Кралицата. Никаква магия — всичко е съвсем обикновено.“
Присвит срещу вятъра, магът тръгна обратно към другите. Завари ги и двамата заспали, или изпаднали в несвяст. Кълп ги огледа и от мъртвешката сдържаност на съсухрените им лица го побиха ледени тръпки. „Може би ще е по-милостиво изобщо да не ги събуждам.“
Усетила сякаш появата му, Фелисин отвори очи, изпълнени с внезапно предчувствие.
— Няма да ти е толкова лесно.
— Този хълм е погребан град, а ние сме под погребаното.
— Е, и?
— Вятърът е опразнил поне една от камерите. Издухал е пясъка.
— Нашата гробница.
— Може би.
— Добре. Да вървим.
— Има само един проблем — каза навъсено Кълп. — Входът е на около петнайсет стъпки над главите ни. Има една колона от кварцит, но катеренето няма да е никак лесно, не и в състоянието, в което сме.
— Направи си номера с Лабиринтчето.
— Какво?
— Отвори ни портал.
Той я зяпна.
— Не е толкова просто.
— Умирането е просто.
Кълп примига.
— Добре, дай да вдигнем стареца на крака.
Очите на Хеборик бяха подути, затворени и от ъгълчетата им капеха сълзи. Той се събуди, без никаква представа къде е. Широката му уста се разтвори в грозна усмивка.
— И тук са се опитали, нали? — попита, докато пристъпяше напред, подкрепян от двамата. — Опитали са се и са си платили, о, спомените за вода, толкова погребани съдби…
Добраха се до мястото с отвора в тавана. Фелисин опипа най-близката до дупката колона кварцит.
— Това май ще трябва да го изкатеря като доусийка кокосова палма.
— И как става това? — попита я Кълп.
— С нежелание — измърмори Хеборик, килнал глава, сякаш се вслушваше в някакви доловими само от него гласове.
Фелисин се обърна към мага и каза:
— Ще ми трябват каишките от колана ти.
Кълп изсумтя и започна да сваля кожените ремъци от кръста си.
— Адски неподходящ момент да искаш да ме видиш без гащи, момиче.
— Малко смях няма да ни дойде зле.
Той й подаде колана и я загледа как започна да стяга каишките около глезените си. Примижа като видя колко яростно затегна възлите.
— Сега ми дай каквото е останало от наметалото ти, моля.
— Че какво й е на ризата ти?
— Не пускам на никого да ми зяпа гърдите — не и безплатно. Освен това наметалото ти е по- дебело.
— Възмездие е имало — заговори Хеборик. — Методично, безстрастно прочистване на покварата.
Кълп го изгледа намръщено.
— Какви ги дрънкаш, Хеборик?
— Първата империя. Градът горе. Дошли са и са внесли ред. Безсмъртните пазители. Какъв разгром! Дори със затворени очи мога да видя ръцете си — опипват слепешком, опипват. Празни. — Смъкна се, покрусен от внезапно обзелата го скръб.
— Не му обръщай внимание — каза Фелисин и пристъпи към нащърбения кварцов стълб, сякаш искаше да го прегърне. — Дъртата жаба изгуби бога си и това му е съсипало ума.
Кълп замълча.
Фелисин обгърна колоната и сключи ръцете си от другата страна, като стисна краищата на наметалото и ги усука силно. Коланът между краката й се впи в отсамната страна на стълба.
— Аха — каза Кълп. — Разбирам. Умна доусийка.
Тя вдигна усуканото наметало колкото може по-нависоко от другата страна, после дръпна и се изкатери около половин педя — с изпънати нагоре колене, а коженият ремък изплющя в стълба. Възлите му се забиха в глезените й и той видя как я прониза болка.
— Изненадан съм, че доусийците изобщо имат крака.
— Май съм пропуснала някоя малка подробност — изохка тя.
Честно казано, магът не мислеше, че ще успее. Преди да е изкатерила шест стъпки — все още на цял човешки бой от тавана — от глезените й вече течеше кръв. Трепереше цялата и напрягаше неподозираните си, но бързо изчерпващи се запаси енергия. Но не спря. „Кораво, много кораво същество е. Надминава ни всички, всеки път.“ Тази мисъл му напомни за Баудин — прогонен, сега сигурно се мъчеше някъде отвън, в бурята. „И той е корав. Упорит и здрав. А ти, Демонски нокът?“
Фелисин най-сетне се добра на ръка разстояние до проядения ръб на отвора. И там се разколеба.
„Тъй, а сега какво?“
— Кълп! — Гласът й отекна зловещо и заглъхна сред воя на вятъра.
— Да?
— Колко близо са стъпалата ми до теб?
— Може би десет стъпки. Защо?
— Накарай Хеборик да се опре на стълба. Качи се на раменете му…
— В името на Гуглата, защо?
— Трябва да стигнеш до глезените ми, после да се изкатериш над мен — не мога да се пусна — нищо не ми остана!
„Богове, не съм толкова корав като тебе, момиче.“
— Мисля, че…
— Хайде! Нямаме избор, проклет да си!
Кълп изсъска и се обърна към Хеборик.
— Старче, можеш ли да ме разбереш? Хеборик!
Бившият жрец се надигна ухилен.
— Помниш ли каменната ръка? Пръста? Миналото е един чужд свят. Невъобразими сили. Да ги докоснеш значи да съживиш нечии чужди спомени, мисли и сетива толкова чужди за теб, че те влудяват.
„Каменната ръка? Бълнува нещо кучият му син.“
— Трябва да стъпя на раменете ти, Хеборик. Трябва да стоиш здраво — щом изпълзим горе, ще те издърпаме, разбра ли ме?
— На раменете ми. Планина от камък на раменете ми, всеки камък — изваян и оформен от живот, взет от Гуглата отдавна, отдавна. Колко копнежи, желания, тайни? Къде отива всичко това? Невидимата енергия на мисълта приживе е храна за боговете, знаеш ли това? Ето защо те трябва — трябва — да са капризни!
— Хайде де! — проплака отгоре Фелисин. — Хайде!
Кълп пристъпи зад бившия жрец и опря длани на раменете му.
— Сега стой здраво…
Но вместо да го послуша, старецът се обърна с лице към него. Събра китките си, с пространство между тях, където щяха да са липсващите длани.
— Стъпи. Ще те отпратя направо до нея.
— Хеборик… нямаш ръце да държиш стъпалото ми…
Старецът се ухили още по-широко.
— Разсмиваш ме.
Кълп се изуми, щом кракът му се намести в здраво стегнатото стреме на невидимите пръсти. Отново
