назад, без да спира да крещи.
Една ръка стисна Фелисин за яката и я дръпна нагоре с все сила.
— Докопай го и бягай с него, момиче.
Замаяна, тя се извърна рязко и видя пред себе си обруленото от вятъра лице на Баудин. В другата си ръка държеше четири от горящите фенери.
— Бягай, проклета да си!
Блъсна я към бившия жрец, който продължаваше да залита назад, с кипящия пред него порой от черни гадини. Зад Хеборик два мечешки тона тресяха преградата.
Баудин скочи покрай Хеборик и тресна в земята един от фенерите. Маслото се разля и лумна в съскащи пламъци.
От плъховете изригна влудяващ писък.
Четиримата слуги се давеха от смях.
Кипящата черна купчина се свлече върху Баудин, но не можа да го събори като Кълп — той размахваше фенерите и ги трошеше. Огън изригваше около него. След миг самият той и стотици плъхове бяха погълнати от пламъците.
Фелисин се добра до Хеборик. Старецът беше плувнал в кръв от безбройните малки рани. Незрящите му очи сякаш се бяха съсредоточили върху някакъв вътрешен ужас, не по-малък от този пред очите й. Тя стисна ръката му и го задърпа.
Гласът на търговеца изпълни ума й. „Не се бой за себе си, скъпа моя. Богатство и мир, и всички твои прищевки и желания, а аз съм обичлив… към ония, които си избера, о, толкова съм обичлив…“
Тя се поколеба.
„Остави ми този дебелокож странник и стареца, а сетне ще се справя с Мессремб, онзи гнусен, преомразен соултейкън, който толкова не ме обича…“
Но и болка долови в думите му, болка на ръба на отчаянието. Соултейкън събаряше преградата, оглушителен бе екът на жадния му рев.
Баудин не се предаваше. Избиваше плъх след плъх, всичко бе загърнато в плащаницата на огъня, ала плъховете връхлитаха върху него все повече и повече, неустоима маса от черни тела, задушаваха горящото масло.
Фелисин погледна към соултейкън, за миг прецени страховитата му мощ и безстрашната му ярост и поклати глава.
— Не. Ти си в беда, д’айвърс. — Хвана отново Хеборик и го повлече към пукащата се преграда.
„Скъпа! Почакай! О, упорито смъртно същество, защо не искаш да умреш?“
Фелисин неволно се усмихна. „Няма да стане така… трябваше да се сетя.“
Вихърът беше подхванал щурма си срещу сферата. Понесеният от вятъра пясък я шибна през лицето.
— Почакай! — изпъшка Хеборик. — Кълп…
Студ я стисна за гърлото. „Той е мъртъв, о богове, мъртъв е! Погълнат. А аз гледах, пияна и безразлична, гледах и не виждах нищо… Кълп е мъртъв.“ Преглътна хлипа си, избута бившия жрец до, а после — и през преградата, която миг след това най-сетне се срина. Соултейкън изрева, но тя не се обърна, за да види триумфа му над могилата от плъхове, не се обърна да види съдбата на Баудин. Повлече Хеборик и побягна с него в непрогледния сумрак на бурята.
Не стигнаха далече. Пясъчният щорм ги блъскаше с ярост, тласкаше ги напред и напред, най-сетне ги натика в крехкия заслон на една надвиснала канара. Рухнаха в основата й, един до друг, и зачакаха смъртта.
Алкохолът в стомаха я унесе в сън. Помисли да му се възпротиви, но се предаде, каза си, че ужасът все едно скоро ще ги намери, а да види собствената си смърт едва ли щеше да е голяма утеха. „Трябва вече да кажа на Хеборик единственото, което си струва да знае. Но не. Той ще го научи сам. Скоро. Съвсем скоро…“
Събуди се сред тишина. Не, не беше тишина. Някой близо до нея плачеше. Фелисин отвори очи. Поривът на Вихъра беше секнал. Небето отгоре бе като златен покров от утаяваща се прах. Нищо не можеше да види на повече от пет-шест крачки. Но въздухът беше замрял. „Богове, д’айвърс се връща…“ Но не, мир и покой царяха навсякъде.
Бавно се надигна; главата я болеше ужасно, устата й бе пресъхнала.
Хеборик бе коленичил на няколко крачки от нея — смътна сянка в златистата мъгла. Беше притиснал лицето си с невидимите си длани и те мачкаха плътта и кожата, сякаш носеше гротескна маска. Цялото му тяло се тресеше от скръб, поклащаше се унило напред и назад, безчувствено и неспирно.
Паметта я заля. „Кълп.“ Усети как собственото й лице се сгърчи.
— Трябваше да усети — изхриптя гласът й.
Главата на Хеборик се вдигна рязко, слепите му, зачервени и подути очи се приковаха в нея.
— Какво?
— Магът! — сопна се тя, сви се и се прегърна с ръце. — Оня мръсник беше д’айвърс. Трябва да го е разбрал!
— Богове, момиче! Де да имах твоята броня.
„И да кървях под нея, няма да видиш, старче. Никой няма да види. Никой няма да узнае.“
— Ако я имах — продължи след малко Хеборик, — щях да мога да остана до теб, да ти дам всичката закрила, която мога… макар да признавам, щях да се чудя защо ли го правя. И все пак щях да го сторя.
— Какви ги дрънкаш?
— В треска съм. Д’айвърс ме е отровил, дете. И сега се сражава с другите странници в душата ми — не знам дали ще преживея това, Фелисин.
Тя почти не го чу. Вниманието й бе привлечено от някакво шумолене. Някой се приближаваше — на пресекулки, стъпка по пясъка, стържене на камъчета. Фелисин се надигна и се обърна с лице към звука.
Хеборик се беше смълчал, килнал глава натам.
Фигурата, която се появи от червеникавата мъгла, впи нокти в разума й. Тя чу хленча, сам изтръгнал се от гърлото й.
Баудин беше изгорял, разкъсан и обезобразен, на места — оглозган до кокал. На места беше овъглен до кости, горещината беше издула корема му, издула го беше така, сякаш носеше дете, кожата и плътта се бяха разпукали. Нищо не беше останало от лицето му освен раздраните дупки на мястото на очите му, носа и устата. И все пак Фелисин го позна.
Той залитна още една крачка към нея, после бавно се свлече на земята.
— Какво става? — изсъска Хеборик. — Този път наистина съм сляп… кой е дошъл?
— Н… никой — отвърна след дълго мълчание Фелисин. Пристъпи бавно към жалката, още дишаща купчина плът, която доскоро беше Баудин. Смъкна се на топлия пясък и положи главата му на бедрата си.
Той я усети и вдигна костеливата си овъглена ръка. Тя увисна за миг до лакътя й и падна. После заговори. Всяка дума бе като стържене на въже по камък.
— Мислех… предпазен съм… огъня…
— Сгреши — прошепна тя. И един образ на броня, вътре някъде в нея, изведнъж започна да се разпуква, пукнатините — да се разстилат. А под нея, под тях… се надигаше нещо.
— Моята клетва.
— Твоята клетва.
— Сестра ти…
— Тавори.
— Тя…
— Недей. Недей, Баудин. Не говори нищо за нея.
Той вдиша хрипливо.
— Ти…
Фелисин зачака, с надеждата животът да напусне тази изгоряла коруба, да я напусне веднага, преди…
