Сакралното и профанното

разликата в онтологичния ред на двата космически плана. Между техом и камъка на Храма, който затваря „гърлото“ има прекъсване на нивото, преход от виртуалното към формалното, от смъртта към живота. Водният Хаос, който предхождал Сътворението, символизира едновременно регресията към аморфното, осъществявана от смъртта, и връщането към първоначалното състояние на съществуване. От определена гледна точка долните земи са съотносими с пустинните и непознати области, които заобикалят обитаемата територия; долният свят, над който стабилно се установява нашият „Космос“, отговаря на „Хаоса“, простиращ се отвъд границите му.

„Нашият свят“ е разположен винаги в Центъра

От предходното следва, че „Истинският свят“ се намира неизменно в „средата“, в „Центъра“, защото там има прекъсване на нивата, общуване с трите космически зони. Винаги става въпрос за идеален Космос, каквито и да са размерите му. Цяла страна (Палестина), град (Йерусалим), светилище (Храмът в Йерусалим) представляват по един и същ начин imago mundi13. Флавий Йосиф пише по отношение на символизма на Храма, че дворът олицетворява „Морето“ (тоест долните области), олтарът — Земята, а светилището — Небето („Юдейски древности“, III, VII, 7). Стигаме до заключението, че imago mundi, както и „Центърът“, се повтарят вътре в обитаемия свят. Палестина, Йерусалим и Храмът в Йерусалим представляват поотделно и едновременно образ на вселената и Център на Света. Тази множественост на „Центрове“ и повторението на образа на Света във все по-умалени мащаби съставляват една от специфичните страни на традиционните общества.

Налага се следният извод: човекът от предмодерните общества се стреми да живее възможно най-близо до Центъра на Света. Той знае, че страната му действително е разположена в средата на Земята; че неговият град е „пъпът на Вселената“ и най-вече, че Храмът или Дворецът са истински Центрове на Света; но той желае неговата собствена къща също да бъде разположена в Центъра и да бъде imago mundi. И както ще видим, счита се, че жилищата наистина се намират в Центъра на Света и възпроизвеждат, на микрокосмическо ниво, Вселената. С други думи, човекът от традиционното общество може да живее само в „отворено“ нагоре пространство, в което прекъсването на нивото е символично осигурено и общуването с другия свят, „трансценденталния“ свят, е ритуално възможно. Разбира се, светилището, идеалният „Център“ е там, достъпен, в неговия град, и е достатъчно да влезе в Храма, за да общува със света на боговете. Но homo religiosus изпитва потребност да живее винаги в Центъра, точно както Ашилпа носели навсякъде със себе си свещения стълб, axis mundi, за да не се отдалечават от Центъра и да могат да общуват с надземния свят. С една дума, каквито и да са размерите на неговото непосредствено пространство — страната, града, селото, къщата, — човекът от традиционните общества изпитва постоянна необходимост да живее в един тотален и организиран свят, в Космос.

Вселената се ражда от своя Център, разпростира се от една централна точка, която е като „пъп“. Така се ражда и развива Вселената и според „Ригведа“ (X, 149): от едно ядро, от една централна точка. Еврейската традиция е още по-категорична: „Бог е създал света като ембрион. Както ембрионът расте от пъпа, така и Бог започнал да създава света от пъпа и оттам той се разпрострял във всички посоки.“ И понеже „пъпът на Земята“, Центърът на Света са Светите земи, Иома твърди: „Светът е бил създаден, започвайки от Сион“. Рави бен Горион казва за Йерусалимската скала, че „се нарича основният камък на Земята, тоест пъпът на Земята, защото оттам се е разпростряла цялата Земя“. От друга страна, понеже създаването на човека е повторение на космогонията, първият човек е бил оформен в „пъпа на Земята“ (месопотамската традиция), в Центъра на Света (иранската традиция), в Рая, разположен на „пъпа на Земята“ или в Йерусалим (юдео-християнската традиция). Не може и да бъде другояче, защото Центърът е точно мястото, където се извършва прекъсване на нивото, където пространството става сакрално, наистина реално. Създаването предполага свръхизобилие на реалност, с други думи, нахлуване на свещеното в света.

От това следва, че всяко съграждане или изработване ползва като модел космологията. Сътворението на Света се превръща в архетип за всеки човешки творчески акт в която и да е област. Видяхме, че настаняването в дадена територия повтаря космогонията. След като откроихме космогоничната стойност на Центъра, сега можем по-добре да разберем защо всяко човешко настаняване повтаря сътворението на Света от една централна точка („пъпа“). По подобие на Вселената, която се развива от Центъра и се простира в четирите основни посоки, селището се организира около определена пресечна точка. В Бали, както и в някои области на Азия, когато подготвят строежа на ново селище, търсят естествено кръстовище, където перпендикулярно да се пресичат два пътя. Карето, затворено около централната точка, е imago mundi. Разделянето на селището на четири сектора, което впрочем предполага съответно разпределение на общността, кореспондира с делението на Вселената на четири хоризонта. В центъра на селището често се оставя празно място: там по-късно ще се издигне култовата къща, чийто покрив символично представлява Небето (понякога се отбелязва с върха на дърво или с образа на планина). На другия край на същата перпендикулярна ос се намира светът на мъртвите, символизиран от животни (змия, крокодил и т.н.) или от идеограми на сенките.

Космическата символика на селището се спазва и при изграждането на светилището или култовата къща. В Уаропен, Гвинея, „къщата на мъжете“ се намира в средата на селището: покривът й представлява небесният свод, стените й съответстват на четирите посоки на пространството. В Серам свещеният камък на селището символизира Небето, а четирите каменни колони, които го поддържат, пресъздават четирите стълба, крепящи Небето. Подобни схващания откриваме и при племената алгонкини и сиу: свещената колиба, в която се извършва инициацията, представлява Вселената. Покривът й символизира небесния купол, подът — Земята, стените — четирите посоки на космическото пространство. Ритуалното изграждане на пространството е подчертано от тройна символика: четирите врати, четирите прозореца и четирите цвята означават четирите основни посоки. Така че съзиждането на свещената колиба също повтаря космогонията.

Не се изненадваме, че откриваме подобно схващане в древна Италия и при древните германи. Всъщност става въпрос за архаична и много разпространена идея: от един Център се проектират четирите хоризонта в четирите основни посоки. Римският mundus14 е представлявал кръгъл ров, разделен на четири; едновременно отражение на Космоса и примерен модел на човешкото поселище. С право се отбелязва, че Roma quadrata15 трябва да се разбира не в смисъл, че е с квадратна форма, а че е разделен на четири. Естествено, mundus е бил уподобяван на omphalos, на пъпа на Земята: Градът (Urbs) е бил разположен в средата на orbis terrarum16. Подобни идеи обясняват структурата и на германските села и градове. В безкрайно различни културни контексти откриваме винаги същата космологична схема и същия ритуален сценарий: установяването в дадена територия съответства на основаването на един свят.

Селище Космос

Ако е вярно, че „нашият свят“ е един Космос, то всяка външна атака заплашва да го превърне в „Хаос“. И понеже „нашият свят“ е бил създаден по примера на божественото творение — космогонията, противниците, които го нападат, се определят като врагове на боговете, демони и най-вече като архидемона, изначалния Дракон, победен от боговете в началото на времената. Атаката върху „нашия свят“ е реваншът на митичния Дракон, който се възправя срещу божественото творение — Космоса, и се опитва да го сведе до нищо. Неприятелите се причисляват към силите на Хаоса. Всяко разрушаване на дадено селище е равнозначно на връщане към Хаоса. Всяка победа над нападателя повтаря победата на божеството над Дракона (над „Хаоса“).

Поради тази причина Фараонът бил възприеман като бог Ра, победител на дракона Апопис, а неговите неприятели били идентифицирани със същия този митичен Дракон. Дарий се виждал като нов Траетаона, ирански митичен герой, убил триглав дракон. В юдейската традиция езическите царе приемали образа на