Лист сви рамене.
— Сигурно някой от Седемте свети.
— Ако все още има хора там, доста хубава гледка ще им се отвори.
Камъст Релой беше разположил сили надолу по склона и от двете страни на елитните си части, блокирайки северния и южния край на долината. Над южния фланг се издигаха знамената на сиалк, халафан, дебрал и тайтан; на северния — това на убарид. Всяка от трите сили многократно превъзхождаше по численост войската на Колтейн. Откъм армията на Апокалипсиса се надигна рев, придружен от ритмичното дрънчене на оръжия и щитове.
Седма не се поколеба. Морската пехота мълчаливо пое в стегнати редици към брода. Над тях като вълна се затъркаля рев на мъжки гърла и грохот на метал.
„Богове на Бездната, какъв ли ще е изходът от това?“
Река П’ата представляваше дълбок до глезените поток топла вода с ширина по-малко от десетина крачки. Чакълът и камъните по дъното бяха покрити с водорасли. По-големите, стърчащи над водата камънаци бяха отрупани с птичи тор. Във въздуха бръмчаха насекоми. Прохладният речен дъх изчезна веднага щом Дюйкър стъпи на другия бряг и зноят на пресъхналото езеро го загърна като плащ.
Ватираното облекло под плетената ризница подгизна от пот — стичаше се на мръсни вадички под ръкавиците и по дланите му. Той стисна по-здраво ремъка на щита, а другата му ръка се отпусна на дръжката на късия меч. Устата му изведнъж стана суха като кост в пясъка, но той устоя на подтика да отпие от манерката. Наоколо вонеше на пот и страх от хилядите войници, крачещи с него. Но и още нещо имаше, долавяше се някаква странна меланхолия, съпътстваща сякаш упорития марш напред.
Дюйкър беше познавал това чувство, преди десетилетия. Не беше нито пораженчество, нито отчаяние. Тъгата се пораждаше от нещо, стоящо отвъд тези вътрешни реакции, беше някак сдържана и осъзната.
„Отиваме, за да вземем своя дял от смъртта. И тъкмо в тези моменти, преди оръжията да изсвистят от ножниците, преди кръвта да овлажни земята и писъците да изпълнят въздуха, обречеността ни загръща всички. Ако я нямаше бронята й, щяхме всички да плачем. Как иначе да отвърнеш на неумолимата закана за непрежалими загуби?“
— Мечовете ни хубаво ще се нащърбят днес — заговори с прегракнал и накъсан глас Лист до него. — Според вашия опит, сър, кое е по-лошото — прахта или калта?
Дюйкър изсумтя.
— Прахта те задавя. Прахта те заслепява. Но калта изсмуква света под краката ти. — „А скоро ще имаме предостатъчно кал, щом земята прогизне от кръв, жлъч и пикня. Предостатъчно и от двете проклятия, момче.“ — Първата ти битка е значи?
Лист отвърна с гримаса.
— Прикрепиха ме към вас, сър. Все още не съм влизал в истински бой.
— Май съжаляваш.
Ефрейторът си замълча, но Дюйкър го разбираше много добре. Всичките му приятели бяха минали през първото си проливане на кръв и това беше праг, будещ едновременно и страх, и очакване. Въображението шепнеше лъжи, които само опитът щеше да разбие.
Все пак, ако зависеше от него, щеше да предпочете някое по-отдалечено място за наблюдение. Така, докато маршируваше в бойните редици, нямаше да може да види нищо извън гъстата човешка гмеж. „Защо Колтейн ме постави тук? Отне ми очите, проклет да е!“
Бяха на сто крачки от рампата. Пред фронта на вражеските сили в галоп препускаха конни воини. Кънтежът на щитове и гневните крясъци обещаваха кръв и тази ярост нямаше да се удържи дълго. „Тогава ще бъдем нападнати от трите страни, ще се опитат да ни откъснат от пехотата на Седма, докато те се сражават, за да опазят ранените. Ще обезглавят змията, стига да могат.“
Конните воини на Враната подготвяха лъковете и копията от двете страни, извърнали глави и без да откъсват поглед от вражеските позиции. Сигнал с рог възвести командата „приготви щитовете“, челната редица ги изправи в плътен ред, а центърът и тилът ги вдигнаха над главите си. Появиха се стрелци, катерещи се към върха на рампата.
Въздухът бе неподвижен и натежал, без вятър.
Може би само неверието задържа атаката на вражеските сили от двете страни. Колтейн не реагира изобщо на вражеските позиции, нито на численото им превъзходство — Седма просто продължаваше марша си напред и щом стигна до рампата, започна изкачването, без да спира.
Склонът беше рохкав, камънаци и пясък, направен съзнателно така, че теренът под краката да е опасен и подвеждащ. Войниците започнаха да се препъват.
Изведнъж въздухът се изпълни със стрели, изсипали се отгоре като порой. Трясъкът над главата на Дюйкър беше оглушителен, дървените пръчки свистяха и се плъзгаха по металния обков на вдигнатите щитове, някои проникваха и биеха в бронята и шлемовете, други се забиваха в жива плът. Под гърба на „костенурката“ мъжете запъшкаха, обутите в ботуши крака затъваха между камъните, но защитеният с корубата от щитове „клин“ продължаваше неуморно напред и нагоре.
Лактите на историка се огънаха, когато една стрела шибна с все сила право в щита му. Други три бързо издрънчаха една след друга, плъзнаха се и отхвърчаха над останалите щитове.
Въздухът под „костенурката“ се нагнети от пъшкане и пот, урина и усилващ се гняв. Атака, на която не можеш да отвърнеш, беше истински кошмар за войника. Решимостта да достигнат билото, където ги очакваха виещите семк и тежката пехота на Гуран, ги пареше като треска. Дюйкър съзнаваше, че морската пехота е на предела. Първият сблъсък щеше да е истински взрив.
Близо до билото изкуствената рампа беше със стръмни и високи брегове, върхът й беше подравнен и уширен. Воини от някакво непознато за Дюйкър племе — „Кан’елд?“ — започнаха да се трупат по ръба и да зареждат късите си рогови лъкове. „Ще започнат да ни обстрелват от двете страни, щом се сблъскаме със семк и гуранците. Анфилада.“
Бълт яздеше с конниците на клана на Враната и историкът съвсем ясно чу изреваната от ветерана команда. Сред облак от прах и блеснало желязо конниците възвиха и се понесоха към бреговете. Полетяха стрели. Воините на кан’елд — изненадани от бързата реакция на уикците — се пръснаха. Западаха тела и се затъркаляха надолу към рампата. Воините на Врана продължиха устремния си галоп успоредно на пътя, обсипвайки високия бряг с убийствената си стрелба. За няколко мига плоският връх бе разчистен от вражеските воини.
Втори вик накара конниците да спрат, когато най-предните ездачи бяха стигнали само на десетина крачки от настръхналия строй на семк и гуранците. Внезапното им спиране предизвика подивелите семк да се понесат напред. В пространството, разделящо двете противостоящи сили, из въздуха засвяткаха метателни брадви. В отговор изсвистя залп от стрели.
Щом морските пехотинци забелязаха безредието в предните редици на противника, върхът на бойния клин се понесе напред. Конниците на Враната завъртяха конете си, изправени на стремената, за да не бъдат приковани между приближаващите се едни към други пешаци, и неизбежно забавиха инерцията на морската пехота. Измъкнаха се едва на няколко мига преди сблъсъка.
Клинът удари.
Дюйкър усети през щита си тътена на сблъсъка, ударната вълна го разтърси до кости. Почти нищо не можеше да види от позицията си, освен малкото петно синьо небе точно над главите на войниците, и в този въздух се премяташе счупеният връх на нечия пика и шлем, който може би все още стягаше в каишката си нечия брадата челюст, преди прахът да се надигне и да го загърне в непроницаемия си покров.
— Сър! — Някой го задърпа. — Обърнете се! Веднага!
„Да се обърна?“ Дюйкър зяпна сърдито адютанта си Лист.
Ефрейторът го завъртя.
— За да можете да виждате, сър…
Намираха се в предпоследната редица на клина. Между морските пехотинци и странно снаряжените конни воини на Мармота бе зейнало пространство от десетина крачки. Последните стояха на позицията си неподвижно, с оголените тежки мечове и отпуснатите на седлата арбалети. Зад тях се простираше пресъхналото езеро — мястото на Дюйкър, високо на земната рампа, предлагаше гледка над цялото полесражение.
На юг бяха стегнатите редици на тайтанските стрелци, поддържани от конницата на Дебрал. На изток —
