— Ще има… полза… като отпием от този нектар.
— Тоя плод става ли за ядене? — попита Кълп и вдигна едно от белите кълба.
— Ставал е, когато е бил зрял и червен. Преди девет хиляди години.
Гъстата пепел висеше неподвижно по дирята им, докъдето стигаше погледът на Калам, макар че разстоянието в Имперския Лабиринт не беше лесно да се прецени. Пътят им изглеждаше прав като копие. Той се намръщи.
— Наистина се загубихме — каза отпусналата се в седлото Майнала.
— По-добре загубени, отколкото мъртви — промърмори Кенеб, предлагайки с това поне трошица съчувствие на убиеца.
Свъсените сиви очи на Майнала се спряха върху него.
— Измъкнете ни от този прокълнат от Гуглата Лабиринт, ефрейтор. Гладни сме, жадни сме и не знаем къде сме. Измъкнете ни!
„Представих си Ейрън, избрах мястото — ненабиващо се на очи ъгълче в края на последната извивка на улица Безнадеждна, в Изметта, гетото за малазански пришълци недалече от речния бряг. Представих си го чак до каменната настилка. Защо тогава не можем да се озовем там? Какво ни пречи?“
— Все още не — проговори Калам. — Макар и по Лабиринт, до Ейрън е много далече. — „Звучи логично, нали? Откъде тогава е цялото това безпокойство?“
— Нещо не е наред — настоя Майнала. — Виждам го на лицето ти. Трябваше вече да сме стигнали.
Вкусът на пепел, миризмата й, допирът й се бяха превърнали в част от самия него и той знаеше, че същото важи и за останалите. Безжизненият прах сякаш петнеше дори мислите му. Калам подозираше от какво може да е тази пепел — купчината кости, на която се натъкнаха при влизането, не беше единствената — но той сякаш инстинктивно се боеше да признае тези подозрения. Възможността бе твърде грозна, твърде потискаща, за да си я помисли човек.
Кенеб изсумтя, после въздъхна.
— Е, ефрейтор, продължаваме ли?
Калам го погледна. Треската от раната на главата му беше минала, макар едва доловимата забавеност в движенията му да издаваше, че все още не се е изцерил напълно. Убиецът разбираше, че не може да разчита на него в бой. А след като явно беше загубил Апт, чувстваше гърба си незащитен. Неспособността на Майнала да му повярва зачеркваше всякаква възможност да разчита на нея: тя щеше да направи каквото трябва, за да защити сестра си и децата — това и нищо повече.
„По-добре да си бях останал сам.“ Смуши жребеца и го подкара напред. Останалите го последваха.
Имперският Лабиринт представляваше свят без ден и нощ, само вечен сумрак, със смътна магическа светлина — място без сенки. Изтичането на времето мереха с неизбежните и повтарящи се циклично нужди на тялото. Нуждата да се яде и пие, нуждата да се спи. Ала след като терзаещият глад и жажда ставаха постоянни и неутолими, а изтощението ги притискаше с всяка стъпка, представата за времето тънеше в безсмислие; всъщност проявяваше се като нещо породено от вяра, не от реалността.
„Времето ни прави вярващи. Безвремието ни прави неверници. Поредната пословица на Глупеца, поредният хитър цитат, изречен от мъдреците на отечеството ми. Най-често използван при отхвърляне на прецедент, с презрителна насмешка към уроците на историята. Основното твърдение на мъдреците се изразява в това, че не трябва да вярваш в нищо. Нещо повече, това е основната догма за онези, които са избрали пътя на професионалния убиец.“
„Убийството доказва, че така нареченото постоянство е лъжа. Въпреки че самата вдигната кама е нещо постоянно, вашата свобода да избирате кого и кога е по-тъмното отрицание на постоянното. Убиецът е развихрил се хаос, ала помнете, ученици, вдигнатата кама може да потушава пожари толкова лесно, колкото и да ги подпалва…“
И точно там, съвсем ясно врязана в мислите му като с връх на кама, се изпъваше тънката права пътека, която щеше да го отведе до Ласийн. Всички необходими му основания неумолимо се тълпяха по тази цепнатина. „И все пак, макар тази пътека да цепи през Ейрън, сякаш нещо, което не знам, ме избутва от нея, оставя ме да се скитам безцелно сред тази равнина от пепел.“
— Виждам облаци пред нас — каза Майнала, която яздеше до него.
Ивици ниско надвиснала прах кръстосваха местността отпред. Очите на Калам се присвиха.
— Като отпечатъци в кал — промърмори той.
— Какво?
— Погледни назад — напускаме този път. Имаме си спътници в Имперския Лабиринт.
— Нежелани спътници?
— Да.
Когато наближиха първата бразда в пепелищата, безпокойството му само се усили. „Не е един. Следи от зверове. Не са оставени от слуги, заклети на императрицата…“
— Виж — посочи Майнала.
На трийсетина крачки напред се виждаше нещо подобно на яма — тъмно петно насред пътя. Смъкналата се пепел обграждаше ръба й в неподвижна полупрозрачна пелена.
— Само на мен ли ми се струва така — изръмжа зад тях Кенеб, — или в тоя прогнил от Гуглата въздух се появи нова миризма?
— Като на дърво — съгласи се Майнала.
Калам настръхна и бързо зареди арбалета. Усети изпитателния поглед на Майнала и думите й не го изненадаха:
— Точно тази миризма ти е позната, нали? И не е от съдрания топ плат на някой търговец. Какво да очакваме, ефрейтор?
— Всичко — промълви той и подкара коня напред.
Ямата беше с диаметър поне сто крачки, ръбовете й бяха затрупани на места с изровен пълнеж. От някои от купчините се показваха изгорели кости.
Жребецът на Калам спря на няколко разтега от ръба. Стиснал в ръка арбалета, убиецът се смъкна от седлото и стъпи в бухналия пепеляв облак.
— Вие по-добре останете тук — обърна се той към другите. — Не се знае колко са здрави стените.
— Тогава защо изобщо да се приближаваме? — попита Майнала.
Без да й отговаря, Калам запристъпва напред. Стигна на две крачки от ръба, достатъчно близо, за да може да види дъното на ямата, макар че отначало вниманието му бе привлечено от другия край. „Вече знам по какво вървим и това, че отказвах да го помисля, изобщо не помогна. Дъх на Гуглата!“ Пепелта се беше натрупала на плътни слоеве и разкриваше някогашните разлики в температурата и в яростта, с която пожарите бяха изпепелили тази земя… и всичко по нея. Пластовете бяха с различна дебелина. Един от най-дебелите беше дълбок колкото ръка и изглеждаше плътен, с отъпкани натрошени кости. Точно под него имаше по-тънък, червеникав пласт от нещо, приличащо на тухлена прах. В други пластове се виждаха само овъглени кости, с черни, обкръжени с бели ивици петна по тях. Малкото, които можеше да различи, изглеждаха човешки по големина — може би с малко по-дълги крайници. Нашарената на ивици стена срещу него беше поне четиридесет стъпки дълбока. „Газим по древна смърт, по останки от… милиони.“
Погледът му бавно се спусна към дъното на ямата. Беше отрупано с ръждясали механизми и всички си приличаха, макар да бяха разхвърляни безразборно. Всеки беше голям колкото фургон, виждаха се дори спиците на железни колела.
Калам ги гледа дълго, после се обърна и се върна при другите, като отпусна тетивата на арбалета.
— Е?
Убиецът сви рамене и се метна на седлото.
— Стари руини на дъното. Странни — единственото подобно нещо съм виждал в Даруджистан, в храма, приютил „Кръга на сезоните“ на Икариум, за който казват, че измервал отминаващото време.
Кенеб изсумтя и Калам го изгледа.
— Имаш нещо да ни кажеш ли, капитане?
— Слух. Нищо повече. Отпреди месеци.
— Какъв слух?
— О. Че са видели Икариум. — Кенеб изведнъж се намръщи. — Какво знаеш за Драконовата колода,
