— Някои врати не бива никога да се отварят — заговори Хеборик и пристъпи слепешком покрай мага. Закрачи уверено и спря до Фелисин, килна глава и се усмихна. — Дъщеря й избрала Пътя на соултейкън, тежък път е това. Едва ли е била сама, кривият път е бил повсеместна алтернатива на Възнесението. По-… земен, казвали. И по-древен, а древното се е ценяло високо в последните дни на Първата империя. — Бившият жрец замълча и внезапна скръб сгърчи лицето му. — Понятно е, че старите в онова време са искали да улеснят избрания от чедата им път. Опитали се да създадат нова версия на стария, изпълнен с рискове — защото той е бил порутен, похабен, гибелен бил. Твърде много младежи на Империята се били изгубили — да не говорим за войните на запад…

Кълп сложи ръка на рамото на Хеборик и това сякаш затвори клапан. Бившият жрец вдигна призрачната си длан пред лицето си и въздъхна.

— Колко лесно е да се изгубиш…

— Трябва ни вода — прекъсна го магът. — Паметта й пази ли такова знание?

— Това е било град с извори, фонтани, бани и канали.

— Сигурно пясъкът е запълнил всичко — каза Фелисин.

— Може би не — каза Кълп и се огледа с кървясали очи. Беше счупил носа си лошо, подутото разкъсваше изсъхналата кожа от двете страни. — Това тук е опразнено съвсем наскоро — въздухът още потръпва.

Фелисин погледна старицата в краката си.

— Значи е била истинска някога. От плът.

— Да. Всички са били живи.

— Алхимии забавяли стареенето — каза Хеборик. — Шест, седем столетия за всеки гражданин. Ритуалът ги е убил, но алхимиите са останали силни…

— А след това водата е заляла града — промълви Кълп. — Богата на минерали.

— И е превърнала в камък не само костите, но и плътта. — Хеборик сви рамене. — Наводнението е било породено от далечни събития — безсмъртните пазители вече са били дошли и са си заминали.

— Какви безсмъртни пазители, старче?

— Все още може би е останал извор — каза в отговор бившият жрец. — Недалече.

— Води ни, слепецо — каза Фелисин.

— Имам още въпроси — подхвърли Кълп.

Хеборик се усмихна.

— По-късно. Предстоящото ни пътуване ще обясни много неща.

Всички минерализирани обитатели на залата бяха стари и наброяваха със стотици. Смъртта на всички като че ли бе дошла кротко, а това събуди у Фелисин смътно безпокойство. „Не всеки край е мъчителен. Гуглата е безразличен към средствата. Така поне твърдят жреците му. И все пак най-големите му жътви идат от войни, от болести и глад. Безбройните векове на избавление със сигурност са белязали Върховния крал на Смърт. Безредието се тълпи през неговите порти и в това има някакъв вкус. Тихият мор сигурно бие съвсем други камбани.“

Вече усещаше Гуглата със себе си — през последните часове, както и след като се върнаха на този свят. Неволно усети, че мисли за него като за свой любовник, впит дълбоко в нея с постоянна и странно утешителна настойчивост.

„И вече се боя само от Хеборик и Кълп. Казват, че боговете се боят от хората повече, отколкото те едни от други. Дали това не е източникът на страха ми? Да не би да съм уловила в себе си ехо от Гуглата? Богът на смъртта със сигурност би трябвало да сънува реки от кръв. Навярно съм била негова през цялото време.“

„Значи съм благословена.“

Хеборик изведнъж се обърна и сякаш я изгледа с изгорелите си от слънцето, затворени под отоците очи.

„Да не би вече да можеш да четеш мислите ми, старче?“

Широката му уста се изкриви в усмивка. След миг той отново се обърна и продължи напред.

Гробната камера завършваше с портал, от който тръгваше нисък тунел. Древните порои бяха загладили и излъскали тежките камъни от всички страни. Кълп поддържаше смътната магическа светлина.

„Мъкнем се като оживели трупове, прокълнати в безкрайно пътуване — Фелисин се усмихна. — По Пътя на Гуглата.“

Излязоха на някогашна улица, тясна и крива, каменната й настилка беше изгърбена и разкъртена. От двете страни се издигаха ниски постройки с покриви от плътно грапаво стъкло. По стените се нижеха тесни ивици еднородно вещество, като белези от различни водни нива, или пластове в пясъка, изпълвал някога цялото пространство.

По улицата лежаха още тела, но в изкривените им, измъчени фигури нямаше и следа от покоя на предишните. Хеборик спря и килна глава.

— Ах, ето че се натъкваме на съвсем различни спомени.

Кълп се наведе над едно от телата.

— Соултейкън. Замръзнал в акта на превъплъщението. В нещо… змийско.

— Соултейкън и д’айвърс — промълви бившият жрец. — Ритуалът е изригнал сили, които са побеснели. Като чума, превъплъщението е обзело хиляди — ненадейно, без посвещение — и мнозина са полудели. Смъртта е изпълнила града, всяка улица, всеки дом. Семейства са били разкъсвани от своите близки. — Тръсна глава и прошепна: — И всичко това — за няколко часа.

Кълп се взря в друга фигура, почти скрита сред купчината вкаменени трупове.

— Не само соултейкън и д’айвърс…

— Да — въздъхна Хеборик. — Не само.

Фелисин пристъпи към нещото, приковало вниманието на мага. Видя дебели ореховокафяви крайници — една ръка и един крак, все още свързани с разчленения торс. Съсухрена кожа покриваше дебелите кости. „Вече сме виждали това. На «Силанда». Т’лан Имасс.“

— Твоите безсмъртни пазители — каза Кълп.

— Да.

— Понесли са загуби тука.

— И още как — каза Хеборик. — Ужасни загуби. Има връзка между Т’лан Имасс и соултейкън и д’айвърс, загадъчно родство, неподозирано от обитателите на този град — макар да са си присвоили гордата титла на Първата империя. Това трябва да е подразнило Т’лан Имасс — доколкото такива същества са способни да изпитват раздразнение, — че толкова дръзко са посегнали към титла, която по право принадлежи на тях. Ала това, което ги е привлякло тук, е бил ритуалът, както и необходимостта да поправят нещата.

Кълп се беше намръщил.

— Все се отриваме в тия соултейкън и Имасс. Пак ли се започва, Хеборик?

— Не знам, маг. Връщане към онази древна порта? Ново изригване?

— Онзи дракон соултейкън, след който тръгнахме… бил е възкръснал.

— Онова беше Т’лан Имасс — поправи го бившият жрец. — Заклинател на кости. Навярно е пазител на старата порта, привлечен отново в отговор на предстоящото бедствие. Дали да продължим? Надушвам вода — изворът, който търсим, все още е жив.

Езерцето смътно проблясваше в центъра на градина. Излиняла трева покриваше като килим напуканите плочи по пътеката, бели и розови листа, като ивици плът, безцветни кълба от някакъв плод, надвиснали от лозниците, увили се около каменни колони и вкаменени дървесни стволове. Градина, загърната в мрак.

Безоки бели риби се стрелкаха из водата — затърсиха сенките, щом магическата светлина запулсира ярко над тях.

Фелисин се смъкна на колене, протегна треперещите си ръце и ги потопи в студената вода. Усещането я прониза с възбуда.

— Утайка от алхимии — промълви Хеборик зад нея.

Тя го погледна през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату