Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

l:href='#note_1-143' type='note'>143. В този миторитуален ансамбъл от края на годината трябва да включим още два елемента: 5. обредните боеве между две групи противница144; и 6. еротичния елемент, включващ преследвания на девойки, „гандхарвически“ сватби, оргии.

Всеки един от горните миторитуални сюжети свидетелства за изключителния характер на дните, които предшестват и следват Първия ден на годината („Нова Година“), при все че нейната есхатологична и космологична функция (премахване на изтеклото време и повтаряне на Сътворението) не се проявява открито никъде освен в обредите за предсказване на месеците и 8’гасенето-запалването на огъня. Тази функция присъства имплицитно и в останалите миторитуални теми. Как другояче да тълкуваме, например, връщането на душите на мъртвите, освен като знак на спиране на профанното време и за парадоксално съжителство на „миналото“ с „настоящето“? То се проявява в подобна глобална форма именно във време на „хаос“, където всички времена съществуват едновременно едно до друго, Последните дни на изтеклата година са тъждествени с Хаоса отпреди сътворението, както с нахлуването на мъртвите в света на живите (при което се анулират законите на времето), така и поради сексуалната разпуснатост, която в повечето случаи е сигурен признак за това състояние. И дори когато, вследствие на многобройните реформи в календара, Сатурналиите престанали да съответстват на края на една година и началото на нова, те остават знак на премахването на всички норми и илюстрират преобръщането на ценностите (смяна на съотношението господар-роб, на жените се гледа като на куртизанки и т.н.), както и всеобщата разпуснатост, на едно оргиастично организирано общество — с една дума, на отстъплението на всички форми в сферата на неопределеното. Самото място на оргиите у примитивните народи — предпочитани са били критичните за реколтата моменти (когато семената са още в земята) потвърждава симетрията между разпадане на „формата“ (в случая семената) в земята и разпадът на „социалните форми“ в оргиастичния хаос145.

Налице е едно връщане към изначалната цялост в двете плоскости — растителна и човешка. И в растителен, и в човешки план се наблюдава връщане към изначалното единство, установяването на „нощен“ режим, при който границите, очертанията и разстоянията се изтриват.

Ритуалното изгасяване на огъня се вписва в същата тенденция към изличаване на съществуващите „форми“ (изхабени просто поради факта, че съществуват) за да се направи място на раждането на нова форма, произлязла от ново Сътворение. Обредните боеве между две групи фигуранти правят действителен космогоничния двубой между бога и изначалния змей (почти навсякъде змията символизира латентното и недиференцираното). И накрая, съответствието между инициациите — където запалването на „новия огън“ играе основна роля, новогодишният период се обяснява както с присъствието на мъртвите (тайните общества и инициационните групи са същевременно и представители на предците), така и със самата структура на тези празненства, предполагащи „смърт“ и „възраждане“, „ново раждане“ и „нов човек“. Не може да се намери по-подходяща рамка за инициационните обреди от тези дванадесет нощи, когато изтеклата година си отива и отстъпва място на нова година, т.е. на епоха на нов живот на света, създаден отново.

Засвидетелствани у почти всички индоевропейски народи, тези новогодишни миторитуални сценарии с карнавалните си шествия, хтонични животни, тайни общества и т.н. без съмнение са съществували, в най- общи линии, още в епохата на индоевропейското единство. Но те не могат да бъдат считани за изключително творение на индоевропейците; доста векове преди появата им в Мала Азия миторитуалният новогодишен комплекс е бил познат на шумеро-акадите тъкмо като повторение на Сътворението на света, и негови основни елементи намираме при египтяните и евреите. Тъй като тук интересът не е насочен към произхода на мито ритуалните форми, засега се задоволяваме с хипотезата, според която те са се съдържали в праисторическата традиция на тези две групи народи (от Близкия Изток и на индоевропейците). Хипотезата е защитима и поради факта, че подобна система се проявява в една отдалечена култура — японската. Като прави сравнение между японските и германски тайни общества, Ал. Славик146 разкрива множество паралели между тях. И у германци, и у японци (а и при други индоевропейски народи) последната нощ от годината е белязана от появата на животни с погребална символика (кон и др.), на хтонични божества, от маскираните обхождания на мъжките тайни общества. Все по това време се празнуват инициациите и мъртвите посещават живите. Древността на подобни тайни общества в Япония изключва, поне при съвременното състояние на знанията, каквото и да е влияние от семитския Изток и от индоевропейците. Според изследователя всичко, което може да се твърди със сигурност, е, че и на Запад, и на Изток в Евразия обредният комплекс на „посетителя“ (душите на умрелите, богове, и т.н.) се е развил преди историческата епоха147.

Налице е още едно доказателство за архаичния характер на новогодишните празненства.

В японската традиция се е запазила и една, нека я наречем, мистична психо-физиологична концепция относно това празнуване. Като използва резултатите на японския етнограф Масао Ока148.

А. Славик включва церемониите на тайните общества в т. нар. комплекс тама — едно присъщо на човека „духовно вещество“, което се намира в душите на мъртвите и в „светите хора“. При прехода от зима към пролет то се „бунтува“ и се стреми да напусне тялото, като същевременно подтиква мъртвите към обителта на живите (културен комплекс на „посетителя“). Честването на тези празници се тълкува като опит да се попречи на тама да напусне тялото149. Възможно е една от целите на празниците, отбелязващи края на годината и началото на новата, да представлява подобно „фиксиране“ на тама; но нека от тази психо- физиологична японска мистика запомним преди всичко смисъла на ежегодната криза; стремежът на тама да се „раздвижи“ и напусне нормалното си състояние при прехода от зима към пролет е чисто и просто една физиологична формула на връщането към хаоса. В ежегодната криза на тама се съдържа предчувствието на примитивния човек за неизбежното объркване и преобръщане, с които се затваря една историческа епоха, за да се състои обновлението и новото раждане, т.е. историята да започне отначало.

Непрекъснато възраждане на времето

Хетерогенният материал, изложен на предишните страници, не трябва да ни отклонява от поставената задача, а тя не е да се правят прибързани историко-етнографски заключения. Целта ни беше само един сумарен феноменологичен анализ на периодичните очистителни обреди (изгонване на демоните, болестите и греховете) и на празненствата, отбелязващи края на годината и началото на следващата. Признаваме, че във всяка група сходни вярвания има множество нюанси, разлики и несъвместимост, както и че произходът и разпространението на тези ритуали повдигат маса непроучени проблеми. Ето защо избягваме всякаква социологическа или етнографска интерпретация и се задоволяваме с обикновено тълкуване на общия смисъл на всички разглеждани празници. Крайната цел е да разберем смисъла им, да видим какво ни показват, дори и ако се наложи да оставим за по-далечното бъдеще специалното изследване на всеки миторитуален комплекс, било то от генетическа, било от историческа гледна точка.

Наличието на значителни различия между различните групи периодични празници се разбира от само себе си, дори и само поради факта, че се съпоставят „исторически“ и „неисторически“, „цивилизовани“ и „първобитни“ народи или пластове. Интересно е да се отбележи, че обредният новогодишен сценарий на възпроизвеждане на Сътворението е по-ясен и експлицитен у историческите народи — тези, с които започва историята: вавилонци, египтяни, евреи, иранци. Като че ли тези народи, осъзнаващи се като първо- строители на „историята“, нарочно са записали делата си за полза на идващите поколения, и не без неизбежното преобразуване на архетипи и категории, каквото видяхме в предишната глава. Изглежда, че тъкмо тези народи са изпитвали по-належаща необходимост да се възраждат периодично чрез премахване на изтеклото време и повторение на космогоничния акт. Що се отнася до „примитивните“ общества, все още живеещи в рая на архетипите, за тях времето се отчита само биологично, без да се превръща в „История“ (т.е. без корозивното му въздействие да се осъзнава като невъзвратимост на събитията); те периодически се възраждат чрез прогонване на „злините“ и изповед на греховете. Може да се каже дори, че у някои народи космогоничният момент е изразен чрез растителността. Тези общества също се нуждаят от периодично прераждане и това е доказателство, че не могат да останат