Колтейн откъсна погледа си от догарящата жарава и примижа към историка.
— Утре съкрушаваме армията на Камъст Релой, разбира се. Човек трябва да мисли далече напред, за да успее, историко. Би трябвало да сте разбрал това.
Юмрукът си тръгна, а Дюйкър се загледа в гаснещия огън с кисел вкус в устата. „Това е вкусът на страха, старче. Ти нямаш непроницаемата броня на Колтейн. Не можеш да видиш на повече от няколко часа напред и само очакваш утрото с вярата, че ще ти е последно, поради което си длъжен да го видиш. Колтейн очаква невъзможното, очаква да споделим неумолимата му увереност. Но да я споделиш е безумие.“
Един ризан кацна на ботуша му и прибра нежните си крилца. В устата на крилатото гущерче имаше черна пеперуда — пърхаше отчаяно, докато ризанът методично я поглъщаше.
Дюйкър изчака, докато съществото привърши с храната си, след което размърда крак и то отлетя. Историкът се надигна. Сред уикските станове се вдигаха първите шумове на утринната шетня. Той се запъти към най-близкия.
Конниците на клана на Мармота се бяха събрали, за да приготвят снаряжението си под блясъка на вързаните за колове факли. Дюйкър се приближи и видя нови брони, боядисани в тъмни кално червени и зелени оттенъци. Тежките доспехи на мъжете и конете бяха в непознат за него стил. По дебелата кожа бяха прогорени уикски руни. Броните изглеждаха стари и в същото време — съвсем неизползвани.
Дюйкър се приближи до най-близкия воин, кръглолик младеж, който енергично разтриваше мас по челния предпазител на коня си.
— Тежка броня за уикци — каза историкът. — Както и за уикски коне.
Младежът кимна навъсено, но не отвърна нищо.
— Превръщате се в тежка конница.
Младежът сви рамене.
Друг войник наблизо се обади:
— Бойният главатар го измисли това по време на бунта… после сключи мир с императора, преди да го използваме.
— И сте я носили с вас през цялото време?
— Да.
— Защо не използвахте тези брони при брода на Секала?
— Нямаше нужда.
— А сега?
Ухилен, ветеранът вдигна железния си шлем с добавените набузници.
— Ордата на Камъст Релой все още не се е сблъсквала с тежка конница, нали?
„Дебелата броня все още не ви прави тежка конница. Обучавали ли сте се изобщо за това, глупци такива? Можете ли да препускате с нея в галоп в плътен строй? Можете ли да завивате? Колко ще продължи битката, преди конете ви да окапят под тази допълнителна тежест?“
— Доста застрашително изглеждате — каза историкът.
Уикецът долови скептицизма му и се ухили още по-широко. Младежът остави конския предпазител и се зае с окачването на колана за меча. Измъкна оръжието от ножницата и показа дългото четири стъпки черно желязо, със закръглен и затъпен връх. Изглеждаше много тежко в почти юношеските му длани.
„Дъх на Гуглата, само един замах ще го изхвърли от седлото.“
— Я раздвижи малко ей там, Темул — каза ветеранът на младежа.
Темул се отдалечи на няколко крачки и се впусна в сложен танц: мечът засвистя в ръката му.
— Да не би да се каните да слезете от конете, щом наближите врага?
— Сънят май е размътил ума ти, старче.
„Разбрах те, кучи сине.“
Дюйкър бавно се отдалечи. Винаги беше мразил часовете преди битка. Нито един от ритуалите на подготовката не се получаваше при него. Проверката на оръжията и снаряжението рядко отнемаше на един опитен войник повече от десет минути. Историкът така и не беше свикнал да повтаря тази проверка, без да мисли, отново и отново, като повечето войници. Ръцете ти са заети, докато умът ти бавно се гмурка в един свят на резки контури и наситени цветове, на болезнена яснота и на някакъв похотлив глад, обсебващ и тяло, и дух.
„Някои воини се подготвят да оживеят, други се подготвят да умрат, а в тези няколко часа, преди да се разгърне съдбата, е адски трудно да отличиш едното от другото. Танцът на онова момче Темул преди малко може би беше последният му. Онзи проклет меч може би никога вече няма да изскача от ножницата си и да пее в ръката му.“
Небето на изток изсветляваше, прохладният вятър започваше да се затопля. Огромният купол над тях беше безоблачен. Ято птици полетя високо на север — пърхащи тъмни петънца сред почти пълната неподвижност.
Дюйкър излезе от уикския лагер и тръгна сред полковите редици от шатри, отличаващи стана на Седма. При всяка подредба на лагера различните родове войска съхраняваха целостта си и историкът можеше лесно да различи всеки от тях. Полутежката пехота, която оформяше ядрото на армията, беше подредена поротно, всяка рота — разделена по взводове, а те на свой ред — по отделения. Щяха да влязат в боя с бронзови щитове в цял ръст, пики и къси мечове. Носеха бронзови плочести ризници, наколенници и метални ръкавици, а шлемовете им бяха подсилени с железни решетки. Черни наметки от плетени железни халки предпазваха вратовете и раменете им. Другите пешаци включваха морската пехота и сапьорите, първите — съчетание от лека пехота и ударни части — изобретение на стария император, все още уникално за Империята. Бяха въоръжени с арбалети и къси, както и дълги мечове. Облечени бяха в черни ризници под кожените сиви елеци. Всеки трети войник носеше на главата си голям кръгъл шлем от дебело меко дърво, който щеше да се накисне час преди битката. Тези шлемове служеха, за да улавят и задържат вражеските оръжия, вариращи от мечове до боздугани. След първите няколко минути бой щяха да бъдат свалени, обикновено отрупани със страховита гмеж от железни върхове и шипове. Тази странна тактика на Седма се беше оказала много ефективна срещу племето семк и техните хаотични удари. Морските пехотинци ги наричаха „изтръгващите зъби“.
Лагерът на сапьорите обикновено се разполагаше някъде встрани от останалите — колкото може по- далече, когато носеха морантски муниции. Колкото и да се озърташе, Дюйкър не можа да види местоположението му, макар да знаеше какво щеше да намери. „Просто потърси най-безредната купчина шатри и гнусни изпарения, гъмжащи от ята комари и мушици, и ще намериш малазанските инженерни. И ще видиш войници, треперещи като листа, с белези от изгоряло, с опърлена коса и с мрачен, налудничав блясък в очите.“
Ефрейтор Лист стоеше с капитан Лъл в единия край на лагера на морската пехота, близо до частта на вярната хисарска гвардия — чиито войници подготвяха тълварите и кръглите си щитове в мрачно мълчание. Колтейн им имаше абсолютно доверие, а и местните воини от Седемте града се бяха доказали многократно с фанатичната си ярост — сякаш бяха приели срама и вината и можеха да облекчат гузната си съвест само като избият до крак всички свои вероломни събратя.
Историкът отиде при тях и капитан Лъл му се усмихна.
— Взе ли си парцал за лицето? Днес ще ядем прах, старче, и то много.
— Ще бъдем в задния край на клина, сър — каза Лист; не изглеждаше никак доволен.
— Предпочитам да погълтам прах, отколкото студено желязо — отвърна Дюйкър. — Знаем ли вече какво ни очаква, Лъл?
— За теб съм „капитане“.
— Престанете най-после да ме наричате „старче“ и ще започна да ви наричам по ранг.
— Пошегувах се, Дюйкър — каза Лъл. — Наричай ме както щеш, ако искаш и „мръсно копеле“, стига да ти харесва.
— Като нищо.
Лицето на Лъл се изкриви в гримаса.
— Тая нощ май не си спал, а? — Извърна се рязко към Лист. — Ако дъртият чешит вземе да клюма, имате разрешението ми да го халосате по очукания шлем, ефрейтор.
— Стига аз самият да не заспя, сър. Цялата тази радост взе да ме изморява.
Лъл се усмихна кисело на Дюйкър.
