Фелисин, трепет на древен ужас, от който всяка нова сцена на смърт, в която се спъваха, отекваше в душата й. Имаше чувството, че всеки момент ще осъзнае някаква дълбока истина, около която са кръжали всички човешки въжделения, от самото начало на съществуването. „Само пъплим по лицето на света, уязвими и отчаяни твари. Всички опустошителни драми на цивилизации, на народи с техните вярвания и подвизи не значат нищо, не засягат нищо. Животът си пълзи и пълзи, неизменно.“ Зачуди се дали дарбата на откровението — на откритието на смисъла на човешкото — не предлага нищо повече от опустошителното чувство за безсилие. „Само невежият си намира кауза и се впива в нея, защото тъкмо в това се крие илюзията за значимост. Вяра, крал, кралица или император… или възмездие… всичко това са бастионите на глупците.“
Вятърът стенеше в гърбовете им, вдигаше облачета прах под нозете им, стържеше като настървени езици по кожата им. И носеше смътната миризма на подправка.
След около час Хеборик спря. Стояха пред внушителния вход на някакъв храм, чиито колони, тромави и дебели, бяха изваяни в подобие на дървесни стволове. Под хлътналата напукана покривна плоча обикаляше фриз — всеки панел по него представляваше образ, зловещо осветен от светлината, хвърлена от Лабиринта на Кълп.
Магът се беше вторачил в тези образи.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка той.
Бившият жрец се усмихваше.
— Колода е — промълви Кълп.
„Поредната жалка претенция за ред.“
— Древната колода, да — кимна Хеборик. — Не са Домове, а Владения. Селения. Можеш ли да различиш Смърт от Живот? А Мрак от Светлина? Виждаш ли владението на Звяра? Кой седи на онзи увенчан с рога трон, Кълп?
— Празен е. Стига да гледам същото, което имаш предвид — по рамката се виждат всевъзможни същества. Тронът е заобиколен от Т’лан Имасс.
— Да, точно той е. Но на трона няма никой, казваш? Любопитно.
— Защо?
— Защото ехото на паметта ми шепне, че там трябваше да има някой.
Кълп изсумтя.
— Е, не е заличен — вижда се гърбът на трона и изглежда също толкова изтъркан от ветрове и пясък, колкото всичко останало.
— Би трябвало да се виждат Необвързаните… тях можеш ли да ги засечеш?
— Не. Може би са отстрани и отзад?
— Възможно е. Между тях ще намериш и Превъплъщенеца.
— Всичко това е възхитително — обади се недоволно Фелисин. — Доколкото разбирам, трябва да влезем тука — след като вятърът минава точно оттук.
Хеборик се усмихна.
— Да. Другият край ще ни предложи изход.
Вътрешността на храма не представляваше нищо повече от един тунел — стените, подът и таванът му бяха скрити зад струпаните пластове пясък. Колкото по-навътре пристъпваха, вятърът извисяваше песента си. След четиридесет крачки видяха смътната охра на светлина пред себе си.
Тунелът се стесни, вятърът виеше и беше трудно да устоят да не се понесат презглава напред, тласкани от яростния му порив. Малко преди изхода се принудиха да се присвият и да залегнат.
Хеборик се задържа пред прага, за да пусне пред себе си Кълп, а след него и Фелисин. Магът пръв пристъпи навън, тя го последва.
Стояха на скална тераса, на входа на пещера високо на склона на стръмнината. Вятърът ги блъскаше, сякаш искаше да ги изхвърли, да ги запокити във въздуха — и да се пребият върху острите зъбери на дъното, на двеста и повече разтега дълбочина. Фелисин се отмести и впи ръце в една от издатините до гърлото на пещерата. Гледката бе секнала дъха й, коленете й се подкосиха.
Вихърът кипеше с цялата си ярост — не пред тях, а под тях, изпълваше необятната падина на Свещената пустиня. Тънка мъгла от ситен прах се стелеше над яростни жълти и оранжеви облаци. Слънцето беше като размазано кълбо червен пламък някъде на запад и ставаше все по-тъмно пурпурно пред погледите им.
След дълго мълчание Фелисин се изсмя горчиво.
— Е, сега само криле ни трябват.
— Пак ще има полза от мен — каза Хеборик и пристъпи ухилен до нея.
Кълп рязко извърна глава.
— Какво си намислил?
— Вържете се за гърба ми — и двамата. Този човек пред вас има ръце и може да ги използва. И този път поне слепотата ми ще се окаже спасителна.
Кълп надникна надолу в урвата.
— Да се спуснем по това? Старче, та тази скала се разтроши като стар хляб…
— Не и на местата, които ще докопат ръцете ми. Освен това имаме ли друг избор?
— О, направо изгарям от нетърпение — изсумтя Фелисин.
— Добре. Но ще трябва да разтворя Лабиринта си — рече Кълп. — Ще пропаднем пак толкова отвисоко, но приземяването поне ще е по-меко… не че разликата ще е кой знае каква, предполагам, но поне ни дава някакъв шанс.
— Вяра нямаш! — извика Хеборик и лицето му се сгърчи от пристъп на безумен хриплив смях.
— Благодаря ти за това — каза Фелисин. „Докъде повече трябва да стигнем? Ние не се плъзгаме към лудостта, нас ни дърпат, теглят ни, влачат ни към нея.“
Усети топъл, плътен натиск на рамото си. Обърна се. Хеборик беше положил едната си невидима ръка на нея — не можеше да я види, но тънката тъкан на ризата й беше притисната и бавно потъмняваше от пот. Усещаше тежестта. Той се приведе към нея.
— Рараку преобразява всичко, което се озове тук. Това е единствената истина, в която можеш да се вкопчиш. Онова, което си бил, отпада, онова, в което се превръщаш, е нещо съвсем различно. — Фелисин изсумтя презрително и той се усмихна още по-широко, и промълви съчувствено: — Даровете на Рараку са жестоки, вярно.
Кълп оглеждаше вървите.
— Няма да издържат.
— Тогава се дръжте здраво — засмя се Хеборик.
— Това е лудост.
„Моите думи.“
— Какво, д’айвърс и соултейкън ли да чакаме?
Магът се намръщи.
Тялото на Хеборик беше като от коренища. Фелисин се беше вкопчила в него с треперещи мускули, не можеше да се довери на изпъващите се кожени връзки. Погледът й бе прикован в китките на бившия жрец — самите невидими длани се бяха забили в скалната стена — а отдолу чуваше как стъпалата му неуморно стържат, за да намерят опора. Старецът понасяше тежестта и на тримата само с дланите и мишците си.
Очуканата скала беше окъпана от червения блясък на гаснещото слънце. „Все едно че се спускаме в огнен казан, в някакво селение на демони. И това пътуване е еднопосочно — Рараку ще ни поиска, ще ни погълне. Пясъците ще заровят всякаква мечта за възмездие, всякакво желание, всякаква надежда. Всички ние ще се удавим, тук, в пустинята.“
Вятърът ги блъскаше в скалите, след това ги дърпаше с хапещата вихрушка на понеслия се във въздуха пясък. Отново бяха навлезли в яростта на Вихъра. Кълп крещеше нещо, но викът му се губеше сред оглушителния рев. Самата Фелисин усети как нещо я издърпа и тялото й се надигна успоредно на дъното от разярения вятър. Едната й ръка се вкопчи здраво под мишницата на Хеборик.
Мускулите й започнаха да се тресат от напрежението, ставите й пареха като нагорещени въглени.
