Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

Сътворението“118. Превръщайки всяка Нова година в начало на нова ера, това вечно повтаряне на космогоничния акт дава възможност на мъртвите да се върнат към живота и поддържа у живите надеждата във възкресението на плътта. Преди да се върнем към съотношението между Нова година и култа към мъртвите, нека отбележим, че почти повсеместно разпространените вярвания за завръщане на мъртвите при семействата им (често под формата на „живи мъртъвци“) около Нова година — и по-точно в 12-те дни от Коледа до Богоявление, са израз на надеждата, че в митичния момент на унищожаване и пресъздаване на света е възможно самото време да бъде премахнато. Тогава мъртвите ще могат да се върнат, защото всички препятствия между тях и живите ще са премахнати (нима не е налице връщане към изначалния хаос?), и действително ще се завърнат, тъй като в този момент времето е спряло и живите са съвременни на мъртвите. И тъй като се подготвя ново Сътворение, те могат да се надяват на трайно и осезаемо връщане към живота.

Ето защо там, където се вярва във възкресението на плътта, то се очаква в началото на годината, т. е. на една нова ера. Лееман и Педерсен доказаха това на примера на семитските народи, докато Венсинк119 е събрал огромен материал за това, пръснат в християнската традиция. Например: „В дена на Божието явление Всемогъщият събужда телата едновременно с душите“120.

Един текст пехлеви121 гласи, че „през месеца кравадин, ден ксудат, господарят Ормузд ще се възроди и ще се сдобие с «второ тяло» и светът ще стане недостъпен за властта на демоните, злините и т.н. Изобилието ще бъде повсеместно, хората няма повече да огладняват; светът ще бъде чист, човекът ще се освободи от противопоставянето на злия дух и безсмъртен вовеки“. В друг текст (Qazwini) се казва, че в деня навруз Господ съживил мъртвите „и им върнал душите, и заповядал на небето да изсипе дъжд върху тях, и затова на този ден хората имат обичай да изливат вода“122.

Тясната връзка между идеята за сътворение чрез водата (морска космогония; периодично създаващ нов свят потоп; дъжд), раждането и възкресението се потвърждават в една сентенция на Талмуда: „Бог има три ключа — от дъжда, от раждането и от възкресението на мъртвите123“.

Символичното повторение на Сътворението в празника Нова година е запазено и до наши дни у мандейците в Ирак и Иран124. И до днес, в началото на годината персийските татари засяват семе в делва, пълна с пръст; това се прави в чест на Сътворението125. Обичаят да се сеят зърна по време на пролетното равноденствие (у много народи начало на годината е март) се наблюдава в широк ареал и стои във връзка със земеделските празненства126.

Умирането и възкръсването на природата се вписва в символиката на периодичното възраждане на Природата и човека. Земеделието е само една от плоскостите, върху които се проектира символиката на периодичното прераждане. И ако „земеделската версия“, благодарение на своя народен и емпиричен характер, се радва на изключително широко разпространение, тя не може в никакъв случай да бъде считана за принцип и крайна цел на сложната символика на периодичното възраждане. Нейните основи се крият в лунния мистицизъм, което от етнографска гледна точка я отнася към предаграрния период и предземеделските общества. Основното и същественото е идеята за възраждане, т. е. за повтаряне на Сътворението.

Описаният обичай на персийските татари трябва, следователно, да се вмести в иранската космическа и есхатологична система, която го предполага и обяснява Навруз (иранската Нова година) е едновременно празникът на Ахура-Мазда (честван на „деня Ормузд“ през първия месец) и ден на Сътворението на света и човека127; в този ден „се подновява сътворението“128. Според запазената в Димаски традиция129 царят обявявал: „Ето новият ден на един нов месец на една нова година; трябва да подновим това, което времето е изхабило“. Все тогава се определя и съдбата на хората за цялата година130.

В нощта на Навруз се виждали безброй огньове и светлини и се практикувало обредно очистване с вода и възлияния, целящи да предизвикат изобилни дъждове през настъпващата година131.

Съществувал е впрочем обичай по време на „големия Навруз“ всеки да посее седем вида зърна в една делва и „според растежа им да отсъди каква ще бъде реколтата през годината“132; обичаят е сходен с „определянето на съдбите“ по време на вавилонската Нова година, запазено чак до наши дни при мандейците и йезидите133.

Все поради факта, че Нова година повтаря акта на сътворението, 12-те дни от Коледа до Богоявление и до днес са смятани за предзнаменование за 12-те месеца на годината. В цяла Европа селяните предсказват времето и валежите за всеки месец според метеорологичните знаци през тези 12 дни134.

Същото е и на празника Tabernacles, когато бива определяно количеството дъжд за всеки месец. Във ведическа Индия дванайсетте дни в средата на зимата се схващали като образ и „подобие“ на годината135.

На някои места и в някои епохи, особено в календара на Дарий, иранците си служат с още един новогодишен ден — mihragan (празник на Митра), който се пада в средата на лятото. Когато двата празника били включени в един и същ календар, михраган започнал да се счита за предзнаменование за края на света. Персийските теолози го имат като знак на възраждането и за края на света, понеже в момента на празнуването му всичко, което расте, достига своята пълнота и изчерпва възможността за по-нататъшен растеж, а животните спират половата си дейност. По същия начин персите смятат Навруз за начало на света, понеже по това време всичко става обратно на описаните факти.136

В предадената чрез Ал-Бируни традиция краят на изтеклата година и началото на новата се тълкуват като изчерпване на биологичните ресурси във всеки един план, същински край на света. („Краят на света“, т. е. на един определен исторически цикъл, не винаги е отбелязан с потоп, но също и с огън, горещина и т.н. В едно дълбоко историческо апокалиптично видение жаркото лято е представено като връщане към хаоса137).

В труда си „Проблемът за Кентаврите“ Ж. Дюмезил изследва сценария на края и началото на годината в по-голяма част от индоевропейските народи (славяни, иранци, индийци, гърци и римляни) и показва елементите на инициационни обреди, запазени в митологията и фолклора на тези народи.

Анализирайки митовете и ритуалите на германските тайни общества и „мъжки общности“, О. Хъофлер138 прави подобно заключение относно важността на 12-те допълнителни дни и особено на Нова година. Обредите с огън от началото на годината и карнавалните сценарии на тези 12 месеца са предмет на обширното изследване на В. Лиунгман139, с чиято насока и резултати не винаги сме съгласни. Да споменем и проучванията на Хут и Хертел140: опирайки се на римски и ведически материал, те наблягат върху мотива за обновление на света чрез палене на огън по време на зимното слънцестоене, което в крайна сметка е равностойно на ново сътворение. За целите на настоящия труд ще припомним само няколко характерни черти: 1. Дванадесетте дни на преход предсказват дванайсетте месеца на годината; 2. През съответните 12 нощи мъртвите се връщат при своите семейства: поява на коня (чиято погребална символика няма защо да се доказва) през последната нощ на годината; все през 12-те нощи — присъствие на хтонично-погребалните божества Холда, Перхта, „Дивата коса“ и др. Често (у германци и японци) посещението на мъртвите се извършва по време на празничната церемония на тайните мъжки общества141; 3. Тогава огънят се изгасява и пали отново142; и накрая 4. това е моментът на инициациите и огньовете са тяхна неотменима част