Ездачът му посегна да го сграбчи, но съществото под него изсъска и се изви, за да не може да го достигне. И го запокити надалече, в непроницаемата мъгла.
Семкът се затътри след него.
Дългата глава на привидението се извърна към Лостара и Перла с грозната си усмивка.
— Благодаря ти — прошепна Перла.
Около тях избухна портал.
Лостара примигна към сивото, покрито с пепел небе. Никакъв звук нямаше, освен дъха им. „Спасени.“ След миг безсъзнанието я загърна с тъмната си плащаница.
13.
Изключително подходящо за пазене на добитък, уикското куче браничар е зла, непредсказуема порода, набито, но много силно, макар че най-забележителната му черта е упоритата воля.
Дюйкър крачеше между шатрите. Внезапно наблизо изригна хор от викове. След миг се появи едно уикско псе — привело ниско глава, напор от стегнати мускули — и се устреми право срещу него.
Дюйкър в паника посегна към дръжката на меча, вече разбрал, че е късно. В последния миг животното ловко го заобиколи и историкът видя, че е стиснало в устата си паленце с черни, изпълнени с ужас очи.
Браничарят се шмугна между две шатри и се скри от погледа му.
По пътеката се появиха няколко души. Носеха камъни и — колкото и нелепо да изглеждаше — канийски слънчобрани. Всички бяха облечени и натруфени като за имперски прием, а лицата им бяха изкривени от гняв.
— Ей, ти! — властно му извика единият. — Старче! Да си видял преди малко едно побесняло псе?
— Видях един тичащ браничар, да — отвърна спокойно Дюйкър.
— С рядък хенджийски роуч в устата?
„Роуч? Куче, което яде хлебарки?“
— Рядък ли? Да, мисля, че го беше хванала рядката.
Благородниците се смълчаха и погледите им се приковаха в Дюйкър.
— Глупав момент си избрал за хумора си, дъртако — изръмжа заговорилият пръв. Беше по-млад от останалите, меденокафявата му кожа и големите очи издаваха кюонталийското му потекло. Беше строен, с фигура на опитен дуелист — което се потвърждаваше и от рапирата на кръста му. А и в погледа му имаше нещо, което намекна на Дюйкър, че е човек, който убива с удоволствие. Мъжът се приближи, с леко полюшваща се походка.
— Извини се, селяко — макар да признавам, че това няма да ти спести боя, поне ще те остави да дишаш…
Зад Дюйкър в лек тръс се приближи конник и историкът видя, че очите на дуелиста пробягаха над рамото му.
Ефрейтор Лист дръпна юздите до Дюйкър, без да обръща внимание на благородниците.
— Моля за извинение, сър. Забавих се при ковачницата. Къде ви е конят?
— С главното стадо — отвърна Дюйкър. — Нека си почине още един ден горкото животно.
За младеж с нисък ранг, Лист успя да докара доста впечатляващо изражение, когато най-сетне благоволи да измери с хладен поглед благородника.
— Ако закъснеем, сър — каза той на Дюйкър, — Колтейн ще иска обяснение.
Дюйкър се обърна към благородника.
— Приключихме ли тук?
Мъжът кимна отсечено.
— Засега.
Придружен от ефрейтора, Дюйкър продължи през лагера на благородниците. След десетина крачки Лист се наведе от седлото.
— Алар изглеждаше готов да ви предизвика на дуел.
— Значи е известен? Алар?
— Пулик Алар…
— Толкова по-зле за него.
Лист се ухили.
Излязоха на широко открито пространство сред лагера и се натъкнаха на бой с камшик. Ниският едър мъж с кожения бич в месестата ръка им беше познат. Жертвата беше някакъв слуга. Други трима слуги стояха отстрани, свели очи. Наблизо стояха няколко благородници, струпани около една плачеща жена — мърмореха й утешително.
Наметалото на Ленестро от златист брокат беше изгубило донякъде блясъка си и с почервенялото си от злоба лице, докато замахваше с бича, той приличаше на запенена маймуна, изпълняваща традиционния фарс „Кралското огледало“ на селски панаир.
— Както виждам, благородниците са много доволни от връщането на слугите им — сухо отбеляза Лист.
— Подозирам, че това има по-скоро нещо общо с едно отмъкнато пале — промърмори историкът. — Все едно, трябва да спре веднага.
Ефрейторът го погледна.
— Все едно, след това той пак ще почне, сър.
Дюйкър не отвърна нищо.
— Че кой ще отмъква някакво пале? — зачуди се Лист, докато се приближаваха към Ленестро.
— Кой не би го отмъкнал? Вече имаме вода, но все още сме гладни. Все едно, един от уикските браничари се сети, преди да му е хрумнало на някой от нас — за всеобщо разочарование.
— Само се отвличаме, сър.
Ленестро ги видя, престана да бие слугата и гърдите му се заиздигаха и заспускаха като ковашки мехове.
Без да го поглежда, Дюйкър се приближи до слугата. Беше старец, смъкнал се на земята на колене и лакти, прикриваше с ръце главата си. Кървави ивици покриваха пръстите му, врата, кокалестия гръб и по- надолу. Под разкъсаната от боя кожа се виждаха по-стари белези. В прахта до него се въргаляше отрупана със скъпоценни камъни каишка с разкъсан нашийник.
— Това не е твоя работа, историко — сопна се Ленестро.
— Тези слуги издържаха щурма на тайтанците при Секала — каза Дюйкър. — Тази защита опази главата ви на раменете, Ленестро.
— Колтейн открадна собственост! — изквича благородникът. — Съветът отсъди така и глобата беше наложена!
— Наложена — изсумтя Лист. — Изпикаха се на „глобата“ ви, и с право.
Ленестро се обърна с гняв срещу ефрейтора и вдигна бича.
— Предупреждавам — каза Дюйкър и го изгледа строго. — Посягането на войник от Седма — както и на коня му — ще ви прати на бесилото.
Ленестро видимо положи усилие да надвие гнева си; бичът трепереше в ръцете му.
Насъбраха се и други, чувствата им явно бяха на страната на Ленестро. Все пак историкът не допускаше, че ще избухне насилие. Благородниците можеха да са обладани от нереалистични представи, но съвсем не бяха склонни към самоубийство.
