римляните (Хораций, „Оди“, III, 3), в древна Индия — в лицето на скамбха, космическия Стълб („Ригведа“, 1,105; X, 89, 4; и т.н.), но също така и при обитателите на Канарските острови и дори в толкова отдалечени от евроафроазиатския район култури като тази на куакиутъл (Британска Колумбия) и нада от Флорес (Индонезия). Куакиутъл вярват, че меден стълб пронизва трите космически нива (долния свят, Земята, Небето): там, където прониква в Небето, се намира „Вратата на Горния свят“. Видимият образ на този космически Стълб в Небето е Млечният път. Но Вселената, която е творение на боговете, е възприета и възпроизведена от хората в подобаващ на тяхното положение мащаб. Axis mundi12, която се вижда в Небето в лицето на Млечния път, е овеществена в култовата къща като сакрален стълб. Той представлява кедрово стъбло, дълго десет-дванадесет метра, чиято по-голяма част излиза през покрива на ритуалния дом. Стъблото играе основна роля в церемониите: именно то придава на култовата къща космична структура. В ритуалните песни тази къща бива наричана „нашия свят“, а кандидатите за посвещаване, които живеят в нея, заявяват: „Аз съм в Центъра на Света… Аз стоя до Стълба на Света“ и т.н. Същото уподобяване на космическия Стълб със свещения стълб и на ритуалния дом с Вселената срещаме при нада от Флорес. Жертвеният стълб се нарича „Небесен Стълб“ и се счита, че поддържа Небето.
Възгласът на новопосветения куакиутъл: „Аз съм в Центъра на Света!“ ни показва ясно едно от най- дълбоките значения на сакралното пространство. Там, където чрез йерофания се е извършило прекъсване на нивата, в същото време се е получило отваряне нагоре (към божествения свят) или надолу (към долните земи, към света на мъртвите). Трите космически нива — Земя, Небе, долни земи — са се свързали. Както видяхме, тази връзка понякога се изразява с образа на вселенската колона, axis mundi, която едновременно свързва и поддържа Небето и Земята и чиято основа е дълбоко в долния свят (наричан „Ад“). Подобна космическа колона може да се разположи само в центъра на Вселената, тъй като целият населен свят се простира около нея. Изправени сме пред поредица от религиозни схващания и космологични образи, взаимно обвързани и съчленени в „система“, която може да се нарече „система на Света“ на традиционните общества: а) свещеното място представлява прекъсване на еднородността на пространството; б) това прекъсване се символизира от „отвор“, чрез който е възможно преминаването от една космическа област в друга (от Небето към Земята и vice versa: от Земята към долния свят); ) връзката С Небето неизменно е представена чрез определен брой образи, като всички се позовават на axis mundi: стълб (universalis columna), стълба (стълбата на Иаков), планина, дърво, лиана и т.н.; г) около тази космична ос се простира „Светът“ (= „нашият свят“), следователно оста се намира „в средата“, на „пъпа на Земята“, тя е Центърът на Света.
Значителна част от вярванията, митовете и различните ритуали произлизат от тази традиционна „система на Света“. Не е тук мястото да споменаваме всички. По-добре би било да се ограничим с няколко примера, подбрани от различни цивилизации и достатъчно показателни, за да изяснят ролята на сакралното пространство в живота на традиционните общества независимо под какъв вид се демонстрира то: свещено място, култова къща, град, „Свят“. Навсякъде се сблъскваме със символиката на Центъра на Света и в повечето случаи тя прави разбираемо традиционното отношение спрямо „пространството, в което живеем“.
Нека започнем с пример, който едновременно разкрива както вътрешните връзки, така и сложността на тази символика: космическата Планина. Видяхме, че планината е един от образите, които изразяват връзката между Небето и Земята; така че тя би трябвало да се намира в Центъра на Света. И действително в много култури става въпрос за подобни митични или реални планини, разположени в Центъра на Света: Меру в Индия, Хараберезаити в Иран, митичната планина „Връх на Земите“ в Месопотамия, Геризим в Палестина, наричана впрочем „Пъпа на Земята“. Тъй като свещената планина е axis mundi, която свързва Земята с Небето, тя в известен смисъл докосва Небето и е най-високата точка на Света; от това следва, че заобикалящата я територия, представляваща „нашият свят“, бива считана за най-високата земя. Същото утвърждава и израелитската традиция със схващането, че Палестина, бидейки най-високата страна, не е била погълната от Потопа. Според ислямската традиция най-високото място на Земята е Кааба, защото „Полярната звезда показва, че се намира точно срещу центъра на небето“. За християните върхът на космическата Планина е Голгота. Всички тези вярвания изразяват едно и също дълбоко религиозно чувство: „нашият свят“ е света земя, тъй като е най-близо до Небето, тъй като оттук, от нас, то може да бъде постигнато; ето защо нашият свят е „издигнато място“. На космологичен език това религиозно схващане се предава чрез разполагането на привилегированата територия, каквато е нашата, на върха на космическата Планина. По-късните трактовки са родили най-различни заключения, например това, което цитирахме: че Светите земи не са били погълнати от Потопа.
Същата символика на центъра обяснява и друга поредица от космологични образи и религиозни вярвания, сред които ще споменем само най-важните: а) сакралните градове и светилищата се намират в Центъра на Света; б) храмовете са копия на космическата Планина, вследствие на което представляват идеалната „връзка“ между Земята и Небето; в) основите на храмовете проникват дълбоко в долните области. Няколко примера ще бъдат достатъчни. След това ще се опитаме да обединим всички тези разнообразни страни на една и съща символика; тогава още по-ясно ще си дадем сметка до каква степен са свързани помежду си изложените традиционни схващания за Света.
Столицата на съвършения китайски Император се намира в Центъра на Света: в деня на лятното слънцестоене, на обяд, слънчевият часовник не трябва да хвърля сянка. С изненада откриваме същата символика, заложена в Храма в Йерусалим: скалата, върху която бил построен, е „пъпът на Земята“. Исландският поклонник Никола от Терва, посетил Йерусалим през XII век, пише от Божи гроб: „Там е средата на Света; там в деня на лятното слънцестоене светлината на Слънцето пада отвесно от небето.“ Същото схващане битува в Иран: иранската земя (Айрянам Ваежах) е Центърът и сърцето на Света. Така както сърцето се намира в средата на тялото, „иранската земя е по-ценна от всички други, тъй като е разположена в средата на Света“. Затова и Шиз, „иранският Йерусалим“ (защото се намирал в Центъра на Света), бил прочут като изначално седалище на царската власт и същевременно като роден град на Заратустра.
Що се отнася до уподобяването на храмовете с космическите Планини и тяхната роля на „връзка“ между Земята и Небето, за това свидетелстват самите имена на вавилонските кули и светилища: „Връх на Къщата“, „Къща на Върха на всички Земи“, „Връх на Бурите“, „Връзка между Небето и Земята“ и т.н. Всъщност зикуратът представлявал космическа Планина: седемте етажа олицетворявали седемте планетарни небеса; изкачвайки се по тях, жрецът достигал до върха на Вселената. Подобна символика обяснява огромната конструкция, която представлява храмът на Барабудур в Ява, построен като изкуствена планина. Изкачването му е равносилно на възторжено пътуване до Центъра на Света; стигайки до най-горната площадка, поклонникът осъществява прекъсване на нивото — прониква в „чисто пространство“, което стои над профанния свят.
Дуранки, „връзка между Небето и Земята“ — така се наричали редица вавилонски светилища (в Нипур, в Ларса, в Сипар и т.н.). Вавилон имал много имена, между които „Къща в основата на Небето и Земята“, „Връзка между Небето и Земята“. Във Вавилон се осъществявала и връзката между Земята и долните области, защото градът бил построен върху баб-апсу, „Вратата на Апсу“, като апсу обозначава Водите на Хаоса отпреди Сътворението. Същата традиция срещаме и при евреите: Камъкът на Йерусалимския храм потъва дълбоко в техом, еврейския еквивалент на апсу. Точно както „Вратата на Апсу“ във Вавилон, камъкът на Йерусалимския храм затваря „гърлото на техом“.
Апсу и техом символизират едновременно водния „Хаос“, предформалното състояние на космическата материя и света на Смъртта, на всичко, което предхожда и следва живота. „Вратата на Апсу“ и камъкът, който затваря „гърлото на техом“ обозначават не само пресечната точка (следователно и точката на свързване) на долния свят и Земята, но също така и
