галоп по стръмното. Но пътят им към билото бе преграден от ротата сапьори.
„Зиме костенурката се заравя. Кучите му синове са се промъкнали снощи по бреговете — под самия нос на Релой — и са се заровили. Но защо, в името на Гуглата?“
Сапьорите, с щитовете на гърбовете им, се скупчиха плътно и заприготвяха оръжия и друго снаряжение. Един от тях пристъпи встрани и махна на конниците на Мармота да продължат напред.
Рампата се разтресе.
Облечените в броня коне се понесоха нагоре сред взрив от издути мускули, невъзможно бързо. Широките мечове се надигнаха към небето. В странното си, чудато снаряжение, уикците седяха в седлата като някакви демонски създания, над също толкова страховитите коне.
Сапьорите се втурнаха към фронта на Гуран. Във въздуха пред тях полетяха гранати, последвани от разкъсващи ушите експлозии и ужасни крясъци.
Всички муниции, които им бяха останали, започнаха да врязват пътека в гъстата гмеж на гуранската тежка пехота. Пробивачи, подпалвачки, огнемети. Плътният фронт на елитната войска на Релой се разпадна.
Устремният галоп на конницата на Мармота стигна до сапьорите и те залегнаха по земята под копитата и отекващия им тропот, отмерващ злокобен ритъм, в който коне след коне газеха и връхлитаха напред през телата им.
И в тази изтърбушена, хаотична гмеж, която само допреди мигове бе представлявала непробиваема стена от тежки пехотинци, уикските конници се врязаха, изскочиха на билото и продължиха устрема си със святкащите за страховита сеч грамадни мечове.
Нов сигнал прозвуча, надмогнал оглушителната глъч.
Жената до Дюйкър притисна облечената си в стомана длан в гърдите на историка.
— Напред, старче!
Една крачка, и той спря. „Да, за войника е време да тръгне напред. Но аз съм историк — трябва да гледам, да бъда свидетел, и при Гуглата да върви пороят от стрели!“
— Този път не — отвърна Дюйкър, обърна се и запълзя нагоре по стръмния бряг.
— Ще се видим тая нощ! — извика тя след него, преди да тръгне в атака с останалите от морската пехота.
Дюйкър се добра до върха с цената на шепа песъчлива пръст, напълнила устата му. Закашлян и задавен, той се изправи и се огледа.
Брегът беше разровен като кошер от скосени изкопи. Виждаха се полузаровени пашкули от зебло за палатки в дупки с големина около човешки ръст. Историкът се вторачи в тях за миг, изпълнен с неверие, после отново насочи вниманието си към рампата.
Инерцията на морската пехота се беше позабавила заради изпотъпканите от конницата сапьори. Счупени кости имаше много, но щитовете — вече изпомачкани до неузнаваемост — както и шлемовете, в общи линии бяха предпазили безумците.
Оттатък горния ръб на рампата, по платото на запад, конниците на Мармота преследваха разбитите останки от елитната сила на Камъст Релой. Шатрата на самия пълководец, разположена на един нисък хълм на сто крачки от билото, потъваше в пламъци и дим. Дюйкър подозираше, че бунтовническият Върховен маг сам е подпалил пожара, за да унищожи всичко, което може да попадне в ръцете на Колтейн, преди да побегне по пътеките, които Лабиринтът му щеше да му предложи.
Дюйкър се обърна и огледа пресъхналото езеро.
Битката долу все още кипеше. Защитният кръг на Седма около фургоните на ранените си стоеше, макар да се беше поогънал от съсредоточения, неуморен натиск на тежката пехота на Убарид откъм север. Самите фургони вече се движеха на юг. Конницата на Сиалк и Тепаси изтезаваше с жилещите си набези ариергарда, където верните от Хисар се държаха… и гинеха с десетки.
„Там все още можем да загубим.“
Двойният сигнал откъм билото даде команда на конницата на Мармота за отбой. Дюйкър най-после успя да види Колтейн, яхнал бойния си жребец, с посивялото от прахта черно наметало от гарванови пера. Видя жеста му към сигналистите и сигналът за отбой се повтори, в по-бърза последователност. „Трябвате ни. Веднага!“
„Но тези коне ще се изтощят. Те направиха невъзможното. Щурмуваха билото със скорост, която се усилваше все повече и повече, със скорост, каквато не съм виждал никога.“ Историкът се намръщи, после рязко се обърна.
Нил и Недер продължаваха да стоят от двете страни на самотната кобила. Лек ветрец развяваше гривата и опашката й, иначе си оставаше съвсем неподвижна. Вълна на тревога смрази Дюйкър. „Какво са направили?“
Далечен вой привлече вниманието му. Внушителна конна сила прекосяваше реката — знамената бяха твърде далече, за да може да ги различи. А миг след това Дюйкър забеляза малки пъстри тела, които тичаха пред ездачите. „Кучетата браничари на уикците. Това е кланът на Невестулката.“
Щом излязоха от речното корито, конните воини се впуснаха в галоп.
Конницата на Тепаси и Сиалк се оказа напълно изненадана, най-напред от вълната изпаднали в сляпа ярост псета, които, без да обръщат внимание на конете, се хвърляха върху ездачите — шейсет ръмжащи фунта зъби и мускули, които повличаха войниците от седлата, а после от самите уикци, които възвестиха появата си, хвърляйки във въздуха отсечени глави, преди да нададат зловещия си, смразяващ кръвта вик и да връхлетят по фланга на конницата.
Само след няколко мига конниците на Тепаси и Сиалк вече ги нямаше — избити, издъхващи или втурнали се в отчаян бяг. Конните воини на Невестулката се спряха съвсем за малко, колкото да се престроят, след което възвиха в галоп да се сразят с пехотата на Убарид; пъстрите псета тичаха редом с тях.
Противникът разкъса фронта си на две, сви се и заотстъпва отмерено, макар и без команда.
Ездачите на Мармота се изсипаха обратно по рампата, раздвоиха се около двамата магьосници и неподвижната кобила, след което завиха на юг, за да подгонят бягащите вече от полесражението пехотинци на Халафан и Сиалк и тайтанските стрелци.
Дюйкър се смъкна на колене, изведнъж премалял, чувствата му — кипнал казан от скръб, гняв и ужас. „Не говори за победа в този ден. Не казвай нищо.“
Някой се катереше задъхано към него по брега. Стъпките приближиха, после една стоманена ръкавица падна тежко върху рамото му. Беше му трудно да разпознае гласа, който заговори.
— Подиграват се с нашите благородници, знаеш ли това, старче? В Дебрал са ни лепнали едно име. Знаеш ли как се превежда? Кучешката верига. Кучешката верига на Колтейн. Той води, но и го водят, напъва напред, но го задържат, оголва зъби, но какво го дърпа назад, ако не онези, които се е заклел да брани? Ех, каква дълбочина има в такива имена, не мислиш ли?
Гласът беше на Лъл, но в същото време — променен. Дюйкър вдигна глава и се взря в лицето му. Само едно синьо око блестеше под жестоко разкъсаната плът. Боздуган го беше ударил, беше забил набузника в лицето, пръснал беше бузата му, изтръгнал беше едното му око и беше отпрал носа на капитана. Ужасяващата развалина, останала от лицето на Лъл, се изкриви в подобие на усмивка.
— Късмет извадих, историко. Виж, един зъб не ми е изкъртен, разклатени даже няма.
Списъкът на понесените щети звучеше като смразяващ поменик за безсмислието на войната. Според историка при толкова загуби само Гуглата можеше да се усмихне победоносно.
Кланът на Невестулката беше причакал пиконосците на тайтан и тяхното божество-пълководец. Засада на земните духове беше свалила бойния главатар на семк, разкъсвайки плътта му на късове, в глада си да погълнат останките от бога на семк. След това кланът на Невестулката беше пуснал в действие своя капан и той на свой ред беше посял ужас, тъй като бежанците бяха послужили за стръв и стотици от тях бяха избити или ранени.
Водачите на клана на Невестулката можеха да заявят, че са били превъзхождани четири към едно, че някои от онези, които са се заклели да опазят, са били пожертвани, за да се спасят останалите. Всичко това щеше да е вярно и щеше да предложи справедливо оправдание за стореното от тях. Но главатарите не казаха нищо и макар това мълчание да бе посрещнато с гнева на бежанците и особено на Съвета на
