благородниците, Дюйкър погледна на него в различна светлина. Племето уик гледаше с презрение на изречените гласно основания и извинения — не приемаха такива от останалите и се надсмиваха на всеки, който се опитваше да се оправдава. В замяна на което самите те не предлагаха такива, защото, подозираше историкът, се отнасяха към всички пожертвани, както и към своите близки, с почит, която нямаше да понесе нещо толкова дребнаво и егоистично като оправданието.
Бежанците обаче не бяха в състояние да разберат всичко това и за тях мълчанието на уикците бе само по себе си израз на презрение, на пренебрежение към изгубения живот.
Кланът на Невестулката обаче бе предложил друг вид почит към загиналите бежанци. С избиването на тайтанските стрелци, още един от бойните подвизи на клана Невестулката, цяло едно племе от равнината беше престанало да съществува. Възмездието бе абсолютно. Ала не бяха се спрели с това, тъй като се бяха натъкнали на селяшката армия на Камъст, дошла късно след битката откъм изток. Тамошното клане беше нагледна картина какво се бяха канили да причинят тайтанците на гражданите на Малазан. Ала и този урок беше убягнал на бежанците.
Колкото и да бяха писали учените още открай време, Дюйкър знаеше, че не може да съществува никакво обяснение за тъмните течения на човешката мисъл, затъркаляла се по дирите на едно кръвопролитие. Нужно беше да погледне само собствената си реакция, когато се смъкна при още стоящите на рампата Нил и Недер, с полепналите им от пот и кръв длани на хълбоците на издъхналата кобила. Силите на живота бяха могъщи, почти необозрими за ума, и жертвоприношението на едно животно, за да се дарят хиляди други със смайваща сила и воля, изглеждаше на пръв поглед дело достойно и благородно.
„Ако не беше неразбирането на обреченото животно, унищожено под обичните ръце на две съкрушени деца.“
Хоризонтът на Имперския Лабиринт бе като сив покров във всички посоки. Подробностите се губеха в мъгла зад смътната пелена на неподвижния, натегнат въздух. Вятър не лъхваше, ала ехото на смърт и разруха си оставаше, надвиснало и сякаш оголено от самото време.
Калам седеше отпуснат в седлото си, вторачен в гледката пред него.
Пепел и прах бяха загърнали плочестия купол. На едно място се беше сринал, откривайки острите ръбове на бронзовите покривни плочи. Над зейналия отвор беше надвиснала сива мъгла. По извивката на купола можеше да се прецени, че над повърхността е по-малко от една трета.
Той слезе от коня. Спря, за да бръкне с шепа под парцала, покриващ носа и устата му, и да извади гъсто полепналата прах, погледна през рамо към другите и приближи до постройката.
Някъде долу, под краката им, се издигаше дворец или храм. Щом стигна до купола, той се наведе и отри пепелта от една от бронзовите плочи. Откри се дълбоко всечен в метала символ.
Разпознаването му го обля със студена вълна. За последен път беше виждал стилизираната корона на друг един континент, в една неочаквана война срещу съпротивата, вдигната от отчаяни врагове. „Каладън Бруд и Аномандър Рейк, ривите и Пурпурната гвардия. Струпването на разнородни противници, за да се опълчат на завоевателните планове на Малазанската империя. Свободните градове на Дженабакъз, дърлеща се, коварна сган. Алчните за злато владетели и крадци най-силно хленчеха пред заплахата за свободата им…“
Умът му се отнесе на хиляди левги оттук и той леко докосна всечения символ. „Черното псе… воювахме срещу комари и пиявици, срещу отровни змии и смучещи кръв гущери. Обозът отрязан, морантите се оттеглят точно когато имахме най-голяма нужда от тях… а този знак го помня, на едно дрипаво знаме, вдигнато над елитната рота на силите на Бруд.“
„Как се беше нарекъл кучият му син? Върховен крал. Каллор… Върховният крал без кралство. На хиляди години, стига легендите да казват истината, може би на десетки хиляди. Твърдеше, че някога е властвал над империи, всяка от които била толкова голяма, че пред нея Малазан бил жалка провинция. Твърдеше, че след това ги унищожавал със собствената си ръка, събарял ги до основи. Каллор се хвалеше, че е обезлюдявал цели светове…“
„И този човек сега е помощник-командирът на Каладън Бруд. А когато напуснах, Дужек, Подпалвачите на мостове и останалите от Пета армия се канеха да потърсят съюз с Бруд.“
„Уискиджак… Бързи Бен… внимавайте, приятели. Между вас има безумец…“
— Ако си се унесъл…
— Това, което най-много мразя в това място — отвърна Калам, — е как земята поглъща следите.
Смайващо сивите очи на Майнала се присвиха над шала, покрил долната половина на лицето й.
— Изглеждаш уплашен.
Калам се намръщи и се върна при другите. Заговори по-високо:
— След малко напускаме този Лабиринт.
— Какво? — изсумтя Майнала. — Не виждам никакъв портал!
„Няма. Но трябва да е тук. Достатъчно дълго разстояние покрихме, и изведнъж осъзнах, че силата на мисълта не е толкова в пътуването, колкото в пристигането.“ Затвори очи, за да изключи Майнала и всички останали и да накара ума си да потъне в пълна неподвижност. Изтръгна се само една, последна мисъл: „Дано да съм прав.“
Миг след това порталът се оформи, със звук като при раздиране на платно, и се ушири.
— Дебелоглав кучи син — възкликна Майнала, мигом осъзнала случилото се. — Ако си бяхме поприказвали, можехме да стигнем тук малко по-рано — освен ако съзнателно не си ни забавял. Гуглата само знае какви си ги намислил, ефрейтор.
„Интересен подбор на думи. Предполагам, че знае.“
Калам отвори очи. Порталът представляваше непроницаемо тъмно петно на десет крачки от него. Лицето му се сгърчи. „Толкова просто. Калам, ти наистина си дебелоглав кучи син. Запомни, страхът може да съсредоточи и най-задрямалото същество.“
— Плътно след мен — нареди убиецът, извади дългия нож от канията, пристъпи към портала и влезе.
Кожените му обуща се хлъзнаха по песъчлива каменна настилка. Беше нощ, звезди грееха ярко по тесния процеп между високите тухлени постройки. Уличката криволичеше напред и Калам я позна веднага. Наоколо не се виждаше никой.
Убиецът се отдръпна към стената вляво. Майнала се появи, повела своя и неговия кон. Примигна и извърна глава.
— Калам? Къде…
— Тук съм — тихо отвърна убиецът.
Тя се сепна, после въздъхна:
— Три секунди в някакъв град, и вече се криеш.
— Навик.
— Не се съмнявам. — Тя отведе конете по-напред. След миг се появиха Кенеб и Селв, последвани от двете деца.
Капитанът се огледа навъсено и забеляза Калам.
— Ейрън ли е?
— Да.
— Адски тихо е.
— Улицата, на която сме, минава през гробище.
— Страшно приятно — подхвърли Майнала. После посочи сградите от двете им страни. — Но тия приличат на жилищни сгради.
— Такива са… само че за мъртвите. Бедните са си бедни и в Ейрън.
— Колко е до гарнизона? — попита Кенеб.
— Три хиляди крачки — отвърна Калам и смъкна шала от лицето си.
— Трябва да се умием — рече Майнала.
— Жаден съм — каза Ванеб.
— Аз пък съм гладен — добави Кесен.
Калам въздъхна и кимна.
— Надявам се, че разходката по мъртви улици не е лоша поличба — подхвърли Майнала.
