Сакралното и профанното

а не в някаква илюзия. Това поведение се потвърждава във всички планове на съществуването му, но се вижда най-ясно в стремежа на религиозния човек да се движи в един осветен свят, тоест в сакрално пространство. За тази цел са изработени техники на ориентация, които представляват техники за конструиране на свещеното пространство. Но не бива да мислим, че става въпрос за човешка дейност, че благодарение на своите усилия индивидът успява да освети дадено пространство. В действителност ритуалът, чрез който той конструира сакралното пространство, е действен дотолкова, доколкото възпроизвежда делото на боговете. За да разберем обаче потребността от ритуално изграждане на свещеното пространство, трябва да вникнем в традиционното схващане за „Света“: тогава веднага ще си дадем сметка, че за религиозния човек всеки „свят“ е „сакрален свят“.

Хаос и Космос

Характерно за традиционните общества е противопоставянето, което те предполагат между своята обитаема територия и заобикалящото ги непознато и неопределено пространство: първото е „Светът“ (поточно „нашият свят“), Космосът; останалото не е Космос, а някакъв „друг свят“, чуждо, хаотично пространство, населено със зли духове, демони, „чужденци“ (впрочем приемани като демони и призраци). На пръв поглед това прекъсване в пространството като че се дължи на опозицията между обитаваната и организирана територия, тоест „космизирана“, и непознатото пространство, което се разполага отвъд границите й: от едната страна имаме „Космос“, от другата — „Хаос“. Но ще видим, че ако всяка обитаема територия е „Космос“, то е именно защото е била предварително осветена, защото по един или друг начин е дело на боговете или се съобщава с техния свят. „Светът“ (тоест „нашият свят“) е вселена, в която сакралното вече се е проявило и вследствие на това прекъсването на нивата е станало възможно и повторяемо.

Всичко това изпъква съвсем ясно при ведическия ритуал за встъпване във владение на определена територия: владението се узаконява чрез издигане на олтар на огъня, посветен на Агни. „Казва се, че са заселени, когато построят олтар на огъня (гархапатя), и всички, които строят олтар на огъня, са законно пребиваващи“ („Шатапатха Брахмана“, VII, I,I,I,-4). Чрез издигането на олтар на огъня Агни вече присъства и общуването със света на боговете вече е осигурено: пространството на олтара се превръща в свещено пространство. Но значението на ритуала е много по-сложно и ако държим сметка за всичките му пластове, ще разберем защо освещаването на дадена територия е равносилно на космизация. Всъщност издигането на олтар на Агни не е нищо друго освен възпроизвеждане в микрокосмически мащаб на Сътворението. Водата, в която се меси глината, се уподобява на първичната Вода; глината за основа на олтара символизира Земята; страничните стени представляват Атмосферата и т.н. А изграждането е съпроводено със станси, които ясно изразяват коя космическа област се пресъздава („Шатапатха Брахмана“, I, IX, 2, 29 и т.н.). С една дума, издигането на олтар на огъня, което единствено узаконява собствеността върху територията, е равнозначно на космогония.

Непознатата, чужда, незаета (което често означава незаета от „нашите“) територия все още е част от флуидната и обитавана от зли духове модалност на „Хаоса“. Заемайки я и най-вече настанявайки се в нея, човекът символично я превръща в Космос чрез ритуално повтаряне на космогонията. Това, което ще стане „нашият свят“, трябва предварително да бъде „създадено“, а всяко сътворение има един модел: Сътворението на Вселената от боговете. Когато скандинавските колонизатори завладяват Исландия (Ланд- нама) и разработват земите й, те не считат това за нещо изключително, нито за човешко и земно дело. Тяхната работа е просто повторение на изначалния акт; преобразуването на Хаоса в Космос чрез божествения акт на Сътворението. Облагородявайки пустеещата земя, те просто повтарят делото на боговете, които са организирали Хаоса, придали са му структура, форми и закони.

Независимо дали става въпрос за разработване на запустяла земя, или за завладяване и окупиране на вече заселена с „други“ човешки същества територия, ритуалното встъпване във владение непременно трябва да повтори космогонията. Във вижданията на архаичните общества всичко, което не е „нашият свят“, все още не е „свят“. Една територия става „своя“ само като се „сътвори“ наново, тоест като се освети. Това религиозно отношение към непознатите земи се е запазило дори на Запад, до зората на модерните времена. Испанските и португалски „конкистадори“ са встъпвали във владение на териториите, които са откривали, в името на Иисус Христос. Издигането на Кръста освещавало областта и в известна степен било равносилно на „ново раждане“: чрез Христос „древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Послание до Коринтяни, 5:17). Новооткритата земя била „обновена“, „отново сътворена“ чрез Кръста.

Освещаване на място: повторение на космогонията

Важно е добре да се разбере, че космизацията на непознати територии винаги е освещаване: с организирането на пространството се повтаря делото на боговете. Вътрешната връзка между космизация и освещаване е засвидетелствана дори и при елементарните нива на култура, например при австралийските номади, чиято икономика е все още на стадия на беритбата и дребния лов. Според преданията на ашилпа, едно от племената арунта, божественото същество Нумбакула е „космизирало“ в митичните времена тяхната бъдеща територия, създало е техния Прародител и е положило основите на порядките им. От ствола на една акация Нумбакула изваял свещения стълб (каува-аува) и след като го намазал с кръв, покачил се по него и изчезнал в Небето. Стълбът представлява космична ос, защото именно около него територията става обитаема, преобразува се в „свят“. Оттук и съществената ритуална роля на свещения стълб: по време на своите странствания ашилпа го носят със себе си и според неговия наклон определят в коя посока да се движат. Това им позволява постоянно да сменят место-обиталището си, без да излизат от „своя свят“, и същевременно да са във връзка с Небето, където е изчезнал Нумбакула. Счупването на стълба представлява истинска катастрофа; в известен смисъл това е „краят на Света“, връщане към Хаоса, Спенсър и Гилън ни осведомяват, че според един мит, ако свещеният стълб се счупи, цялото племе изпада в ужас и членовете му се скитат известно време, докато накрая не седнат на земята и не се оставят на смъртта.

Този пример чудесно илюстрира едновременно космологичната функция на ритуалния стълб и неговата сотериологична10 роля: от една страна, каува-аува възпроизвежда стълба, използван от Нумбакула за космизиране на света, а от друга, благодарение на него ашилпа считат, че могат да общуват с небесната област. Така че човешкото съществуване е възможно единствено благодарение на това постоянно общуване с Небето. „Светът“ на ашилпа се превръща наистина в техен свят само при условие, че възпроизвежда организирания и осветен от Нумбакула Космос. Не може да се живее без „отвор“ към трансцендентното, с други думи, не може да се живее в „Хаос“. Щом контактът с трансцендентното се прекрати, съществуването на света става невъзможно и ашилпа се оставят на смъртта.

В крайна сметка установяването на дадена територия означава нейното освещаване. Когато това установяване не е временно, както при номадите, а постоянно, както при уседналите, то предполага вземане на жизненоважно решение, което обвързва съществуването на цялата общност. Да се „настаниш“ на определено място, да го организираш, да живееш там — това са редица дейности, които предполагат екзистенциален избор: изборът на Вселена, която човекът е готов да приеме, „сътворявайки“ я. И така, тази „Вселена“ е винаги копие на Вселената образец, създадена и населявана от висшите същества: по този начин човекът участва в сакралното творение на боговете.

Свещеният стълб на ашилпа „поддържа“ техния свят и осъществява връзката с боговете. Тук срещаме прототипа на един космологичен образ, получил широко разпространение: този на космическите стълбове, които поддържат Небето и същевременно отварят пътя към висшите сфери. Келтите и германите, чак до приемането на християнството, запазват култа към подобни ритуални стълбове. В Chronicum laurissense breve11, писан към 800 г., се казва, че по време на една от своите войни срещу саксите (772 г.) Карл Велики заповядал да бъде разрушен храмът и отсечено свещеното дърво на техния „прославен Ирменсул“ в Ересбург. Родолф от Фулда (към 860 г.) уточнява, че тази прочута колона е „Вселенската колона, която поддържа почти всяко нещо“ (universalis columna quasi sustinens omnia). Същия космологичен образ откриваме у