гробищата. Жалко, че не дойде снощи, приятел, беше даже още по-спокойно тука, поне докато дъртата не извади удавилия се плъх от онова буренце ей там. Жалко, че приятелите ти пропуснаха закуската заранта.
Калам тръшна кекавата врата зад себе си и спря, за да се съвземе. „Да е уредено от Бързия Бен? Едва ли. Всъщност невъзможно…“
— Какво става? — Майнала седеше на масата, с резен диня в ръката. Откъм двора се носеше глъч на родители, къпещи две непослушни деца.
Убиецът притвори очи, постоя дълго така, след което ги отвори с въздишка.
— Доведох ви в Ейрън. Сега пътищата ни трябва да се разделят. Кажи на Кенеб да обиколи навън, докато не намери някой патрул, или докато не го намерят него, да си представи доклада на командира на Градската стража — за мен изобщо да не споменава в тоя доклад…
— А как ще обясни появата ни в града?
— Докарал ви е някакъв рибар. Гледайте да е колкото може по-просто.
— И само това? Няма дори да се сбогуваш с Кенеб, със Селв или с децата? Няма дори да им позволиш да ти благодарят, че им спаси живота?
— Ако можеш, Майнала, изведи близките си от Ейрън — върнете се в Кюон Тали.
— Недей така, Калам.
— Така е най-безопасно. — Убиецът се поколеба, после добави: — Жалко, че не можа да стане… по- различно.
Резенът диня го удари по бузата. Той избърса лицето си, надигна дисагите и ги метна през рамо.
— Жребецът е за теб, Майнала.
В гостната Калам се върна при масата на капитана.
— Е, аз съм готов.
Нещо подобно на разочарование проблесна в очите на капитана, после той въздъхна и се надигна от стола си.
— Както кажеш. До пристана с „Рагстопър“ е трийсет минути пеша — с малко късмет, ще ми се наложи да си покажа грамотата не повече от десет пъти. Гуглата знае какво друго може да направи човек с една армия, разположила се в един град, а?
— Тая дрипава риза, дето си я навлякъл, няма да помогне много, капитане. Предполагам, че гориш от нетърпение да смениш маската.
— Каква маска? Тая риза си ми е късметът.
Лостара Юил се подпря на стената в стаичката, скръстила ръце, и загледа крачещия напред-назад до прозореца Перла.
— Подробностите — замърмори той. — Всичко е в подробностите. Не мигай, че може да ти убегне нещо.
— Трябва да докладвам на командира на Червените мечове — каза Лостара. — После ще се върна тук.
— Ортал Сетрал ще ти разреши ли, скъпа?
— Не изоставям това преследване… освен ако не ми забраниш.
— Боговете да не дават дано! Компанията ти ми допада.
— Много си духовит.
— Е, чак пък толкова. Но все пак дотук преживяхме доста интересно приключение, нали? Защо да го прекъсваме сега?
Лостара огледа униформата си. Лекотата й беше истинско облекчение — бронята, която беше носила предрешена, съвсем се беше разнебитила и тя с радост я беше зарязала, след като Нокътят изцери раните й.
Перла с нищо не й беше помогнал да повдигне булото на загадката с демона, появил се по време на нощната схватка в равнината, но за Червения меч беше ясно, че този инцидент все още го безпокои. „Както и мен, но това вече е минало. Все пак пристигнахме в Ейрън, все още сме по дирите на убиеца. Всичко е така, както трябва да е.“
— Ще ме изчакаш ли? — попита тя.
Отговори й с широка усмивка.
— До края на времето, скъпа.
— До утре заран е достатъчно.
Той се поклони.
— Ще отброявам ударите на сърцето си дотогава.
Тя излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си. Коридорът на хана водеше към дървено стълбище, което я отведе в препълнената гостилница. Комендантският час беше задържал клиентелата, макар че настроението не изглеждаше никак празнично.
Лостара се шмугна под стълбите и мина през кухнята. Очите на готвачката и няколкото й помагачки я проследиха, докато вървеше към задната врата, оставена открехната, за да влиза въздух. Беше свикнала с тази реакция. Червените мечове будеха страх.
Отвори широко вратата и излезе на задната уличка. Речният дъх, смесен с миризмата на сол от залива, я лъхна в лицето. „Моля се никога повече да не ми се налага да пътувам през Имперския Лабиринт.“
Тръгна към главната улица и ботушите й закънтяха по калдъръма.
Десетина войници от армията на Върховния юмрук я спряха, щом стигна първата пресечка на път за гарнизонното укрепление. Сержантът, който ги командваше, я зяпна невярващо.
— Добър вечер, Червен меч.
Тя му кимна.
— Разбирам, че Върховният юмрук е наложил комендантски час. Кажете ми, Червените мечове също ли патрулират по улиците?
— Съвсем не — отвърна сержантът.
У войниците се долавяше някакво стаено очакване, което леко я обезпокои.
— Значи са им възложили други задачи, така ли?
Сержантът кимна бавно.
— Предполагам, че да. Ако се съди по думите ти и по… други неща, май отскоро си тук.
— Да.
— Как дойде?
— По Лабиринт. Имах си… придружител.
— Интересна история, несъмнено — каза сержантът. — Само че сега, ако обичаш, ми предай оръжията си.
— Моля?
— Искаш да се събереш с приятелите си, Червените мечове, нали? Да говориш с командира си, Орто Сетрал?
— Да.
— По заповед на Върховния юмрук от четири дни Червените мечове са под арест.
— Какво?!
— И очакват съд за измяна срещу Малазанската империя. Оръжията, моля.
Стъписана, Лостара Юил не оказа никаква съпротива на войниците, докато я обезоръжаваха. Само зяпаше сержанта.
— Значи… съмняват се във верността ни?
Той й кимна. В очите му нямаше злоба.
— Сигурен съм, че командирът ви ще може да ти разкаже повече за положението.
— Той замина.
— О!
Ченето на Кенеб увисна, а тя да почна опакова вещите си.
