опря ръце на раменете на стареца.
— Ще идеш право нагоре — рече Хеборик. — Сляп съм. Насочи ме.
— Една стъпка назад. Още. Така.
— Готов ли си?
— Да.
Но се оказа неподготвен за огромния порив на силата, която го надигна и с лекота го изхвърли нагоре. Инстинктивно посегна за Фелисин, не успя да я хване… за късмет, защото профуча покрай нея и през дупката на тавана. За малко да падне право надолу, но в паниката тялото му над кръста се изви и се стовари болезнено на ръба. Той простена и се отпусна.
Вкопчил пръсти в невидимите плочи, магът изпълзя на пода.
Гласът на Фелисин проплака отдолу.
— Кълп? Къде си?
Той усети почти истеричната усмивка, замръзнала на лицето му, и отвърна:
— Тук, горе. Ей сега ще те издърпам, момиче.
С помощта на невидимите си длани Хеборик бързо се изкатери по стъкменото от кожа и плат въже, което Кълп спусна след десет минути. Свита до отвора в малката мрачна кухина, Фелисин гледаше, обзета от неудържим страх.
Болката я изтезаваше. Усещането в ходилата й се беше върнало с мълчалива ярост. Бяла прах беше полепнала по кръвта на глезените й и по раздраните от кристалните ръбове на стълба китки. Тя трепереше неудържимо. „Този старец приличаше на умрял, излязъл от гроба. Умрял. Гореше в треска, но бълнуванията му не бяха само празни думи. Знание имаше в тях, неведомо знание. А ето че и призрачните му ръце станаха истински.“
Погледна Кълп. Магът намръщено гледаше разкъсаните дрипи от наметалото в ръцете си. После въздъхна и очите му мълчаливо се извърнаха към Хеборик, който сякаш отново затъваше в треската си.
Кълп бе сътворил смътна светлина, колкото да се откроят голите каменни стени. Покрай една от тях се издигаха вдлъбнати стъпала и водеха към масивна врата. В основата на отсрещната стена по пода се редяха кръгли издутини с големината на буренца. Окачени на вериги от тавана в другия край на помещението висяха покрити с ръжда куки. Всичко изглеждаше замазано за очите на Фелисин — или всичко бе странно изхабено, или ефектът се дължеше на чародейната светлина на мага.
Тя поклати глава и се сгуши, за да спре да трепери.
— Това катерене си го биваше, момиче — промълви Кълп.
Тя изсумтя.
— И безсмислено, както се оказа. — „И сигурно ще ме довърши. За това катерене не стигаха само мускули и кокал. Чувствам се… празна, нищо не е останало у мен.“ Изсмя се.
— Какво?
— Намерихме мазе на гробница.
— Още не съм готов да умра.
— Блазе ти.
Загледа го как се надига с усилие.
— Тази стая някога е била наводнена. С течаща вода.
— Откъде и накъде?
Той сви рамене и закрета с усилие към стъпалата.
„Изглежда на сто години. Точно толкова, на колкото се чувствам и аз. Двамата заедно сме колкото Хеборик. Добре поне, че се уча да понасям иронията.“
След няколко минути Кълп най-сетне се изкачи до вратата. Опипа я.
— Бронзов обков — чак усещам ударите на чуковете, които са го сплескали. — Почука с пръст по тъмния метал. Отвърна му стържещ шепот. — Дървото под него е изгнило.
Дръжката се прекърши в ръката му. Магът изруга тихо, след което опря рамо във вратата и натисна.
Бронзът изпращя и поддаде. След миг вратата се срути и той падна сред облак прах.
— Преградите никога не са толкова здрави, колкото си мисли човек — заговори Хеборик, щом ехото от срутването заглъхна. Стоеше прав, вдигнал сакатите си ръце пред себе си. — Сега го разбирам. За един слепец цялото му тяло е призрак. Усеща го, но е невидимо. Ето, вдигам невидими ръце, движа невидими крака, невидимите ми гърди се вдигат и отпускат за невидимия въздух. Ето, изопвам пръсти, свивам ги в юмрук. Цял-целеничък съм, винаги съм бил такъв — ако не беше заблудата на собствените ми очи.
Фелисин изсумтя:
— Може би ако оглушея, ще изчезнеш.
Хеборик се изсмя.
Кълп стенеше горе на площадката, дъхът му беше странно хриплив и измъчен. Тя бавно се надигна и се олюля от болката, стегнала глезените й като с железни пранги. Стисна зъби и се затътри към стъпалата.
Бяха единадесет и я изцедиха съвсем. Тя падна на колене до мага и дълго стоя така, докато дъхът й се успокои.
— Добре ли си?
Кълп надигна глава.
— Мисля, че си счупих проклетия нос.
— Ако може да се съди по новия ти акцент, май си прав. Е, значи ще живееш.
— И още как. — Той се надигна на четири крака, от лицето му провиснаха нишки гъста, тъмна кръв. — Виждаш ли какво има напред? Така и не можах да погледна.
— Тъмно е. Въздухът мирише.
— На какво? Тя сви рамене.
— Не знам. На вар като че ли.
— Не на гнили плодове? Изненадан съм.
Шумоленето по стъпалата издаде приближаването на Хеборик. Отпред се появи светлина, замята смътни отблясъци и те бавно очертаха гледка. Фелисин зяпна.
— Дъхът ти е учестен, момиче — каза Кълп, все още неспособен — а може би не искаше? — да вдигне глава. — Кажи ми какво виждаш?
Гласът на Хеборик отекна глухо някъде отзад, по средата на стълбището.
— Останки от ритуал, свършил зле, това вижда. Замръзнали спомени от древен патос.
— Статуи — промълви Фелисин. — Пръснати са по целия под — помещението е голямо. Много голямо — светлината не стига до другия му край…
— Чакай… Статуи ли каза? Що за статуи?
— Хора. Изваяни, все едно че са легнали да спят — отначало си помислих, че са истински…
— А защо не мислиш повече така?
— Ами… — Фелисин запълзя на четири крака напред. Най-близката статуя беше на десетина крачки, гола престаряла жена, лежаща на хълбок като мъртва или заспала. Камъкът, от който бе изваяна, беше сивкавобял, изрисуван и зацапан с пръст. Всяка бръчка по съсухреното й тяло беше изваяна грижливо, нито една подробност не бе пропусната. Фелисин се вгледа в кроткото старческо лице. „Лейди Гейсен — тази жена би могла да й е сестра.“ Посегна да я докосне.
— Не пипай нищо — спря я гласът на Кълп. — Още ми се въртят звезди пред очите, но целият съм настръхнал, което значи, че в тази зала има магия.
Фелисин дръпна ръката си и се отпусна на пода.
— Но те са само статуи…
— На пиедестали?
— Е, не, просто така, по пода.
Светлината изведнъж грейна по-ярко и изпълни помещението.
Фелисин се обърна през рамо и видя, че Кълп се е изправил, облегнат на рамката на съборената врата. Мигаше късогледо и оглеждаше сцената.
— Статуи, а? Статуи, друг път. Лабиринт е върлувал тука.
