се колебаят да определят предначертаното от Господ времетраене на Вселената, уверявайки само, че това време със сигурност ще дойде. Що се отнася до християнството, евангелическата традиция в него смята, че ???????? ??? ???? (Царството Божие — бел. прев.) вече присъства сред (’?????) вярващите и следователно, че онова време е винаги актуално и достъпно за всеки, в който и да е момент, чрез ????????. И тъй като става дума за религия, коренно различна от традиционната религиозност, тъй като става дума за „вярата“, в християнството периодичното възраждане на света се представя като възкръсване на една човешка личност. За този, обаче, който участва във вечното сега на Царството Божие, „историята“ спира също толкова истински, както и за архаичния човек, който периодично я премахва. Следователно историята може да се роди наново и за християнина, в частност от и чрез всеки вярващ, дори и преди Второто пришествие на Спасителя, когато тя ще спре окончателно и завинаги за цялата вселена.
Няма да се впускаме в дискусията относно това, което наричат християнска „революция“ в диалектиката на премахване на историята и в бягство от времето. Нека само отбележим, че дори в рамките на трите големи религии — иранска, юдейска и християнска, които ограничават времетраенето на Вселената до няколко хилядолетия и утвърждават окончателния свършек на историята в онова време, все пак остават следи от древното схващане за периодично възраждане на историята. С други думи, тя може да бъде премахната, и следователно обновена, голям брой пъти преди да се стигне до окончателния есхатон (гр. ’??????? — край) Християнската литургична година се основава на периодичното и реално повторение на Рождество, на Разпятието, Страстите и Възкресение Христово, с всичко, което тази мистична драма предполага за един християнин; а това е периодическото индивидуално и космическо прераждане посредством конкретната реактуализация на раждането, смъртта и възкресението на Спасителя.
Спряхме се на всички тези гръко-източни учения за космическите цикли с една единствена цел: да потърсим отговор на въпроса, поставен в началото на тази глава — как човекът е понасял историята? Отговорът прозира зад всяка една система от възгледи; по силата на самото си положение в космическия цикъл — и независимо дали то се поддава на повторение или не, на човек му се пада някаква историческа съдба. Внимание, тук не става дума за фатализъм под каквато и да била форма, който да отчете дела от щастие и нещастие на всеки един отделно взет индивид. Тези учения отговарят на въпроси, поставени от съдбата на цялата съвременна история, а не само от индивидуалната участ. На човечеството (а под „човечество“ всеки разбира общността от хора, чието съществуване му е известно) е отредено дадено количество страдание поради простия факт, че се намира в определен исторически момент, в спадащ или близък до завършека си космически цикъл. От индивидуална гледна точка всеки е свободен да не се подчини на историческия момент и да потърси утеха от несгодите му било във философията, било чрез мистиката; нека само напомним за стълпотворението от учения, секти, мистерии и философии, които завладяват средиземноморско-източния свят при всеки момент на историческо напрежение, за да получим някаква представа за нарастващата пропорция на хората, опитващи да се изплъзнат от „историята“. Историческият момент в своята цялост не може да избегне съдбата, която произтича по необходимост от самата негова позиция в траекторията на съответния космически цикъл. Тъй като всеки човек от индийската ера кали-иуга бива подтикнат да търси свобода и духовно блаженство, без да е в състояние да избегне крайното разпадане на целия този „здрачаващ се свят“, така и в различните разгледани по-горе системи историческият момент — въпреки предлаганите възможности за бягство, като цяло може да бъде само трагичен, несправедлив, хаотичен и т.н. — какъвто трябва да бъде всеки момент-предшественик на окончателната гибел.
Всички циклични системи, разпространени в елинистическия Изток, имат една обща черта: в перспективата на всяка една съвременният исторически момент (каквато и да е позицията му във времето) се приема за упадък по отношение на предшестващите го исторически моменти. Не само съвременният еон е на по-ниско стъпало от предишните „векове“ (златен, сребърен и пр.), но дори и в рамките на настоящия „век“ (т.е. в сегашния цикъл) „мигът“, в който живее човек, е утежнен със самото течение на времето. Тази тенденция да се отнеме ценността на момента, в който се живее, не трябва да се оценява като песимистична. Напротив, в нея се долавя по-скоро излишък на оптимизъм, тъй като в обремененото настояще част от хората виждат предзнаменования за възраждането, което непременно ще настъпи. Още от времето на Исаия хората очакват със страх поредицата от военни поражения и политически трусове като непогрешим симптом на онова време, което трябвало да възроди света.
Но колкото и да са били възможните човешки позиции спрямо времето, всички те имат една обща черта: историята може да се понесе не само защото има смисъл, но и защото в последна сметка се оказва необходима. Драмата на съвременната история е необходима е неизбежна — както за вярващите в повторението на цялостния космически цикъл, така и за тези, които вярват само в един кръг, приближаващ се до неизбежния си край. Още Платон — въпреки предпочитанията си към някои схеми от халдейската астрология, не съдържа иронията си срещу хората, изпаднали в астрологичен фатализъм или вярващи във вечното повторение в точния (стоически) смисъл на думата227.
Колкото до християнските философи, те водят ожесточена битка срещу същия този астрологичен фатализъм228, засилил се през последните векове на Римската империя. Както ще видим след малко, св. Августин Блажени защитава идеята за преходността на Рим с единствената цел да не приема фатум-а, предложен от цикличните учения. От друга страна, обаче, астрологичният фатализъм също отчитал хода на историческите събития и, следователно, помагал на „съвременника“ да ги разбере и понесе със същия успех, както и различните гръко-източни учения — като напр. неопитегорейството и неостоицизма. Дали историята ще се ръководи от хода на звездите или чисто и просто на космическите процеси (които предполагат по необходимост разпадане и ново сътворение), или ще бъде подчинена на Божията воля (предугадена от Пророците), резултатът е един и същ; в историята няма случайни катастрофи. Империите се съграждат и рухват, войните Водят до безчет страдания, падението на нравите, обществената несправедливост и т.н. — се задълбочават до безкрай, защото всичко това е необходимо, т.е. бива пожелано, било то от космическия ритъм, от Твореца, от съзвездията или просто от Божията воля.
В тази перспектива историята на Рим добива благородна тежест. Множество пъти в сърцето на тяхната история, римляните са познали ужаса от неизбежния край на Града, чието времетраене, според тях, е било предрешено още с основаването му от Ромул. Юбо229 проникновено анализира основните моменти на драмата, предизвикана от несигурността на изчисленията върху „края“ на Рим, докато Каркопино230 напомня историческите събития и духовното натоварване, които оправдават надеждата за възраждането на Града не по пътя на катастрофата. Във всички исторически кризи, два са „митовете на залеза“, които владеят съзнанието на римския народ: 1. — Градът ще загине, защото му е отредено ограничено време на живот, („мистичното“ число се разкрива в 12-те орела, видени от Ромул); 2. — „Великата Година“ ще сложи край на цялата история — и следователно на Рим, чрез един космически екпирозис. Самата римска история опровергава тези страхове до една сравнително късна епоха. Около 120 години след основаването на Рим се разбира, че забелязаните от Ромул дванайсет орела не означават 120 години историческо съществуване на Града, както мнозина са се страхували. С изтичането на 365 години от все същото митично основаване ставало ясно, че това предзнаменование не може да се свърже и с „Великата Година“, в която всяка година отреден на Града живот съответствала на един ден, и започнали да се търсят други обяснения, свързани с идеята за „Великата Година“ — 12 месеца, всеки от по 100 години. Що се отнася до мита за снизхождащите „векове“ и за вечното завръщане, мит поддържан от Сибила и тълкуван от философите с помощта на теориите за космическите цикли, винаги е била хранена надеждата, че преминаването от един в друг „век“ е било възможно и без космическото възпламеняване. Но тази надежда винаги е била примесена с несигурност и безпокойство, и всеки път, когато историческите събития започвали да се развиват в подчертано катастрофална насока, римляните вярвали, че приближавал края на Великата
