символика ясно се долавя в архитектоничната структура на светилищата. Тъй като Храмът е едновременно съвършеното свято място и изображение на Света, той освещава целия Космос и също така космическия живот. А космическия живот са си го представяли като кръгообразна траектория и са го осъществявали с Годината. Годината е била затворен кръг: имала е начало и край, но освен това притежавала особеността, да се „възражда“ под формата на Нова година. С всяка Нова година едно „ново“, „чисто“ и „свято“ Време — защото още не било употребено — започвало да съществува.
Но Времето се раждало отново, започвало отново, понеже при всяка Нова година Светът бил създаван отново. В предходната глава установихме голямото значение на космогоничния мит като примерен модел за всякакъв вид създаване и построяване. Ще добавим, че космогонията обхваща също и създаването на Времето. Нещо повече: тъй като космогонията е архетип на всяко „сътворение“, космическото Време, което е изтласкала, е модел за всички други времена, тоест за специфичните Времена на различните категории съществуващи. Нека да обясним: за религиозния човек от архаичните култури всяко създаване, всяко съществуване започва във Времето: преди нещо да съществува, неговото време не може да съществува. Преди Космосът да се появи, е нямало космическо време. Преди някой растителен вид да е бил създаден, времето, което сега го кара да расте, да завързва плод и да загива, не е съществувало. Поради тази причина се счита, че всяко създаване се е случило в началото на Времето, in principio. Времето избликва заедно с първата поява на нова категория съществуващи. Ето защо митът играе толкова важна роля: както ще установим по-нататък, той разкрива как се е появила дадена реалност.
Годишно повтаряне на космогонията
Космогоничният мит разказва как се е появил Космосът. Във Вавилон, по време на церемонията акиту, която се провеждала в последните дни на годината и в първите дни на Новата година, тържествено рецитирали „Поема на Сътворението“, Енума елиш. Чрез ритуалната рецитация пресъздавали отново битката между Мардук и морското чудовище Тиамат, която се е състояла ab origine и която, посредством крайната победа на бога, сложила край на Хаоса. Мардук създал Космоса от разкъсаното тяло на Тиамат, а човека — от кръвта на демона Кингу, главен съюзник на Тиамат. Както ритуалите, така и произнасяните по време на церемонията фрази ни доказват, че честването на Сътворението е представлявало наистина пресъздаване на космогоничния акт.
В действителност битката между Тиамат и Мардук е била разигравана от две групи фигуранти — обред, който откриваме при хетите, отново в рамките на драматичния сценарий за Новата година, при египтяните и в Рас Шамра. Борбата между двете групи фигуранти повтаряла прехода от Хаос към Космос, пресъздавала космогонията. Митичното събитие отново ставало настоящо събитие. „Нека да продължава да побеждава Тиамат и да съкращава дните му!“ — възкликвал свещенослужителят. Битката, победата и Сътворението се случвали в същия този момент, hic et nunuc30.
Понеже Новата година е пресъздаване на космогонията, тя съдържа в себе си възобновяване на Времето от неговото начало, тоест възстановяване на първоначалното, на „чистото“ Време, което е съществувало в момента на Сътворението. Поради тази причина в чест на Новата година се извършвали „пречиствания“, прогонване на греховете и демоните или просто принасяне на изкупителна жертва. Защото не става въпрос само за действителното прекратяване на определен интервал от време и за началото на друг интервал (както например си го представя съвременният човек), а също така и за унищожаване на изминалата година и на изтеклото време. Такъв е всъщност и смисълът на ритуалните пречиствания: изгаряне, отменяне на греховете и грешките на индивида и на цялата общност, а не обикновено „пречистване“.
На празника Науроз — персийската Нова година — се чества денят, в който се е състояло Сътворението на Света и на човека. Арабският историк Албируни казва, че в деня на Науроз се извършвало „възобновяване на Сътворението“. Царят обявявал: „Ето един нов ден от един нов месец от една нова година: трябва да възобновим онова, което времето е изхабило.“ Времето е изхабило човека, обществото, Космоса и това разрушително Време е профанното Време, самото времетраене: то е трябвало да бъде унищожено, за да се впише отново митичният момент, когато светът е започнал да съществува, потопен в „чисто“, „силно“ и сакрално време. Унищожаването на изтеклото профанно Време се извършвало чрез ритуали, които означавали своего рода „край на света“. Гасенето на огньовете, връщането на душите на умрелите, обществените безредици от типа на сатурналиите31, сексуалната разпуснатост, оргиите и т.н. символизирали изпадането на Космоса в Хаоса. През последния ден от годината Вселената се разтваряла в първоначалните Води. Морското чудовище Тиамат, символ на мрака, на аморфното, на непроявеното, възкръсвало и се превръщало в заплаха. Светът, който бил съществувал по време на цялата година, действително изчезвал. Тъй като Тиамат отново бил тук, Космосът бил премахнат и Мардук бил принуден да го създаде още веднъж, след като отново победял Тиамат.
Значението на периодичното пропадане на света в хаотична форма било следното: всички „грехове“ от годината, всичко омърсено и изхабено от Времето било унищожавано във физическия смисъл на думата. Със своето символично участие в унищожаването и новото създаване на Света човекът също бил създаван отново; той се прераждал, защото започвал ново съществуване. С всяка Нова година човекът се усещал по-свободен и по-чист, понеже се освобождавал от бремето на грешките и греховете. Той възвръщал героическото време на Сътворението, едно сакрално и „силно“ Време; сакрално, защото е било преобразено от присъствието на боговете; „силно“, защото това е било истинското и изключително Време за най- гигантското сътворение, което някога се е извършвало: това на Вселената. Символично човекът се превръщал в съвременник на космогонията, присъствал на създаването на Света. В античния Близък изток той участвал дори активно в това създаване (двете антагонистични групи, изобразяващи Бога и морското Чудовище).
Лесно можем да разберем защо споменът за това славно Време така е бил завладял религиозния човек, защо той се е стараел периодически да влезе в него: in illo tempore боговете били показали апогея на своята мощ. Космогонията е най-висшето божествено проявление, доказателство за сила, свръхизобилие и съзидателност. Религиозният човек е зажаднял за реалното. Той се старае по всякакъв начин да бъде до извора на първоначалната реалност, когато светът е бил in statu nascendi32.
Възстановяване чрез връщане в първоначалното Време
Всичко това заслужава да бъде доразвито, но засега ще се спрем на два елемента: 1. чрез годишното повтаряне на космогонията Времето било възстановявано, отново започвало като сакрално Време, защото съвпадало с illud tempus33, когато Светът се появил за първи път; 2. участвайки ритуално в „края на Света“ и неговото „повторно създаване“, човекът ставал съвременник на illud tempus; следователно се раждал отново, отново започвал своето съществуване с непокътнат запас от жизнени сили, какъвто е бил в момента на неговото раждане.
Тези факти са важни: те ни разкриват тайната на поведението на религиозния човек по отношение на Времето. Понеже свещеното и силно Време е Времето на възникване, необикновеният момент, в който е била създадена реалност или за първи път се е проявила, човекът периодично се стреми да навлезе в това първоначално Време. Ритуалното възстановяване на illud tempus на първо проявление на една реалност е в основата на всички свещени календари: празникът не е „честване“ на дадено митично събитие (следователно и религиозно), а неговото възстановяване.
Истинското Време на възникване е Времето на космогонията, моментът, в който се е появила най- обширната реалност — Светът. Както видяхме в предходната глава, именно поради тази причина космогонията служи за примерен модел на всяко „сътворение“, на всеки вид „правене“. Поради същата
