Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

смята за един от многото варианти на архетипа, разгледан в предишната глава. (Евентуалните източни влияния върху германската митология не нарушават непременно автентичността и автохтонния характер на мита за ragnarok. Всъщност трудно е да се обясни защо индо-арийците не споделят, още от времето на общата им праисто-рия, същата идея за времето, както и другите „примитивни народи“.)

Индийската спекулативна мисъл, обаче, разширява и регулира ритмите, по които следват периодичните космически сътворения и разрушения. Единицата мярка на най-малкия цикъл е иуга (yuga) — „век“. „Иуга“ е предшестван и последван от „зора“ и от „здрач“, които свързват „вековете“ един с друг. Пълният цикъл mahayuga се състои от четири „века“ с различно времетраене, като най-дългият се явява в началото на цикъла, а най-късият — в края. Така например първият „век“ Krita- yuga трае 4000 години, плюс 400 години „зора“ и толкова „здрач“; следва treta-yuga c времетраене 3000 години, dvapara-yuga от 2000 години и Kali-yuga от едва 1000 години (с прибавяне, разбира се, на съответните „зори“ и „здрачове“). Следователно един цикъл Mahayuga трае 12 000 години178.

На прогресивно намаляващото времетраене на всеки нов „век“ съответства, в човешки план, намаляване на оставащия живот, съпътствано с разпускане на нравите и с падение на разума. Този упадък се проследява във всеки един план — биологичен, умствен, етичен, социален и др., и е особено осезаем в пураничните текстове179.

Преминаването от един в друг „век“ става при „здрач“ — периодът на намаляване и отслабване вътре в самия „век“, чийто завършващ етап са сенките. Колкото по-близко сме до края на цикъла, т.е. на четвъртия и последен иуга, сенките се сгъстяват и последният век — в който се намираме понастоящем — се нарича чисто и просто „векът на сенките“ (кали-иуга). Целият цикъл завършва с едно пълно „разтваряне“ (pralaya), което се повтаря с по-голяма острота (mahapralaya — голямото разпадане) в края на хилядния цикъл.

X. Якоби180 с право смята, че в оригинал един „иуга“ траел цял един цикъл, включвайки раждането, „изхабяването“ и разрушаването на вселената. Впрочем подобно учение е по-близко до архетипния мит, зависим от митологията на луната, разгледана в Traite d’histoire des Religions. По-нататъшната спекулация само разширява и възпроизвежда до безкрайност първоначалния ритъм „сътворение-разрушение — разпадане-сътворение“, при което единицата мярка („иуга“) се проектира върху все по-големи цикли. Дванайсетте хиляди години на един mahayuga са били считани за „божествена година“, всяка от които траела 360 години; това прави 4 320 000 години за един-единствен космичен цикъл. Хиляда такива mahayuga образуват един kalpa; 14 калпа правят един manvantara. Един калпа е равен на един ден от живота на Брахма, а друг калпа — на една нощ. Животът на Брахма се състои от сто такива „години“. Но дори и изключително дългият живот на Брахма не успява да изчерпа времето, защото небесата не са вечни и сътворението и разпадането на космоса се следват до безкрай. (Впрочем други системи за изчисление разширяват още повече продължителността на съответните периоди.)

В тази лавина от цифри181 отново се откроява цикличният характер на космическото време. Налице е безкрайното повтаряне на едно и също явление (сътворение — разрушаване — ново създаване) както вътре в самия „век“ (с фазите на „зората“ и „здрача“), така и най- вече в рамките на един махаиуга. Животът на Брахма се състои от 2 560 000 такива цикъла, всеки от който минава през четирите упоменати фази и завършва с pralaya, окончателното разрушение в смисъл на връщане на всички форми, в края на всеки калпа, към изначалната аморфна маса. Освен метафизичното снизяване на историята — която със самия факт на времето и пропорционално на него ерозира всички форми като изчерпва онтологичното им вещество — и освен мита за съвършеността на началото (напр. мита за загубения рай поради самия факт, че е реалност, че има форма и времетраене, на вниманието ни се налага вечното повторение на основния космически ритъм: разрушаването и периодическото пресътворяване на Космоса. Човекът може да се измъкне от този омагьосан кръг само като се освободи духовно, и всички индийски сотериологични решения се свеждат до предварителното освобождаване от космическата илюзия и до духовната свобода.

Това пан-индийско учение за цикличното време е в общи линии възприето от двете големи хетеродоксии, будизма и джайнизма, който го сравняват с колело с дванадесет спици (тази представа се среща още във ведическите текстове182). Будизмът възприема калпа (или още каппа) като единица мярка за космическите цикли, разделена на различен брой „неизчислими“ (asamkheya или asankheyya).

Изворите „пали“ говорят, общо взето, за четири асанхейа и за 7000 каппа183, докато в махаяничната литература се срещат 3,7 или 33 „асанхейа“, поставени във връзка с движението на Бодхисатва в различните вселени184. Постепенният упадък на човека се възприема от будистката традиция като постоянно намаляване на продължителността на човешкия живот. Така във времето185 на първия Буда-Випаси, който се появил преди 91 каппа, човешкият живот траел 80 000 години; при втория Буда — Сикхи (преди 31 каппа), продължителността му била 70 000 години и т.н. Седмият Буда — Гаутама се появява тогава, когато човешкият живот не надвишавал 100 години, т.е. той бил скъсен до краен предел. (Същият мотив намираме и в иранските и в християнските апокалипсиси.) За будизма, както за цялата индийска спекулативна мисъл, времето е неограничено и Бодхисатва ще се въплъти in aeternam, за да донесе вестта за спасението на всички същества. Единствената възможност да се излезе от времето, за изтръгване от железните окови на съществуването, е преодоляване на човешкото състояние чрез постигане на Нирвана186.

Впрочем всички тези „неизчислими“ и безчет „еони“ също изпълняват сотериологична функция и самият факт на съзерцанието им внушава страх на човека. Те го принуждават да си даде сметка, че трябва милиарди пъти да започва отново съществуванието като постепенно вървене надолу, да изтърпи същите безкрайни мъки, и това разбиране води към един резултат — да засили волята му за бягство, т.е. да превъзмогне положението си на „съществуващ“.

Индийските спекулации върху цикличното време издават един общ за всички учения „отказ от историята“. Трябва обаче да се изтъкне една съществена черта, която ги различава от архаичните концепции: докато човекът на традиционната култура отрича историята като периодично премахва сътвореното, потапяйки се непрекъснато в безвремието на началния момент, индийският дух — в своите крайни напрежения — отнема ценността и дори отрича тази реактуализация на началното време („зората“), което вече не се схваща като решение на проблема за страданието. Разликата между ведическата (архаична и „примитивна“) и махаяничната представа за космическия цикъл може да се изрази, с една по- обща формула като разлика между антропологичната позиция на архетипа (традиционна) и екзистенциалната позиция (исторична). Дори и кармата, закон за всеобщата причинност, който — като оправдава човешкото съществувание и отчита историческия опит — е извор на утеха в индийската предбудистка философия, с времето става символ на „робството“ на човека. Ето защо всички индийски метафизически учения и техники, доколкото целта им е освобождаването на човека, се стремят да анихилират кармата. Но не бихме споменали доктрините за космическите цикли, ако те бяха само илюстрация на теорията за всеобща причинност. Схващането за четирите иуга внася нов елемент: то обяснява (и следователно оправдава) историческите трусове, постепенния упадък на човешката биология, социология, етика и духовност. Времето, което всъщност е траене, протяжност, утежнява безспирно състоянието на вселената, и имплицитно — това на човека. Самият факт, че днес живеем в епохата „кали-иуга“ — т.е. във „века на сенките“, развиващ се по посока на разграждането и чийто неизбежен край е космическата катастрофа, — означава, че ни е съдено да страдаме повече от хората от предишните „векове“. Сега, в нашия исторически момент, ние не можем да очакваме друго, още повече, че (и тъкмо тук проличават сотериологичната функция на „кали-иуга“ и предимствата на една „катастрофическа“ и „здрачаваща се“ история) можем да се откъснем от космическото робство. Следователно индийската теория за четирите „века“ укрепва и успокоява човека, изтерзан от историята. Защото: 1. От една страна, отредените му като на живеещ в епохата на здрача страдания му помагат да разбере преходността на