им през равнината.
Дюйкър съжали, че не беше задал повече въпроси. Колко далече е до постовете на вражеския лагер? Как смятаха да се промъкнат през тях незабелязано? Какъв беше редът за оттегляне в случай, че нещата се объркат? Ръката му хвана дръжката на късия меч на бедрото му; допирът му се стори някак странен и това го разтревожи — доста време беше изтекло, откакто за последен път бе използвал оръжие. „През всичките онези години наградата на императора бе в това да стоя далече от фронтовата линия. Както и разните алхимии, с чиято помощ кретам все още след зрялата си възраст. Богове, дори белезите от последния ужас са се заличили!“ „Никой, който е отраснал сред ръкописи и книги, не може да пише за света — казал му бе Келанвед веднъж, — поради което те назначавам за Имперски историк, войнико.“
„Но аз не мога да чета, императоре.“
„Неразвратен ум. Добре. Стария Ток ще те учи следващите шест месеца — той е един от малкото войници с мозък. Но само шест месеца. Не повече.“
„Императоре, той като че ли ще се справи по-добре от мен…“
„За него имам нещо друго. Направи каквото казах или ще заповядам да те набучат на кол на градската стена.“
Чувството за хумор на Келанвед беше странно дори в най-добри времена. Дюйкър помнеше онези уроци: той, трийсет и няколко годишен войник, прекарал повече от половината от тези години във военни кампании, седнал до синчето на Ток, завързаняк, който като че ли непрекъснато страдаше от настинка — ръкавите на ризата му вечно бяха хванали кора от засъхналите сополи. Беше отнело повече от шест месеца, но по това време учението вече се водеше от Ток-младши.
„Императорът обичаше уроците по унижение. Стига да не му се връща на него. Чудно, какво ли стана с Ток-старши? Изчезна след убийствата… винаги съм си мислил, че това ще да е работа на Ласийн… а Ток- младши… той отхвърли живота сред ръкописи и книги… сега е изгубен някъде в кампанията на Дженабакъз…“
Една стоманена ръка стисна силно историка за рамото. Дюйкър се вторачи в обруленото лице на Лъл и кимна. „Извинявай. Умът ми все още витае, изглежда.“
Бяха спрели. Отпред, сред облаците мъгла, смътно се издигаше настръхнал от остри колове вал от отъпкана пръст. Блясъкът на огньовете отвъд насипа шареше мъглата с оранжеви петна.
„Сега какво?“
Двамата магьосници бяха коленичили пет крачки напред. И двамата бяха съвсем неподвижни.
Зачакаха. Дюйкър долови приглушени гласове от другата страна на вала — бавно преминаваха от ляво на дясно и заглъхнаха по пътя на тайтанския патрул. Нил се извърна и махна с ръка.
Със заредени арбалети, морските пехотинци се плъзнаха напред. След миг историкът ги последва.
В пръстта пред двамата магьосници беше зейнало устие на тунел. Пръстта димеше, камъните и чакълът отскачаха нажежени. Отдолу изглеждаше, сякаш е изровен от нечии огромни ноктести ръце.
Дюйкър се намръщи. Мразеше тунелите. Не, те го ужасяваха. Нищо разумно нямаше в това… „Нова грешка. Тунелите се срутват. Хората остават заровени живи. Всичко това е съвсем ясно, възможно, вероятно, неизбежно.“
Нил поведе — запълзя навътре и се скри. Другият магьосник бързо го последва. Лъл се извърна към историка и му махна да тръгва.
Дюйкър поклати глава.
Капитанът го посочи, после посочи дупката и промълви безмълвно: „Веднага.“
Историкът изсъска проклятие и запристъпва напред. Щом се доближи, ръката на Лъл се стрелна, сграбчи го за прашната телаба и го натика в дупката.
Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не изврещи. Запълзя и задраска отчаяно с нокти. Изрита и усети как петата му удари нещо. „Бас държа, че е ченето на Лъл. Пада ти се, кучи сине!“ Задоволството, което го обля, помогна. Той пропълзя покрай старите тинести наноси и се оказа обкръжен като в пашкул от здрава скална основа. „Едва ли ще се срути“, каза си наум и мисълта прозвуча в главата му куха и безсмислена. Тунелът продължаваше да слиза надолу, топлата скала стана хлъзгава, а след това — мокра. Кошмарните образи как се дави смениха страха от срутването.
Поколеба се, докато острият връх на меч не се опря в изтърканата му подметка — проби я и се забоде в ходилото му. Дюйкър изохка и продължи.
Тунелът се изравни. Пълнеше се с вода — капеше от всички страни. Историкът се провря още напред и загази в студения поток. Спря, гребна шепа и отпи. Метален и песъчлив вкус. „Но се пие.“
Равният участък продължаваше все напред и напред. Потокът ставаше все по-дълбок, с тревожеща бързина. Прогизнал до кости и ужасно натежал от мокрите дрехи, Дюйкър газеше с усилие, капнал от умора, мускулите го предаваха. Само кашлиците и храченето зад гърба му го караха да продължи. „Отзад вече се давят, аз съм следващият!“
Запровира се нагоре, дращеше с нокти в калта и ронещата се пръст. Отпред се появи грубо очертано кълбо от сивкава мъгла — беше стигнал до изхода.
Нечии ръце го сграбчиха под мишниците и го издърпаха навън, превъргаляха го и го пуснаха сред треви с остри, режещи стръкове. Той остана да лежи тихо, задъхан и зяпнал ниския таван от мъгла над себе си. Едва забеляза през непроницаемата сивота фигурите на морските пехотинци — измъкваха се от тунела и оформяха защитен кордон, дъхът им излизаше със съсък, а от оръжията им капеше разкаляна вода. „Тетивите на арбалетите ще се разхлабят, освен ако не са били накиснати в масло и намазани с восък. Разбира се, че са намазани — войниците не са идиоти. Предвидили са всяка възможност, дори че може да се наложи да плуват под една прашна равнина. Веднъж видях как един войник намери приложение на рибарски такъми насред пустинята. Какво прави един малазански войник толкова опасен? Разрешено им е да мислят.“
Дюйкър се надигна.
Лъл говореше с пехотинците с помощта на добре отмерени жестове. Те му отвърнаха по същия начин, след което се пръснаха в сивите пелени. Нил и другият магьосник запълзяха напред през тревата към блясъка на един от огньовете, смътно червен в мъглата.
Обкръжиха ги гласове, тихо мърморене на грубоватия тайтански език — залудуваха из мъглата така обезпокоително, че Дюйкър по някое време беше сигурен, че цяло отделение стои само на крачка зад гърба му и кротко обсъжда къде точно в гърба му да забучат копията си. Колкото и да си играеше мъглата със звука, той можеше да се закълне, че Нил и приятелят му усилват ефекта с магията си и че скоро ще заложат живота си на това объркване на слуха.
Лъл го потупа по рамото и махна с ръка напред, където се бяха стопили фигурите на магьосниците. Загърналата ги мъгла беше непроницаема — нищо не се виждаше на повече от една ръка разстояние. Намръщен, историкът се смъкна по корем, превъртя ножницата на късия си меч отзад на бедрото и запълзя като червей напред, където ги чакаше Нил.
Огънят беше голям, пламъците горяха с мъртвешка бледнина през булото на мъглата. Около него стояха или седяха шестима тайтански воини, загърнати в козинявите си наметала. Дъхът им излизаше на бели кълбета.
Взрян в сцената до Нил, Дюйкър успя да различи тънката патина на скреж, покрил земята. Леденият въздух се полюшваше над тях, раздвижен от лекия нощен вятър.
Историкът сръга младия магьосник, кимна към скрежа и повдигна питащо вежди.
В отговор Нил съвсем леко сви рамене.
Воините чакаха някого, протегнали боядисаните си в червено длани към пламъците, за да ги стоплят. Сцената си остана неизменна още двайсетина дъха, а после насядалите и клечащите се надигнаха и заедно с останалите се обърнаха в една и съща посока — вляво от Дюйкър.
В светлината на огъня се появиха два силуета. Първият мъж беше едър като мечок и приликата се подсилваше от животинската кожа, загърнала широките му рамене. На двете му бедра стърчаха дръжките на едноостри метателни брадви. Връзките на кожената ризница не бяха стегнати от гръдната кост нагоре и се виждаха яките мускули и рунтавите сплъстени косми. Чертите пурпурна боя по лицето издаваха, че е боен вожд — всяка бе знак за наскоро спечелена битка. Множеството прясно изрисувани черти ясно показваха, че страданията на малазанците са причинени от неговите ръце.
А зад това внушително същество стоеше воин на семк.
