— Ти… не беше… каквото очаквах…
Бронята може да скрие под себе си всичко до мига, в който се разпадне. Дори дете. Особено дете.
Границата между небе и земя беше неотличима. Златен покой беше загърнал света. Фидлър изпълзя на билото и надолу по пътя се затъркаляха камъни, с ужасно шумен за ушите му тропот. „Поела си е дъх. И чака.“
Изтри с ръкав полепналата от потта прах от челото си. „Дъх на Гуглата, това вече предвещава зло.“
Маппо се появи от мъглата пред него. Умората на огромния трелл го караше да тътри нозе повече от обичайното. Очите му бяха почервенели, бръчките, обкръжаващи щръкналите му остри зъби, се бяха врязали още по-дълбоко в съсухрената кожа.
— Дирята продължава да лъкатуши все напред и напред — каза той, след като се наведе до сапьора. — Смятам, че вече е с баща си — вървят заедно. Фидлър… — поколеба се Маппо.
— Да, да. Богинята на Вихъра…
— Има някакво… очакване… във въздуха.
Фидлър изсумтя на тази сдържаност.
— Е… — въздъхна след малко Маппо. — Да се връщаме при другите.
Икариум беше намерил един неголям каменист участък, обграден от едри балвани. Крокъс седеше, опрял гръб на един от камъните, и гледаше как джагът подрежда в средата дажбите храна. Изражението на младия даруджистанец, когато се извърна към сапьора, сякаш принадлежеше на много по-възрастен човек.
— Не се връща — промълви Крокъс.
Фидлър не отвърна нищо, отпусна арбалета и го остави на земята.
Икариум се окашля и каза:
— Ела да хапнем, момче. Селенията се кръстосват и вече всичко е възможно… включително и невъзможното. Отчаянието пред онова, което все още не се е случило, не води до нищо. Междувременно тялото иска поддръжка, а и с нищо няма да ни е от полза, ако се окаже, че запасите ти от енергия са се изчерпали, когато дойде моментът да действаш.
— Вече е много късно — промърмори Крокъс, но все пак се надигна.
— Твърде много загадка се крие в тази диря, за да сме сигурни в каквото и да било — отвърна Икариум. — Два пъти минавахме през Лабиринти — какви им бяха аспектите, не мога да кажа. Сториха ми се древни и начупени, втъкани са в самата скала на Рараку. В един момент ми замириса на морето…
— И на мен — подхвърли Маппо и сви широките си рамене.
— Все повече и повече — каза Крокъс — пътят й поема посока, в която такива неща като прераждане стават по-вероятни. Прав съм за това, нали?
— Може би — отстъпи Икариум. — И все пак този изпълнен с тъга въздух намеква и за някаква несигурност, Крокъс. Не забравяй това.
— Апсалар не се стреми да ни избяга — каза Маппо. — Тя ни води. Какъв смисъл би трябвало да вложим в това? Със своите божествени дарове тя би могла лесно да прикрие дирята си — онази оставена от Сянка утайка, която според Икариум и мен самия е толкова явна и неприкрита, колкото имперски път.
— Но тук може да се крие и още нещо — промълви Фидлър. Всички се обърнаха към него. Той вдиша дълбоко и бавно издиша. — Момичето знае за намерението ни, Крокъс — това, което бяхме намислили с Калам и което — доколкото знам — все още е в ход. Може да й е хрумнало, че като приеме маската на Ша’ик, ще може… косвено… да подкрепи усилията ни. Съвсем по свой начин, а не на бога, който я беше обсебил.
Маппо се усмихна кисело.
— Доста неща си премълчал от мен и Икариум, войнико.
— Имперски въпрос — отвърна сапьорът, без да го поглежда в очите.
— Но такъв, който търси предимства в бунта на тази земя.
— Само за малко, Маппо.
— Превръщайки се в преродената Ша’ик, Апсалар няма просто да смени облеклото си, Фидлър. Каузата на богинята ще завладее ума на Апсалар, ще завладее душата й. Такива видения и навестявания ще я променят.
— Боя се, че може би не съзнава точно тази възможност.
— Тя не е глупачка — сопна се Крокъс.
— Не казвам, че е — отвърна Фидлър. — Все едно дали ти харесва, или не, Апсалар притежава отчасти наглостта на бог — свидетел бях на нейната пълна изява на Дженабакъз и мога да разбера, че покварата все още е останала у нея. Помисли само за сегашното й решение — да напусне храма на Искарал съвсем сама и да тръгне по дирята на баща си.
— С други думи — намеси се Маппо, — според теб тя може би си вярва, че е в състояние да устои на влиянието на богинята дори след като приеме ролята на пророчица и боен предводител.
Крокъс се намръщи.
— Умът ми се търкаля от едно нещо на друго. Ами ако богът-покровител на убийците си я е поискал отново? Какво ще означава, ако бунтът изведнъж се поведе от Котильон — и следователно от Амманас? Мъртвият император се връща, за да наложи възмездие.
Настъпи тягостна тишина. Фидлър беше глозгал тази възможност като подивяло псе още когато се бе появила преди няколко дни. Представата за един убит император, посягащ от сенките, за да си върне имперския трон, беше всичко друго, но не и успокоителна. Едно беше да убиеш Ласийн — все пак това си беше работа на смъртните. Властта на богове над една империя на смъртни, от друга страна, щеше да привлече други асценденти, а една такава борба можеше да унищожи цели цивилизации.
Довършиха обяда си, без никой да промълви дума.
Прахта, изпълнила въздуха, отказваше да се слегне; просто висеше неподвижно, гореща и безжизнена. Икариум грижливо прибра останалото от запасите им. Фидлър пристъпи към Крокъс.
— Никаква полза няма да се тормозиш, момко. Просто е намерила баща си, след всички тези години — а за това си струва да се каже добра дума, не мислиш ли?
Даруджистанецът му отвърна с вяла усмивка.
— О, мислил съм за това, Фид. Да, щастлив съм за нея, но в същото време съм недоверчив. Онова, което трябваше да бъде едно чудодейно събиране между баща и дъщеря, се оказа опорочено. От Искарал Пъст. От манипулациите на Сянка. Това вгорчи всичко…
— Както и да го приемаш, Крокъс, все пак всичко зависи от Апсалар.
Момъкът помълча, след това кимна.
Фидлър си взе арбалета и го метна през рамо.
— Най-малкото, поне си отдъхнахме от войниците на Ша’ик, от соултейкън и д’айвърс.
— Но накъде ни води тя, Фид?
Сапьорът сви рамене.
— Подозирам, че много скоро ще разберем.
Обруленият от вятъра мъж стоеше на изгърбената скала, с лице към Рараку. Покровът на тишината бе абсолютен; той чуваше туптежа на сърцето си, постоянния, безразличен ритъм в гърдите си. Беше започнал да го измъчва.
Зад гърба му се затъркаляха камъни и след малко тоблакаят се появи и хвърли на избелялата скала два дълги цял разтег гущера.
— Всичко е излязло да души наоколо — избоботи младият великан. — Добре поне, че месото става за ядене.
Тоблакаят беше измършавял. Гневните му пристъпи на нетърпение бяха приключили и Леоман беше благодарен за това, макар да знаеше много добре, че причината е в изтощените сили. „Чакаме Гуглата да дойде да ни вземе“, беше прошепнал грамадният варварин преди няколко дни, когато Вихърът забушува с подновена ярост.
Леоман нямаше отговор на това. Собствената му вяра се бе разкъсала на дрипи. Увитият труп на Ша’ик
