Така че каза:
— Ефрейтор, този човек ще го откараме при лечителите на Седма.
— Слушам, сър — отвърна Лист и скочи енергично от коня.
Слугата беше припаднал. Двамата го отнесоха до коня и го нагласиха по корем на седлото.
— Като оздравее, веднага да ми се върне — каза Ленестро.
— За да го почнете пак? Грешите. Няма да се върне при вас. — „А ако това много ядосва теб и приятелчетата ти, почакайте само още час.“
— Всички такива действия, нарушаващи закона на Малазан, се отбелязват! — изрева благородникът. — Ще има възмездие, и то с лихвите.
На Дюйкър му писна. Той пристъпи напред, сграбчи за яката Ленестро и така го разтърси, че зъбите му изтракаха. Бичът падна на земята. Очите на благородника се бяха опулили от страх — също като на паленцето в устата на уикския пес.
— Сигурно си мислиш — зашепна Дюйкър, — че ще ти говоря за положението, в което сме всички. Но вече е съвсем очевидно, че няма смисъл. Ти си един безмозъчен побойник, Ленестро. Само да ме предизвикаш още веднъж, ще те накарам да ядеш свински говна и да ги харесваш. — Раздруса още веднъж тъпия благородник го пусна.
Ленестро рухна в краката му. Дюйкър го изгледа намръщено.
— Припадна, сър — каза Лист.
— Да, виждам. — „Един старец те уплаши, нали?“
— Това наистина ли беше необходимо? — чу се жалък хленч. Нетпара се измъкна от тълпата и закрачи към тях. — Сякаш непрекъснатите ни молби не са достатъчно претрупани, сега трябва да прибавим и лично оскърбление към жалбите си. Засрамете се, историк Дюй…
— Извинете, сър — прекъсна го Лист, — но може би няма да ви е излишно да знаете — преди да продължите да хокате историка, — че науката е дошла късно в живота на този човек. Името му ще намерите сред Отличените на Почетната колона на Първа армия в Унта, а ако не бяхте малко позакъснели за тази сцена, щяхте да видите гнева на един стар войник. Всъщност достойно за възхищение беше, че историкът предпочете да вдигне двете си ръце, за да стисне Ленестро за яката, иначе щеше да използва една от тях, за да извади този свой доста захабен меч и да го набута в гърлото на тая жаба.
Нетпара примига да махне потта от очите си.
Дюйкър бавно се извърна към Лист.
Ефрейторът забеляза изумлението му и му отвърна с намигване.
— По-добре да продължим, сър.
Оставиха зад гърба си тълпата — тя наруши тишината чак след като навлязоха в следващата улица.
Лист вървеше до историка и водеше коня за юздите.
— Продължавам да се смайвам колко упорито са се впили в представата, че ще оцелеем в това пътуване.
Дюйкър го погледна изненадано.
— А ти не вярваш ли, ефрейтор?
— Изобщо няма да стигнем до Ейрън, сър. Но ето, че тия глупаци си пишат молби, събират си оплакванията… срещу същите хора, които ги пазят живи.
— Необходимостта да се поддържа илюзията за ред е огромна, Лист. За всички нас.
Младежът му отвърна с кисела гримаса.
— Преди малко избликът ви на съчувствие нещо ми убягна, сър.
— Очевидно.
Напуснаха благородническия стан и навлязоха сред хаоса от фургони, возещи ранените. Въздухът се огласяше от непрестанния хор на стоновете. Дюйкър се смрази. Дори подвижните лазарети бяха пропити с атмосферата на страх, със звуците на предизвикателство към смъртта и с тишината на смъртта. Всичко тук беше изложено на показ, като строшени кости, показали се през разкъсана плът, внезапно осъзнаване на смъртта, като оголена жила.
Това откровение сгъстяваше стаения нощен въздух по начин, за който жреците в храмовете си можеха само да мечтаят. „Страхът от боговете е страх от смъртта. Там, където загиват мъже и жени, боговете вече не стоят на стража в тънкия промеждутък между живот и смърт. Утешителното им застъпничество е приключило. Отдръпнали са се зад своите порти и гледат нямо. Гледат и чакат.“
— Можехме да заобиколим — промърмори Лист.
— Дори без пострадалия човек на коня ти — каза Дюйкър, — пак щях да настоя да минем през всичко това, ефрейтор.
— Този урок вече го научих — отвърна със стиснато гърло Лист.
— Ако се съди по предишните ти думи, бих предположил, че урокът, който си научил, е различен от моя, момче.
— Това място ви вдъхва кураж, нали?
— Укрепва ме, ефрейтор, макар и по един смразяващ начин, признавам. Забрави за игрите на асцендентите. Ние сме ето това. Безкрайната борба, оголена и изложена на показ. Край на идилията, на заблудата за твоята собствена значимост, както и на лъжливото самоунижение с това, че си незначителен. И докато водим своите съвсем лични битки, ние сме единни. Тук земята е равна, ефрейтор. В това е урокът и се чудя дали е случайно, че онази заблудена тълпа, облечена в златни дрипи, трябва да върви точно по дирята на тези фургони.
— Все едно, малко от тези откровения са оцапали благородните им чувства.
— Нима? Там надуших отчаяние, ефрейтор.
Лист повика една от лечителките и остави пребития слуга в оплесканите й с кръв ръце.
Когато стигнаха до главния лагер на Седма, слънцето се беше спуснало ниско на хоризонта точно пред тях. Димът от огньовете бе надвиснал като златиста мъгла над изрядните редици на шатрите. Две отделения пехотинци играеха на топка с изплетен от кожа шлем. Беше се струпал кръг от подвикващи весело зяпачи — смехът им кънтеше във въздуха.
Дюйкър си спомни думите на един стар морски пехотинец от времето, когато беше войник. „Понякога трябва просто да се ухилиш и да заплюеш Гуглата в лицето.“ Играещите войници правеха точно това — събаряха се и се боричкаха, за да се надсмеят над собствената си умора; даваха си сметка също така, че отдалеко ги гледат тайтански очи.
Бяха на един ден път от река П’ата и неизбежното сражение бе надвиснало като закана в преднощния сумрак.
Двама пехотинци на Седма стояха на пост от двете страни на командната шатра на Колтейн и историкът веднага позна единия — жената.
Тя му кимна.
— Здравей, историко.
Погледът в светлите й очи сякаш опря невидима длан на гърдите му и Дюйкър се смълча, макар да успя да й отвърне с усмивка.
Щом минаха под свитите платнища, Лист промърмори:
— Много добре, историко.
— Престани, ефрейтор. — Но устоя на изкушението да се обърне и да погледне широката усмивка на младежа. „Човек стига до възраст, в която е достатъчно разумен, за да си бъбри за мъжки желания с приятел, три пъти по-млад от него. Твърде жалка е тази илюзия за съперничество. Освен това погледът й беше май по-скоро съжалителен, отколкото нещо друго, каквото и да нашепва сърцето ми. Сложи край на глупавите си мисли, старче.“
Колтейн стоеше до централния пилон, беше навъсен. Появата на Дюйкър и Лист беше прекъснала някакъв разговор. Бълт и капитан Лъл седяха на походни столове, посърнали. Сормо Е’нат стоеше, увит в кожата на антилопа, с гръб към отсрещната стена, очите му се криеха в сенките. Въздухът беше нажежен и напрегнат.
Бълт се окашля.
— Сормо ни обясняваше за онова семкско богче — каза той. — Духовете твърдят, че нещо го било
