Калам се усмихна.
— Ех, нищо. В такива времена виждам добре и през затворени врати.
— Тогава няма нужда да ти казвам повече.
— Като я гледам Майнала, никак не й личи — каза убиецът.
— Друг вид сила, предполагам. И защити. Свикнала е да е със Селв, с децата. Сега се е загърнала около тях като броня, също толкова студена и също толкова корава. Нейният проблем е с теб, Калам. Ти си се загърнал по същия начин, но около нея — и около всички нас.
„И тя се чувства претрупана? Може би точно така изглежда в очите на Кенеб.“
— Проблемът й с мен е в това, че тя не ми вярва, капитане.
— И защо, в името на Гуглата?
„Защото държа скрити ками. И тя го знае.“ Калам сви рамене.
— От това, което ми разказа, изглежда, че доверието не е нещо, с което би възнаградила лесно когото и да било.
Кенеб се замисли, после въздъхна и стана.
— Е, добре, стига. Трябва да поспим.
Капитанът се отдалечи бавно и легна до Селв. Калам вдиша дълбоко. „Надявам се, че смъртта ти е била бърза, полковник Трас. Хайде, прояви каприза си, скъпи Гугла, и го изплюй обратно. Ще го убия отново и Кралицата дано извърне очи — няма да бързам.“
Фидлър пълзеше по корем по каменистия склон, стиснал изпънатия арбалет пред себе си. „Онзи кучи син, Слуга, сигурно вече се разтваря в десетина стомаси. Освен ако главата му не е яхнала пика, без ушите, окачени на нечие бедро.“
Всички умения на Икариум и Маппо се бяха изпънали до предел, в единственото усилие да ги опазят живи. Вихърът, при цялата му свирепа ярост, вече не приличаше на сляпа пясъчна буря, стържеща по мъртвешка ръка. Дирите на Слуга ги бяха вкарали в нещо още по-бясно, но и по-целеустремено.
Още едно копие изхвърча откъм вихрещата се пясъчна стена с цвят на охра вляво от него и издрънча на десетина крачки от мястото, където бе залегнал. „Гневът на богинята ви прави също толкова слепи като нас, глупако!“
Бяха се озовали сред хълмове, гъмжащи от пустинните воини на Ша’ик. В това злокобно сливане на пътищата им имаше съвпадение, но като че ли и още нещо. „Сливане, и то какво. Следовниците са тръгнали да търсят жената, която са се заклели да следват. Колко лошо, че тук се сбират и други пътища.“
Далечни крясъци надвикаха гърления вой на вятъра. „Ето, хълмовете оживяха от зверове. И доста озлобени при това.“ Вече на три пъти през последния час Икариум беше успял да ги преведе покрай някой соултейкън или д’айвърс. В ход беше като че ли някакво негласно споразумение между тях — превъплъщенците не искаха да си имат никакво вземане-даване с джага. „Но фанатиците на Ша’ик… ах, сега те са добра плячка. Какъв късмет извадихме.“
Все пак според Фидлър вероятността Слуга все още да е жив изглеждаше нищожна. Безпокоеше се също така и за Апсалар и неволно се молеше — каква ирония! — божиите умения да се окажат на нужното ниво.
Пред него, долу, се появиха двама пустинни воини в кожени доспехи — тичаха в паника към дъното на каменистата клисура.
Фидлър изсъска проклятие. Държеше отсамния фланг на групата — ако минеха покрай него… Надигна арбалета.
Над двете бягащи фигури връхлетяха черни плащове. Двамата запищяха. Плащовете се изсипаха върху тях, от тях задращиха крака… Паяци, толкова големи, че се виждаха ясно дори от толкова далече. Фидлър настръхна. „Да бяхте си взели метли, приятелчета.“
Измъкна се от трапчината, в която се беше прикрил, и запълзя надясно по склона. „А ако не се върна скоро в обсега на влиянието на Икариум, май и аз ще съжаля, че не съм си взел една.“
Крясъците на пустинните воини заглъхнаха, било от разстоянието или заради бързия им край — дано да беше второто. Точно пред него се издигаше страната на хълмистия рид, по която — до този момент — все още личаха следите на Апсалар и баща й.
Вятърът го притискаше, докато се тътреше нагоре към върха. Почти веднага щом се добра там, видя другите — на не повече от десет крачки напред. Бяха се навели над някаква неподвижна фигура.
Фидлър изстина. „О, Гугла, защо не го направиш още по-шантаво…“
Беше си достатъчно шантаво. Млад мъж — гол и с твърде светла кожа, за да е от племенните воини на Ша’ик. Гърлото му беше прерязано, раната зееше отворена чак до прешлените. Кръв нямаше.
Фидлър бавно се наведе и Маппо се обърна към него.
— Соултейкън е според нас.
— Това е работа на Апсалар — каза той. — Виж как главата е издърпана напред и надолу, брадичката е повдигната, за да се забие острието — виждал съм го вече…
— Значи е жива — каза Крокъс.
— Както казах — изръмжа Икариум. — Баща й също.
„Дотук добре.“ Фидлър се надигна.
— Няма кръв. Кога е убит?
— Преди не повече от час — каза Маппо. — Колкото до липсата на кръв… — Той сви рамене. — Богинята на Вихъра е жадна.
Сапьорът кимна.
— Мисля отсега нататък да не се цепя от вас, ако нямате нищо против — според мен няма да си имаме повече неприятности от воините на Ша’ик — наречи го вътрешно чувство.
Маппо кимна и каза:
— Засега самите ние вървим по Пътя на Ръцете.
„И защо ли, интересно?“
Тръгнаха отново. Фидлър се замисли за няколкото пъти, когато бяха видели пустинни воини през последните дванадесет часа. Наистина отчаяни мъже и жени. Рараку беше центърът на Апокалипсиса и все пак бунтът беше обезглавен, и си оставаше така вече от доста време. Какво ли ставаше отвъд кръга от зъбери на Свещената пустиня?
„Анархия. Свирепо и стръвно клане. Вледенени сърца и милостта на хладната стомана. Дори да се поддържа илюзията, че Ша’ик е жива — а сега командват бунтовническите й пълководци, — тя не е извела армията си, за да я превърне в гръбнака на бунта. Нещо не е наред — да обявиш въстание, а после да не се появиш, за да го водиш…“
На Апсалар щеше да й се отвори доста работа, ако приемеше ролята. Уменията й на професионален убиец можеха да я опазят жива, но нямаха нищо общо с неустоимото привличане, нужно, за да предвожда армии. Командването на армии не беше кой знае колко трудно — традиционните структури го осигуряваха, както го доказваха полукомпетентните Юмруци на Малазанската империя — но да предвождаш беше нещо съвсем друго.
Фидлър можеше да се сети само за шепа хора, притежаващи това магнетично качество. Дасем Ълтър, принц К’азз Аворски на Пурпурната гвардия, Каладън Бруд и Дужек Едноръкия. „Татърсейл, ако имаше нужната амбиция. Самата Ша’ик, вероятно. И Уискиджак.“
Колкото и привлекателна да изглеждаше Апсалар, сапьорът не бе забелязал у нея толкова силно личностно присъствие. Компетентност — несъмнено. Спокойна увереност — също. Но тя определено предпочиташе да наблюдава отстрани, вместо да участва. — „Най-малкото докато не дойде мигът, в който да извади ножа. Убийците не си правят труда да наточват силата си да убеждават — защо да го правят? Ще са й нужни подходящи хора…“
Фидлър се намръщи. Вече беше приел за даденост това, че момичето ще приеме ролята, ще се съгласи да бъде втъкана във вътъка на това тъкано от богиня пано. „И ето ни нас, тичаме през Вихъра… за да стигнем навреме и да видим предреченото прераждане.“
Присвил очи срещу навяващия пясък, сапьорът загледа Крокъс. Момъкът крачеше на няколко крачки пред него, на една стъпка зад Икариум. Беше се присвил под хапещия вятър, стойката му издаваше крехкост и безсилие да понесе бремето, което бе поел. „Не му е казала нищо, преди да тръгне — оставила го е с
