“, в какъвто и план да се извършва то: биологически, психологически или духовен. Но понеже ритуалното рецитиране на космогоничния мит съдържа в себе си възстановяването на това първоначално събитие, следва, че този, за когото бива разказван, магически е проектиран в „началото на Света“, става съвременник на космогонията. За него това е връщане в първоначалното Време, като лечебната цел е да започне ново съществуване, да се роди (символично) отново. Скритият подсмисъл на тези целебни ритуали, изглежда, е следният: Животът не може да бъде поправен, а само създаден отново чрез символичното повтаряне на космогонията, защото космогонията е образец за всяко създаване. Още по-добре може да се разбере възстановителната функция на връщането в първоначалното Време, ако разгледаме отблизо архаичната терапевтика, като например тази на наки, тибетско-бирманска народност, живееща в Югозападен Китай (провинция Юнан). Всъщност ритуалът за лекуване се състои в тържествено рецитиране на мита за Сътворението на Света, следван от митовете за произхода на болестите (предизвикани от гнева на Змиите) и появата на първия шаман лечител, който носи на хората необходимите церове. При почти всички ритуали се споменава началото, митичното Време, когато Светът още не е съществувал: „В началото, във времето, когато небесата, слънцето, Луната, звездите, планетите и земята още не се бяха появили, когато нямаше още нищо и т.н.“ Следва космогонията и появата на Змиите: „Във времето, когато се появи небето, когато слънцето, луната, звездите и планетите, и земята се разпростряха; когато се появиха планините, долините, дърветата и скалите, в този момент се появиха нагите и драконите и т.н.“ После се разказва за раждането на първия лечител и за появата на лекарствата. И се добавя: „Трябва да се разкаже за произхода на цяра, иначе не може да се говори за него.“

Във връзка с тези магически ритуали с медицинска цел трябва да подчертаем, че митът за произхода на лекарствата винаги се явява вмъкнат в космогоничния мит. При примитивните и традиционни лечения церът става ефикасен само когато пред болния ритуално се припомни неговият произход. Голям брой врачувания в Близкия изток и Европа съдържат история на болестта или на демона, който я е предизвикал, споменава се митичният момент, когато някое божество или светец е успял да обуздае злото. Лечебната сила на врачуването се състои в това, че произнесено ритуално, то възстановява митичното Време от „началото“, произхода на Света, както и произхода на болестта и на нейното лечение.

„Празничното“ Време и структура на празниците

Началното Време на дадена реалност, тоест обоснованото от своята първа поява Време притежава образцови стойност и функция; поради тази причина човекът периодично се стреми да го възстанови с помощта на съответни ритуали. Но „първото проявление“ на дадена реалност е равностойно на нейното създаване от божествените или полубожествени Същества: връщането към Началното Време следователно предполага ритуално повтаряне на творческия акт на боговете. Периодическото възстановяване на творческите актове, извършени от божествените създания in illo tempore, представлява сакралният календар, съвкупността от празници. Празникът протича винаги в изначалното Време. Именно вмъкването на началното и свещено Време отличава човешкото поведение по време на празника от това преди или след празника. В много случаи по време на празника хората се отдават на същите дейности, както през непочивните дни, но религиозният човек вярва, че през този период живее в друго Време, че е успял да се върне към митичното illud tempus.

По време на годишните тотемни церемонии като интишума австралийците арунта предприемат пътуването, извършено от митичния Прародител на клана в епохата алчеринга („Времето на съня“). Те спират на всички места, където е спирал и Прародителят, и повтарят същите жестове, които той е извършил in illo tempore. По време на цялата церемония постят, не носят оръжие и се пазят от всякакъв контакт с жените си или с членове на друг клан. Те са изцяло потопени във „Времето на съня“.

Празниците, чествани всяка година на полинезийския остров Тикопия, възпроизвеждат „делата на боговете“, действията, чрез които в митичните Времена божествените Създания са оформили Света такъв, какъвто е днес. „Празничното“ Време, в което хората живеят по време на церемониите, се характеризира с някои забрани (табу): никакъв шум, игри и танци. Преходът от профанното към сакралното Време се отбелязва с ритуално разрязване на парче дърво на две. Множеството церемонии, които съставляват периодичните празници, отново ще го подчертаем, само преповтарят жестовете на боговете и не се различават, привидно, от нормалните дейности: става въпрос за ритуално поправяне на лодки, за ритуали, свързани с отглеждането на ядивни растения (ямс, таро и т.н.), за възстановяване на светилища. Но всъщност всички тези обредни дейности се различават от същата работа, извършена в обикновено време, по това, че обхващат само няколко обекта, които в известен смисъл представляват архетипи на своя съответен вид, а също така поради факта, че церемониите протичат в пропита със святост атмосфера. В действителност местното население има съзнанието, че възпроизвежда в най-малки подробности действията на боговете, каквито те са ги извършили in illo tempore.

Така периодично религиозният човек става съвременник на боговете, доколкото той възстановява първоначалното Време, в което са били извършени божествените дела. На ниво „примитивни“ цивилизации всичко, което човекът прави, има своя отвъдчовешки модел; дори извън „празничното“ Време неговите жестове са подражание на образците, определени от боговете и митичните Прародители. Но това подражание рискува да става все по-малко и по-малко точно; образецът рискува да бъде изопачен или дори забравен. Периодичното възстановяване на божествените жестове, религиозните празници са за това, да предадат отново на хората сакралността на образците. Ритуалното поправяне на лодките и ритуалното отглеждане на ям не приличат на същите дейности, извършвани извън свещените интервали. Те са по- точни, по-близки до божествените образци, а, от друга страна, са ритуални: замисълът им е религиозен. Обредното поправяне на лодката не се предприема, защото тя има нужда от поправка, а защото в митичната епоха боговете са показали на хората как да поправят лодки. Тук не става дума за емпирично действие, а за религиозен акт, за imitatio dei34. Предметът на поправка не е вече един от многото, които съставляват вида „лодки“, а митичен архетип: самата лодка, с която са боравили боговете „in illo tempore“. Вследствие на това Времето, в което се извършва ритуалната поправка на лодките, се влива в първоначалното Време: това е самото Време, в което са творели боговете.

Разбира се, не всички типове периодични празници могат да се сведат до примера, който току-що разгледахме. Но нас не ни интересува морфологията на празника, а структурата на сакралното Време, актуализирано в празниците. За него може да се каже, че винаги е същото, че е „поредица от вечности“. Колкото и да е сложен един религиозен празник, неизменно става въпрос за свещено събитие, което се е състояло ab origine и което ритуално е станало настоящо. Участниците се