Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

човешкото си битие и така облекчават освобождението му; 2. От друга страна, теорията утвърждава и оправдава страданието на този, чийто избор е не да се освободи, а да понесе съществуването си, осъзнавайки драматичния и катастрофален характер на епохата, в която му е отредено да живее (или по-точно, да се роди отново).

Втората възможност за вместване в „епохата на сенките“ и в края на един космически цикъл, очертана пред човека, е от особен интерес за нас. В действителност тя се среща и при други култури, и в други исторически моменти. Решимостта на човек да понесе съществуването си в една епоха на бедствия, с пълното съзнание за мястото на съвремието му в низходящата траектория на космическия цикъл е поведение, чийто ефект се проявява в здрача на гръко-източната цивилизация.

Тук не е мястото да се занимаваме с множеството въпроси, поставени от източно-елинистическите цивилизации. Единственият аспект от значение за нас е: какво положение заема човекът от тези цивилизации спрямо историята, и то спрямо съвременната му история. Ето защо няма да разглеждаме произхода, строежа и развитието на различните космологични системи, които подемат и задълбочават древния мит за космичните цикли, нито техните философски заключения. За тези космологични системи — от предсократиците до неопитагорейците — ще стане дума само доколкото се търси отговор на въпроса: какъв е смисълът на историята, т.е. на съвкупността от човешкия житейски опит, получен на основата на географската предопределеност, социалните структури, политическата конюнктура и т.н.? Нека още тук отбележим, че този въпрос е имал смисъл за една много малка част населението в епохата на цивилизациите от елинистическия Изток, и по-точно за тези, които са се откъснали от хоризонта на архаичната духовност. Огромната част от техните съвременници живее — особено в началото — под властта на архетипите, и излиза от тях много късно (и може би никога не се освобождава напълно от тях, какъвто е случаят със земеделските общества), по време на големите исторически сблъсъци, предизвикани от Александър Велики и завършили едва с падането на Рим. Но философските митове и в различна степен научните космологии, родени от този елит (който започва с предсократиците), с времето добиват широко разпространение. Това, което в V в.пр. н.е. е все още труднопостижимо знание, четири века по-късно става учение, даващо утеха на стотици хиляди хора (например неопитагорейството и неостоицизмът в римския свят). И не вътрешно присъщите им достойнства, а по-късният им „успех“ ни кара да се интересуваме от всички тези гръко-източни доктрини, основани на мита за космическите кръгове.

Този мит ясно прозира още в най-ранните умозрения на предсократиците. Според Анаксимандър всички неща са родени от и ще се завърнат в апейрона. Емпедокъл обяснява вечното космически сътворение и гибел с редуващото се надмощие на двете начала — ????? (дружбата) и ?????? (враждата)187.

Както видяхме, космическият огън е приет за основополагащ елемент от Хераклит. Колкото до „вечното завръщане“ — периодичното обновяване, на всички живи същества, на предишните им съществувания — това е една от малкото догми, които със сигурност се приписват на най-ранното питагорейство188.

И накрая, според последните проучвания, синтезирани по забележителен начин от Ж. Биде189, все по-вероятно изглежда поне някои елементи от платоновата система да имат иранско-вавилонски произход.

Преди да се върнем на евентуалните източни влияния, нека се спрем за малко върху Платоновото тълкуване на мита за цикличното завръщане190.

Според Платон причината за регресията и за космическите катастрофи се крие в двойното движение на Вселената: „… Бог ту само направлява движението и въртенето на тази Вселена, ту я изоставя, когато вече кръговратите й са придобили необходимата ритмичност, и тогава тя от само себе си отново се завърта в обратната посока.“ Смяната на посоката се съпътства от гигантски катаклизми: „… Тогава настава и най- голям мор сред всички живи същества и най-вече сред човешкия род, от който малцина оцеляват…191“.

Това крушение е последвано от парадоксално „възраждане“. Хората започват да се подмладяват, „белите коси на по-възрастните почерняваха“ и т.н., докато тези в юношеска възраст започват да се смаляват от ден на ден, стигайки до размерите на новороденото и дори „изчезваха напълно“. Така умиращите не оставяха след себе си видима следа и „за, няколко дена труповете им се разпадаха и изчезваха192“.

Тогава се явява расата на „Рожбите на земята“ — ????????, спомен за които пазят нашите предци; в тази епоха на Кронос не съществували нито диви зверове, нито неприятелство между животните193.

Хората от този век нямали жени, нито деца: „Всички са се раждали наново от Земята, без да помнят нещо от миналите си съществувания“. Дърветата им носели изобилен плод и те спели голи върху пръстта, без да изпитват нужда от легла, защото всички годишни времена били меки и умерени194.

Описан от Платон и ясно прозиращ в индийските вярвания, митът за изначалния рай е познат както на евреите195, така и от индийската196 и от гръко-латинската197 традиция. Той се вписва прекрасно в архаичната (и вероятно универсална) концепция за „райското начало“, която намираме във всички теории, придаващи особена стойност на изначалното „едно време“. Не е изненадващо, че Платон възпроизвежда подобни традиционни възгледи в късните си диалози; самата еволюция на философската му мисъл го е заставяла да преоткрие митичните категории. Несъмнено той е имал подръка спомена за „Златния век“ на Кронос, така силен в елинската традиция198.

Тази констатация не изключва, обаче, и възможността да разпознаем и известни вавилонски влияния в Платоновия диалог Държавникът, какъвто е например случаят с периодичните катаклизми, дължащи се на въртенето на планетите; някои изследвания напоследък199 поставят това обяснение на философа във връзка с вавилонските астрономически наблюдения, с които елинският свят се запознава доста по-късно посредством труда на Берозий. В диалога Тимей частичните сътресения се приписват на отклонението на планетите200, докато събирането им заедно в една точка представлява момента на „същинското време“, т.е. края на „Великата година“. Както отбелязва Биде, „идеята, че стига планетите да се подредят заедно, за да се предизвика космическа катастрофа, е със сигурност от халдейски произход201“.

От друга страна, Платон изглежда е познавал и иранския възглед, според който целта на тези катастрофи е била пречистването на човешкия род.202 Философските спекулации около космическите цикли са подети на нова сметка от стоиците, които наблягат или на вечното повторение203, или върху катаклизъм от рода на ’?????????, завършващ космическия кръг204.

Черпейки вдъхновение от Хераклит или направо от източното знание, стоицизмът вулгаризира идеите, стоящи във връзка с „Великата Година“ и с космическия огън (екпирозис), който води до периодичното унищожаване на света, за да бъде подновен. С времето мотивът за „вечното завръщане“ и за „края на света“ налагат господството си над цялата гръко-римска култура. Периодичното обновление на света — ???????????? е любимо учение на нео-питагорейците, които — както показа Жером Каркопино, съперничат със стоиците по популярност в римското общество от II — I в.пр.н.е. Но приемането на мита за „вечното повторение“, както и този за „?????????????“-а (думата прониква в гръцкия свят след Александър Велики), са две философски позиции, от които лъха силен анти-историзъм и воля за отпор срещу историята. Ще се спрем на всяка от тях.

В предишната глава наблюдавахме, че митът за вечното повторение — какъвто го виждаме в гръцкото спекулативно тълкуване — придобива смисъла на върховно усилие за „статизация“ (да се удържи ставането в статично положение), и да се анулира необратимостта на времето. Всички моменти и всички положения на Космоса се повтарят до безкрай и в последна сметка, тяхното постепенно изчезване става привидно; в перспективата на безкрайното всеки момент и всяко положение остават на място и така придобиват онтологичната характеристика на архетипа. Така измежду всички форми на ставане, историческото ставане е също наситено от „съм“. От гледна точка на вечното повторение историческите събития се превръщат