Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

в категории и така се връщат към онтологичната характеристика, която са притежавали в архаичното мислене. В известен смисъл може дори да се каже, че гръцката теория за вечното завръщане е крайният вариант на архаичния мит за повторение на архетипния жест, тъй като платоновото учение за идеите е последната и най-усъвършенствана версия на концепцията за архетипа. Заслужава също да се отбележи, че тези две доктрини са намерили идеалния си израз в апогея на гръцката философска мисъл.

Няма друг мит, радващ се на такъв успех в целия гръкоизточен свят като мита за пламването на вселената. Все по-вероятно изглежда мит, представящ края на света чрез огън, от който добрите ще излязат невредими, да е с ирански произход205, поне във формата, известна на „западните магове“206, с чието посредничество е разпространен на Запад. Стоицизмът, Сибилинските пророчества207 и юдейско-християнската книжнина поставят този мит в основата на есхатологията си и на различните версии на Апокалипсиса. Колкото и странно да изглежда, това е един успокояващ мит. Наистина, огънят пречиства света и го възстановява „нов, непознаващ старост и смърт, свят без разлагане и гниене, който живее и се уголемява вечно, когато мъртвите ще станат, живите ще бъдат споходени от безсмъртието, а светът ще се обнови208“

Следователно става дума за един „’????????????“, от който добрите не трябва да се страхуват. Окончателната катастрофа ще сложи край на историята, което значи, че човек отново ще се върне в блаженството и вечността.

Изследванията на Кюмон и Ниберг209 хвърлиха известна светлина върху иранската есхатология и успяха да уточнят някои влияния върху юдейско-християнския апокалипсис. Също както Индия (и донякъде в Гърция), Иран е познавал мита за четирите „космически века“. В един изгубен маздейски текст210 се говори за четири „века“: златен, сребърен, стоманен и „сплавен от различни железа“. Същите метали са споменати в друга свещена книга211, където се описва и едно космическо дърво със седем клона (златен, сребърен, бронзов, меден, калаен, стоманен и накрая — „сплавен от желязо“) отговарящи на сед-моставната митична история на персите212.

Без съмнение тази космична седморка е във връзка с ученията на халдейската астрология, според които всяка планета „има власт“ над едно хилядолетие. Но доста преди това маздейското учение предлага 9000 години времетраене на Вселената (3 х 3000), докато зерванизмът213 фиксира на 12 000 години максималното времетраене на тази Вселена. В двете ирански системи — както впрочем във всички учения за космически цикли — краят на света се ознаменува с огън и вода, per pyrosim et cataclysmum214.

Тук няма да се занимаваме с въпроса, че в зерванитската система 12 000 години „ограничено време“, създадено от Ормузд, предшества и следва 12 000 години „безграничното време“ (zrvan akarana); че в рамките на тази система „Времето е по-могъщо от двете Сътворения215“ (т.е. на Ормузд и Ариман); както и че „безкрайното време“ не е било създадено от Ормузд и следователно не му е подчинено. Искаме да подчертаем само това, че в иранската концепция историята не е вечна, тя не се повтаря, а върви към своя край, изразяващ се в екпирозис и есхатологичен катаклизъм. Слагайки край на историята, финалната катастрофа ще бъде същевременно и преценка на тази история. И тогава — in illo tempore — всички ще дадат отчет на направеното от тях „в историята“, и само невинните ще познаят вечността и блаженството216.

Виндиш показа значението на маздейските идеи за християнския апологет Лактанций217. Бог създал света за шест дни, на седмия си почивал; от този факт се извежда постановката, че светът ще съществува в продължение на шест еона, и тогава „злото ще побеждава и ще владее земята“. През седмото хилядолетие владетелят на демоните ще бъде окован и за човечеството ще настъпи „век“ на покой и на идеална справедливост. След което демонът ще счупи веригите си и ще подеме отново войната срещу праведните; в края на краищата, той ще бъде победен и в края на осмото хилядолетие светът ще бъде създаден отново и завинаги. Очевидно това разпределяне на историята в три акта, вътре в осемте хилядолетия, е било познато на християнските хилиасти218, но несъмнен е иранският му произход дори при положение, че подобна есхатологична визия за историята е била разпространена в целия средиземноморски Изток и в Римската империя чрез гръко-източните гнози.

Краят на света ще бъде възвестен от множество бедствия и първото от тях ще бъде падането на Рим и разрушаването на Римската империя; това предсказание е често срещано в юдейско-християнския апокалипсис, но също така е познато и на иранците219.

Впрочем апокалиптичният синдром е общ за всички изброени традиции; както Лактанций, така и Брахманяшта възвестяват как „годината ще се съкрати, месецът ще намалее и денят ще се свие“220 една визия за космическата и човешка разруха, която наблюдавахме и в Индия (където времетраенето на човешкия живот постепенно намалява от 80 000 на 100 години) и чиято популярност в гръко-източния свят се дължи на астрологичните учения. Тогава планините ще се съборят и земята ще стане гладка, хората ще пожелаят смъртта и живите ще завидят на мъртвите, и само една десета от цялото човечество ще оживее. По думите на Лактанций221, „по това време правдата ще бъде отхвърлена, невинността — мразена, лошите ще тържествуват над добрите, тогава редът, законът и военната дисциплина не ще се съблюдават, никой няма да уважава белите коси, не ще отдава дължимото богу, не ще се смили над жена или дете“ и така нататък. Но след този момент на предупреждение ще дойде пречистващият огън, унищожител на лошите, след който ще настане хилядолетието на блаженство, чакано и от християнските хилиасти и възвестено още от Исаия и Сибилинските пророчества. Тогава човечеството ще познае нов Златен век, който ще продължи до края на седмото хилядолетие; и след една последна битка вселенският огън ще погълне цялата вселена, за да се роди нов свят, справедлив, щастлив и Вечен, свободен от влиянието на космическите тела и от властта на времето.

За евреите трайността на света е също ограничена в седем хилядолетия222, но равините като правило не са допускали краят на света да се определи чрез математически изчисления. Те се задоволяват да посочат поредицата от космически и исторически бедствия (глад, суша, войни и т.н.), предричащи края на света. След това ще се появи Месията, мъртвите ще възкръснат223, Господ ще победи смъртта и ще последва обновление на света224.

Както навсякъде в апокалиптичните учения, и тук намираме традиционния мотив за крайния упадък, за тържеството на злото и на сенките, които предшестват промяната на еона и обновяването на Вселената. Един вавилонски текст225 вижда апокалипсиса така: „Когато това стане на Небето, тогава всичко прозрачно ще стане мътно и всичко, което е чисто, ще стане мръсно, народите ще се смесят, няма да се чуват повече молитви, всички гадания ще бъдат неблагоприятни…“ „Под това царуване хората ще се разкъсват едни други, ще продават децата си за пари, мъжът ще изостави жена си и съпругата ще избяга от своя съпруг, и майката ще затвори врати за дъщеря си“. Друг химн разказва, че тогава слънцето няма да изгрява, луната не ще се покаже на небосклона и т.н., но според вавилонското схващане този период на сенки и здрач е винаги следван от друг, на райски зори. Както и трябва да се очаква, често вторият започва с възцаряването на даден владетел; Ашурбанипал се смятал за „възродител“ на Космоса, защото „от мига, в който добрите божества ме сложиха на престола на бащите ми, Адад изпрати дъжда… житото покълна… реколтата беше пребогата… стадата се умножиха…226“.

С една дума, може да се каже, че както за иранците, така и за евреите и за християните „историята“, отредена на Вселената, има край и че краят на света съвпада с унищожаването на грешниците, възкресението на мъртвите и с победата на вечността над времето. И въпреки че тази доктрина придобива все повече популярност в I в.пр.н.е. и в следващите векове, тя не успява окончателно да изтрие традиционното схващане за периодично възраждане на времето чрез ежегодно повтаряне на Сътворението. В предишната глава видяхме, че иранците запазват следи от това учение чак до късното Средновековие. Доминиращо и в предмесианския юдаизъм, то никога не бива изцяло заличено, тъй като равинските кръгове