— Погълнатото се е скрило дълбоко. Я ми кажете, коремът на този обсебен семк беше ли защитен?
Дюйкър изсумтя.
— С някакви колани. От дебела кожа.
— Само това?
— Какво стана с Нил?
— Бил е изненадан. Възползвал се е от онова, което успяхме да си припомним. Когато го е ударила магическата атака, се е отдръпнал навътре в себе си. Атаката го е последвала, но е останал неуловим, докато злокобната сила не се изтощи. Учим се.
В ума на Дюйкър се събуди образът с ужасната смърт на другия магьосник.
— На скъпа цена.
Сормо замълча, но болката се изписа в очите му.
— Вдигаме скоростта — обяви Колтейн. — Дневната дажба вода на всеки войник да се намали с по една глътка…
Дюйкър се надигна.
— Но вода имаме.
Всички погледи се извърнаха към него. Историкът се усмихна кисело на Сормо.
— Виждам, че докладът на Нил е бил доста… сух. Духовете ни изровиха тунел през скалата. Както може да потвърди капитанът, скалата сълзи и долу има вода.
Лъл се ухили.
— Гуглата да ме лъхне дано, старецът е прав!
Сормо го гледаше ококорен.
— Като не задаваме правилните въпроси, страдахме дълго… и ненужно.
Изпълнен с нова енергия, Колтейн оголи зъби и изръмжа на магьосника:
— Разполагаме с един час да облекчим сто хиляди гърла.
От скалата, разцепила прерията с обрулени от вятъра издатини, капеха сладки сълзи. Изкопаха се дълбоки ями. Въздухът оживя от радостни песни и от благословеното мълчание на животните, заситили жаждата си и престанали да реват окаяно. А под всичко това се долавяше едно топло подмолно течение. За първи път духовете на земята поднасяха дар, недокоснат от смъртта. Радостта им бе съвсем доловима за сетивата на Дюйкър, който стоеше недалече от края на лагера, загледан и заслушан.
Ефрейтор Лист стоеше до него — треската му беше минала.
— Процеждането нарочно е бавно, но не достатъчно бавно — някои стомаси ще се разбунтуват — по- безразсъдните могат да се самоубият…
— Да. Някои биха могли.
Дюйкър вдигна глава и бавно огледа северния бряг на долината. По протежението му се бяха подредили тайтански конници и наблюдаваха сцената долу, както си представяше историкът, със страх и удивление. Не се съмняваше, че армията на Камъст Релой страда от жажда въпреки предимството, с което разполагаше — да завладява и държи всички водоизточници на Одан.
Както ги гледаше, очите му засякоха бяло петно, което бързо се спусна по склона и се скри от погледа му. Дюйкър изсумтя.
— Казахте ли нещо, сър?
— Просто няколко диви кози — отвърна историкът. — Минават на другата страна…
Пясъчните повеи бяха изровили дупки по стръмните скатове на скалното плато — напор, започнал с извайването на кухини, след това — на пещери, после — на тунели и най-сетне — на проходи, които като едното нищо можеше да стигат чак до другата страна. Като ненаситни червеи, разяждащи старо дърво, ветровете поглъщаха скалното лице на урвата, изникваха дупка след дупка, стените между тях изтъняваха, някои рухваха, тунелите се уширяваха. Повърхността на платото обаче си оставаше — огромна каменна шапка, кацнала над непрестанно смаляващите се основи.
Кълп никога не беше виждал подобно нещо. „Все едно че Вихърът съзнателно ни е нападнал. Защо да подлага на обсада някаква си скала?“
Тунелите пищяха от вятъра, всеки със своя собствен пронизителен глас, и тези гласове се сливаха в страховит хор. Пясъкът, ситен като прах, се въртеше и завихряше по наносите в подножието на урвата. Кълп погледна през рамо към чакащите Хеборик и Фелисин — две смътни фигури, присвити доземи срещу яростта на бурята.
Вече от три дни Вихърът не им оставяше никакъв подслон, още от първия миг, в който се беше спуснал над тях. Вятърът връхлиташе от всички посоки. — „Сякаш безумната богиня ни е нарочила.“ Тази възможност не беше чак толкова невероятна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Злокобната воля, стаена в бурята, бе нещо съвсем доловимо. „Ние сме натрапници в края на краищата. Омразата на Вихъра винаги е била насочена срещу външните. Горката Малазанска империя, да се набута в една толкова добре изпипана легенда за бунт…“
Магът пропълзя при другите. Наложи се да се наведе, за да го чуят в несекващия вой.
— Има пещери! Само че вятърът беснее през устията им — подозирам, че е прорязал целия хълм!
Хеборик трепереше, изпаднал от заранта в треска от изтощението. Гаснеше бързо. „Всички гаснем.“ Почти се беше стъмнило — неизменната охра над главите им заглъхваше — и магът прецени, че за последните дванайсет часа са изминали не повече от една левга.
Нямаха нито вода, нито храна. Гуглата идеше по петите им.
Фелисин сграбчи опърпаното наметало на Кълп и го дръпна към себе си. Устните й бяха напукани, в ъгълчетата им беше полепнал пясък.
— Все едно, ще се опитаме!
— Не знам. Целият хълм може да се срине…
— Пещерите! Влизаме в пещерите!
„Или ще умрем тук, вън, или ще умрем там, вътре. Пещерите поне ще осигурят гробница за телата ни.“ Той кимна.
Повлякоха Хеборик. Стръмнината им предлагаше десетки възможности с проядената си като кошер фасада. Не се и опитаха да избират, просто се напъхаха в устието на първата пещера, на която се натъкнаха — широк и странно плосък тунел, който сякаш продължаваше равно — поне първите няколко крачки.
Вятърът ги тласкаше в гърба като чудовищна длан, непоколебим в яростния си напор. Пристъпиха напред и мракът ги обгърна сред въртоп от писъци.
Подът беше неравен и затрудняваше вървенето им. След петнайсет крачки се натъкнаха на издутина от кварцит или друг някакъв кристален минерал, устоял на ерозията на вятъра. Заобиколиха го и в завета му намериха първия си заслон срещу смазващата сила на Вихъра от повече от седемдесет часа.
Хеборик лежеше отпуснат в ръцете им. Сложиха го в дълбоката до глезените прах в подножието на скалната издатина.
— Ще огледам напред — изрева Кълп на Фелисин, за да го чуе.
Тя кимна и се смъкна на колене.
След още трийсетина крачки магът се озова в по-голяма кухина. Пространството беше изпълнено с кварцити, смътно отразяващи струящата от нещо подобно на таван от натрошено стъкло светлина на петстотин стъпки над тях. Кварцитът се издигаше на отвесни жили и блестящите стълбове оформяха галерия със смайваща красота въпреки бушуващия между тях, изпълнен с прахоляк вятър. Кълп закрачи напред. Оглушителният вой заглъхна и се изгуби в необятния простор на пещерата.
Близо до центъра й се издигаше камара от срутени камъни с твърде правилна форма, за да са естествени. Бляскавото вещество на тавана покриваше на места и тях — по една от почти правоъгълните им страни, както забеляза магът след беглия оглед. Той се наведе, погали с ръка една такава страна и се приведе още по-ниско. „Дъх на Гуглата, та това наистина е стъкло! Многоцветно, натрошено и претопено…“
Погледна нагоре. В тавана зееше широка дупка, чиито ръбове сияеха със същата странна хладна светлина. Кълп се поколеба, след което разтвори Лабиринта си. И изсумтя. „Нищо. Благословена да е
