— Гробището е обкръжено от кръчми за опечалените — промърмори убиецът. — Няма да вървим много.
Гостилница „Шквал“ претендираше, че е преживявала и по-добри времена, но Калам никак не беше сигурен в това. Подът на гостната беше хлътнал като огромна купа и всички стени се бяха килнали навътре, подпрени тук-там с греди, за да не се сринат. Гнили остатъци от храна и умрели плъхове бавно и търпеливо се бяха смъквали към центъра, трупайки се на миризлива купчина като в олтар за приношения на някое разплуло се в поквара божество.
Столовете и масите се крепяха върху изобретателно набитите си в пода крака в кръг около ямата със смет; само на една маса имаше посетител, все още ненатряскал се до безсъзнание. Една задна стаичка, не по-малко окаяна, предлагаше на по-привилегированите клиенти известна интимност и тъкмо там Калам беше разположил своите спътници да се нахранят, докато приготвяха корито с гореща вода в занемарената градина в двора. След това убиецът се беше довлякъл в гостната и седна на стола срещу самотния, сравнително трезвен все още посетител.
— Зарад храната, а? — каза прошареният напанец, след като убиецът се разположи.
— Най-добрата в града.
— Така поне гласува съветът на хлебарките.
Калам изгледа как синекожият мъж пред него надигна халбата си, изгледа как се размърда изпъкналата му адамова ябълка.
— Като гледам, май ще му удариш още една.
— Като нищо.
Убиецът леко се извърна в стола си, улови унилия поглед на старицата, подпряла се на една от крепящите греди до бурето с ейл, и вдигна два пръста. Бабичката въздъхна, надигна се, спря се да намести ножа за клане на плъхове, затъкнат в колана на мръсната й престилка, и се затътри да донесе още две халби.
— Ръката ще ти счупи, ако я щипнеш по задника — предупреди непознатият.
Калам се отпусна в стола и го изгледа. Можеше да е между трийсет и шейсет, според орисията му. Под острата четина на брадата се виждаше груба сбръчкана кожа. Тъмните очи шареха неуморно насам-натам, без да се спрат на събеседника му. Беше облечен в опърпани дрипи от груб плат.
— Принуди ме да попитам — отрони убиецът. — Кой си ти и каква ти е историята?
Мъжът изправи гръб.
— Да не мислиш, че я разправям на всеки?
Калам изчака.
— Е — продължи мъжът. — Не на всеки. Някои стават груби и престават да те слушат.
Гостът на една от близките маси, пиян-залян, се прекатури от стола си и главата му изтропа на пода. Калам, странникът и жената — току-що наляла две тенекиени халби — изгледаха как пияницата се плъзна по мръсното и повърна върху купчината смет.
Оказа се, че един от плъховете само се е преструвал на умрял — измъкна се и са изкатери по тялото на пияницата, като мърдаше носле.
Странникът срещу убиеца изсумтя.
— Всеки е философ тука.
Старицата донесе пиенето им, странното й ситнене по пода показа, че отдавна е навикнала с неудобствата. Изгледа накриво Калам и проговори на дебралски.
— Приятелите ти отзад поискаха супа.
— Да, предполагам.
— Нямаме супа.
— Току-що го разбрах.
Тя се разкара.
— Новодошли сте, разбирам — каза странникът. — През северната порта?
— М-да.
— Голямо катерене ще да е било, с конете при това.
— Значи северната е заключена.
— Запушена е, като всички останали. Може да сте дошли през залива.
— Може би.
— Заливът е затворен.
— Как го затваряте залива на Ейрън?
— Добре де. Не е затворен.
Калам отпи глътка от бирата, преглътна и се вкочани.
— Като удариш повече, става още по-лошо.
Убиецът остави халбата на масата. Помъчи се малко, докато си намери гласа.
— Разправяй, какви са новините.
— Че от къде на къде?
— Платих ти пиячката.
— И трябва да съм благодарен? Дъх на Гуглата, човече, нали я опита!
— Обикновено не съм толкова търпелив.
— Аха. Добре, що не ми го каза? — Довърши първата си халба, надигна новата. — За ваше здраве, сър. — Изгълта ейла наведнъж.
— Рязал съм и по-гадни гърла от твоето — рече убиецът.
Мъжът помълча, очите му пробягаха съвсем за кратко по лицето на Калам, после остави халбата.
— Жените на Корнобол снощи го оставили заключен навън — горкото копеле трябвало да се скита по улиците цяла нощ и един от патрулите на Върховния юмрук го спипал, че нарушава комендантския час. Взе да става обичайна практика. На жените из целия град взе да им просветва. Друго какво? Една свястна мръвка не можеш да получиш, без да платиш за нея с ръка или с крак — тълпите осакатени просяци по улиците са повече, отколкото по едновремешните пазарища. Една книга не можеш да си купиш, без да щръкне пред тебе Глашатаят на Гуглата — бе я ми кажи, мислиш ли, че е възможно Върховният юмрук да хвърля нечия друга сянка, както разправят? Тъй де, че кой може да хвърли сянка на някой, скрил се в дворцовия гардероб? Рибите не са единствените хлъзгави неща в тоя град напоследък, да ти кажа. Че то, мене ме задържаха има-няма четири пъти за последните два дни, все трябваше да им се идентифицирам, като им показвам имперската си грамота, няма да повярваш. Обаче извадих късмет, щото си намерих екипажа в един от ония зандани. Опонн ако ми се усмихнат, до утре ще ги измъкна оттам — палуба имат да търкат и повярвай ми, ония пияни тъпаци имат да търкат докат’ Бездната погълне тоя скапан свят. По- лошото е, че на някои хора хич не им пука от тая грамота, искат от човек такива неща, че главата да го заболи, да предава съобщения, скрити зад най-прости думи, сякаш животът не е бездруго толкоз сложен — имаш ли си представа как стене трюмът, когато е пълен със злато? И сега ще ми речеш: „Добре де, капитане, аз пък тука най-случайно търся да си купя превоз обратно за Унта“, пък аз ще река: „Боговете ви се усмихват, сър! Аз пък най-случайно тръгвам за натам до два дни, с двайсет моряци, с ковчежника на Върховния юмрук и с половината богатства на Ейрън на борда — ама място имаме, сър, и още как. Добре дошли на борда!“
Калам замълча, отброи наум десетина изтупвания на сърцето, след което каза:
— Хм. Боговете наистина се усмихват.
Капитанът заклати глава.
— Подхилват се, гладко и изкусително, м-да.
— На кого да благодаря за това уреждане?
— Вика, че ти е приятел, макар никога да не сте се срещали — ама ще се качите на кораба ми, „Рагстопър“, след два дни.
— Как се казва?
— Салк Елан. Вика, че ви очаква.
— И как е разбрал, че ще дойда в тоя хан? Та аз само допреди час не знаех за съществуването му.
— Предположение, но не голо. Нещо свързано с това, че ще си първият, който ще влезе през портата в
