— Остроумие проявява момчето напоследък.
— Не е само той.
Слънцето грееше ярко над хоризонта. Белокрили птици прелитаха над хълмовете на север. Дюйкър погледна ботушите си. Утринната роса се беше просмукала през изтърканата кожа. Тънки нишки паяжина се кръстосваха в блестящи шарки по носовете. Сториха му се неописуемо красиви. „Ефирни паяжини… заплетени клопки. Но безразсъдното ми минаване през тях остави нощната им работа недовършена. Дали паяците ще останат днес гладни заради това?“
— Няма какво да му се мисли за това, което бездруго предстои — промълви Лъл.
Дюйкър се усмихна и погледна към небето.
— Каква е заповедта?
— Морската пехота на Седма е върхът на копието. Конниците на Враната от двете страни са фланкиращите шипове. Мармотите — тежката конница — са зад морската пехота. След тях са ранените, защитени от всички страни от пехотата на Седма. В тила са верните хисарци, Червените мечове и конницата на Седма.
Дюйкър реагира бавно, примига и погледна капитана в очите. Лъл кимна.
— Бежанците са задържани отзад, със стадата, от тая страна на долината, но леко на юг, на един нисък участък земя, наречен на картите Плитчините, с верига от хълмове южно от него. Пази ги кланът на Невестулката. Така е най-безопасно — след Секала кланът е освирепял. Всички техни конници са си наточили зъбите, повярвай ми.
— Значи ще влезем в тази битка необременени.
— Ако не се смятат ранените — да.
Капитан Сълмър и Ченед се появиха от лагера на пехотата. Стойката, както и изражението на Сълмър излъчваха гняв, лицето на Ченед — насмешка, но и леко изумление.
— Кръв и скапани черва! — изсъска Сълмър и мазните му мустаци настръхнаха. — Тия проклети сапьори с онова изчадие на Гуглата, капитана им, тоя път го направиха!
Ченед срещна слисания поглед на Дюйкър и поклати глава.
— Колтейн пребледня, като го чу.
— Какво е чул?
— Сапьорите са духнали снощи! — изръмжа Сълмър. — Да изгният при Гуглата дано, страхливците му шугави! Полиел да ги благослови с чумата си дано, котилото им мръсно да опъпчиви с гноясалата си целувка! Тогг да изпотъпче на тоя капитан…
Ченед се смееше невярващо.
— Капитан Сълмър! Какво ще кажат приятелчетата ви в Съвета за тези мръсни проклятия?
— Бърн да те вземе и тебе, Ченед! Аз съм преди всичко войник, проклет да си. Първата струя от порой, това ни чака…
— Дезертьорства няма да има — прекъсна го Лъл и пръстите му бавно зашариха по брадата. — Сапьорите не са избягали. Бас слагам, че са наумили нещо. Трудно е да се спре човек при тая неумита, вмирисана компания, след като дори на капитана им не можеш да му хванеш дирите — но не допускам, че Колтейн ще повтори повече тази грешка.
— Няма да има възможност — промърмори Сълмър. — Докато свърши тоя ден, първите червеи вече ще залазят в ушите ни. Този бой е последен за всички ни, помнете ми думите.
Лъл повдигна вежда.
— Ако това е най-окуражителната реч, която можеш да измислиш, Сълмър, жалко за войниците ти.
— Жалко за победителите, Лъл.
Един самотен рог изви тъжно.
— Чакането приключи — с явно облекчение въздъхна Ченед. — Заделете ми някое парче трева като паднете, господа.
Двамата капитани на Седма се отдалечиха пред смаяния поглед на Дюйкър. От много време не беше ставал свидетел на такова отпращане.
— Бащата на Ченед е бил в Първия меч на Дасем — каза Лъл. — Поне така разправят — дори когато имената са заличени от официалните хроники, миналото показва лика си, а, историко?
Дюйкър нямаше настроение да понесе и двете насмешки и каза:
— Ще ида да проверя снаряжението си.
Окончателното подреждане приключи по обед. За малко щеше да избухне метеж, когато бежанците най-сетне разбраха, че ядрото на армията ще извърши прехвърлянето без тях. Изборът на Колтейн на клана на Невестулката за техен ескорт — конните воини наистина представляваха ужасяваща гледка с нашарената си с черна татуировка кожа и изпилени зъби — отново доказа прозорливостта му, въпреки че конниците на Невестулката почти прекаляваха с издевателствата си към хората, чието опазване им беше поверено. Наложено бе временно спокойствие въпреки трескавите, подклаждани от страха усилия на Съвета на благородниците и неизтощимия им напор да поднесат протестите си и дългите си списъци с жалби.
След като главните сили най-сетне се строиха, Колтейн даде заповед да потеглят.
Денят беше убийствено горещ, от напукания терен се вдигнаха облаци прах. Предвиждането на Лъл за яденето на прах се оказа потискащо точно и Дюйкър за пореден път надигна тенекиената си манерка към устните.
Вляво от него вървеше ефрейтор Лист, със смъртнобледо лице и лъснало от пот чело под шлема. Вдясно от историка крачеше ветеранката от морската пехота — не й знаеше името, нито щеше да я попита. Страхът от предстоящото беше плъзнал по тялото му като зараза. Мислите му бяха трескави, въртяха се около необяснимия ужас от… „… от знанието. От подробностите, които ти напомнят за човечността. Имената, прибавени към лицата наоколо, са като виещи се змии, заплашващи да те захапят с най-злостната отрова. Никога повече няма да се върна към Списъка на падналите, защото вече разбирам, че безименният войник е дар божи. Войникът с име — мъртъв, стопен восък — очаква отклика на живите… отклик, какъвто никой не може да предложи. Имената не носят утеха, те са призив да отвърнеш на онова, което няма отговор. Защо умря тя, а не той? Защо оцелелите остават анонимни — като прокълнати, — докато мъртвите са почетени? Защо се впиваме в онова, което губим, забравяйки онова, което все още държим?“
„Не назовавай никого от падналите, защото те застават на нашето място и стоят там във всеки миг от живота ни. Нека смъртта ми не носи слава и нека загина забравен и незнаен. Нека никога да не се каже, че съм бил от мъртвите, обвиняващи живите.“
Река П’ата пресичаше коритото на пресъхнало езеро, на две хиляди крачки от изток на запад и на над четири хиляди крачки от север на юг. Когато авангардът стигна до източния й край и навлезе в коритото й, пред Дюйкър се откри панорамната гледка на предстоящото сражение.
Камъст Релой и армията му ги очакваха — с блясъка на желязото под яркото утринно слънце, с градските знамена и племенните пряпорци, унило увиснали над морето от островърхи шлемове. Войнишките редици се полюшваха, тласкани сякаш от невидими течения, броят им беше зашеметяващ.
Реката представляваше тънка, тясна ивица на шестстотин крачки напред, осеяна с едри камъни и с трънливи храсти по двата бряга. Черен кервански път бележеше традиционния брод, после завиваше на запад към някогашния полегат склон на отсрещната хълмиста верига — но сапьорите на Релой се бяха потрудили: бяха издигнали рампа от песъчлива пръст, естественият склон от двете й страни беше разчистен, за да се оформи висока стръмна урва. На юг от езерното корито теренът представляваше безразборна гмеж от дерета, камънаци, сипеи и остри скали; на север се издигаше накъсан хребет от хълмове, костеливо бели под слънцето. Камъст Релой се беше погрижил да остане само един изход на запад, а там на билото чакаха елитните му части.
— Дъх на Гуглата! — промърмори ефрейтор Лист. — Този кучи син е възстановил хребета на Гелор, и погледнете на юг, сър, онзи стълб пушек — там беше гарнизонът на Мелм.
Дюйкър примижа натам и забеляза още една особеност, по-наблизо. Най-горе на един остър връх, издигащ се над югоизточния край на езерното корито, се виждаше крепост.
— На кого ли е било онова? — зачуди се той на глас.
— Манастир — отвърна Лист. — Според единствената карта, на която го има.
— Кой е асцендентът?
