ефрейтор?
— Достатъчно, за да стоя настрана от нея.
Кенеб кимна.
— По същото време мина един Гледач — няколко от момчетата се развикаха да им чете, ама накрая си взеха парите обратно, понеже Гледачът не можа да продължи след първата карта — той самият не беше изненадан, доколкото помня. Каза, че все така ставало от няколко седмици и не само с него, ами с всички Гледачи.
„Уви, де да бях и аз извадил тоя късмет, когато видях Колода за последен път!“
— Коя карта?
— Мисля, че беше от тия, необвързаните. Кои бяха те?
— Глобус, Трон, Скиптър, Обелиск…
— Обелиск! Точно тя. Гледачът твърдеше, че било работа на Икариум, че са го видели с неговия спътник, трелла, в Пан’поцун.
— Важно ли е всичко това? — попита Майнала.
„Обелиск… минало, настояще, бъдеще. Време, а времето няма съюзници…“
— Вероятно не — отвърна убиецът.
Продължиха напред, като заобиколиха ямата на безопасно разстояние. Пътят се пресичаше от нови и нови следи и много малко от тях приличаха на човешки. Макар да беше трудно да се разбере със сигурност, като че ли вървяха в посока обратна на избраната от Калам. „Ако наистина вървим на юг, значи всички соултейкън и д’айвърс са тръгнали на север. Това може да е успокоително, само че ако по пътя има още превъплъщенци, ще се натъкнем на тях.“
След хиляда крачки стигнаха до потънал в пепелищата път. Също като механизмите в ямата, той беше на дълбочина четиридесет стъпки. Бяла прах изпълваше въздуха и каменната настилка на пътя се виждаше едва-едва, но стръмните брегове не се бяха изронили. Калам слезе от коня, върза едно дълго тънко въже за седлото на жребеца и като го хвана за другия край, бавно заслиза надолу. За негова изненада, не затъна в брега. Ботушите му леко проскърцваха. Склонът по някакъв начин се бе отъпкал. А и не беше прекалено стръмен за конете.
Убиецът вдигна глава към спътниците си.
— Това може да ни отведе в посоката, към която сме се запътили, повече или по-малко. Ще наваксаме време.
— Ще вървим по-бързо за никъде — подметна Майнала.
Калам се ухили.
След като всички доведоха конете си, капитанът каза:
— Защо не останем тук на бивак за известно време? Никой няма да ни вижда, а и въздухът е малко по- чист.
— И е по-хладно — добави Селв, прегърнала двете съвсем смълчани деца.
— Добре — съгласи се убиецът.
Меховете с вода за конете бяха олекнали отчайващо — животните щяха да издържат още няколко дни, знаеше Калам, но щяха ужасно да страдат. „Времето ни изтича.“ Докато сваляше седлата, хранеше и поеше конете, Майнала и Кенеб разстлаха одеялата, след което събраха оскъдните дажби, които им се полагаха за ядене. Подготовката мина в мълчание.
— Не мога да кажа, че тук ми харесва особено — подхвърли Кенеб, докато се хранеха.
Калам изсумтя, оценил възвърналото се чувство за хумор на капитана, и отвърна:
— С малко метене — става.
— М-да. Е, и друг път съм виждал горски пожари, излезли от контрол…
— Аз приключих — обяви Майнала и стана. — Вие двамата можете да си обсъждате времето на спокойствие.
Изчакаха я да си отиде при постелята. Селв прибра останалото от храната и отведе децата да си лягат.
— Аз ще пазя — напомни Калам на капитана.
— Не съм уморен.
Убиецът се изсмя сухо.
— Е, добре, уморен съм. Всички сме уморени. Работата е, че от тая прах толкова силно хъркаме, че можем да заглушим и разгонени елени. Накрая ще взема само да полежа тука, зяпнал в онова горе, дето уж трябва да е небе, но прилича повече на плащаница. Гърлото ми пари, дробовете ми все едно са пълни с киша, очите ми са по-сухи от забравено камъче за късмет в джоба. Няма да можем да се наспим като хората, преди да се разкараме оттук.
— Да, трябва да се измъкнем.
Кенеб кимна, погледна към жените и децата, които вече хъркаха, и сниши глас.
— Някакви предвиждания кога може да стане това, ефрейтор?
— Не.
Капитанът помълча, а после въздъхна.
— Нещо май сте кръстосали ножовете с Майнала. Това напрежение не е много желано за малкото ни семейство, не мислиш ли?
Калам не отвърна нищо.
След малко Кенеб продължи:
— Полковник Трас искаше кротка, послушна жена, да му каца на ръката и да му гука…
— Не е бил много наблюдателен, нали?
— По-скоро инат. Всеки кон може да се прекърши, такава му беше философията. И точно това почна да прави.
— Хитър човек ли беше полковникът?
— Даже и умен не беше.
— Но Майнала е и двете — какво си мисли тя, в името на Гуглата?
Кенеб присви очи, сякаш изведнъж си беше дал сметка за нещо. После въздъхна.
— Обича сестра си.
Калам го погледна с мрачна усмивка.
— Животът в офицерския корпус е чудесен, няма що.
— Трас нямаше да се задържи дълго в нашия затънтен гарнизон. Плетеше си широка мрежа с помощта на пратениците си. Беше може би на седмица от получаването на нова задача в ядрото на събитията.
— Ейрън.
— Да.
— Значи тогава ти си щял да получиш командването.
— И още десет империала месечно. Щяха да стигнат да наема добри възпитатели за Кесен и Ванеб вместо оня впиянчен жабок с треперещите ръце, назначен към гарнизона.
— Майнала не изглежда пречупена — каза Калам.
— О, пречупена е, и още как. Полковникът най залагаше на принудителното лечение. Едно е да я пребиеш до безсъзнание и да я оставиш да лежи месец или повече, докато се оправи, за да я почнеш отново. С един взводен знахар с дългове на комар към теб можеш да трошиш кокали преди закуска и да ти е готова за нов бой до другата заран.
— А ти през цялото това време си му отдавал изрядно чест…
Кенеб трепна.
— Не можеш да възразиш на нещо, което не знаеш, ефрейтор. Поне някакво подозрение да имах… — Той поклати глава. — Затворени врати. Селв го разбра от една перачка, дето работеше и за нас, и в домакинството на полковника. Кръв по чаршафите и други такива. Когато ми го каза, тръгнах да се разправям с него. — Лицето му се разкриви. — Въстанието ме прекъсна — по пътя попаднах на засада, а после единствената ми грижа беше да ни опазя всички живи.
— И как умря добрият полковник?
— Току-що стигна до затворена врата, ефрейтор.
