преградите от плетена тръстика, ги забелязаха и препуснаха към тях.
Очите на всички се приковаха в Нил.
— Ще оживее — увери ги пехотинката. — Но побързайте да намерите Сормо.
Двама от конниците препуснаха бясно към лагера.
— Някаква вест за другите пехотинци? — обърна се Дюйкър към най-близкия конник.
Уикецът кимна.
— Капитанът и още един се измъкнаха.
От мъглите изскочи отряд сапьори — тичаха, но забавиха и продължиха ходом, щом видяха групата.
— Два разбивача — кисело заговори единият. — А онова копеле просто си стана, все едно бълха го ухапала.
Дюйкър пристъпи към него.
— Кой, войник?
— Оня космат семк…
— Вече не е космат — подхвърли друг от сапьорите.
— Мисията ни беше „прочистване“ — ухили се първият с разкървавената си уста. — Брадвата на Колтейн — вие бяхте острието, ние бяхме клинът. Зачукахме го онова огре, ама полза никаква…
— Сержа го удари стрела — каза другият сапьор. — Дробовете му кървят…
— Само единия, игла ме боцнала — поправи го сержантът и спря, за да се изхрачи. — Другият си е добре.
— Не можеш да дишаш кръв, серж…
— Спал съм в една палатка с тебе, момче — дишал съм и по-лошо.
Продължиха напред, увлечени в спор дали сержантът трябва да потърси знахар, или няма нужда. Пехотинката зяпна след тях и заклати глава. После се обърна към историка.
— Ще ви оставя, за да поговоря със Сормо, сър, ако нямате нищо против.
Дюйкър кимна.
— Двама от приятелите ти не са се върнали…
— Но един е успял. Следващия път, като реша да се поупражнявам с меча, ще ви потърся, сър.
— Ставите ми вече не държат, момиче. Ще трябва да ми дадеш аванс.
Тя внимателно сложи Нил на тревата и тръгна.
„Десет години по-млад да бях, сигурно щеше да ми стиска да й предложа… е, все едно. После само ще се дърлим край огнището…“
Двамата уикски конници се върнаха — водеха едно свирепо на вид куче, което влачеше носилка. Конско копито го беше ударило преди време по главата и костите бяха зараснали накриво, така че му придаваха безумна полуусмивка, която отиваше на жестокия блясък в очите му.
Конниците слязоха и грижливо положиха Нил върху носилката. Кучето хукна обратно към уикския стан.
— Ей на това му се вика грозно животно — рече капитан Лъл зад историка.
Дюйкър изсумтя.
— Доказателство, че черепите им са само кокал, без капка мозък.
— Още ли си объркан, историко?
Той се намръщи.
— Защо не казахте, че имаме тайна помощ, капитане? Кои бяха, хора на Пормквал ли?
— За какво ми говориш, в името на Гуглата?
— За Нокътя. Някой прикриваше оттеглянето ни. Използва звезди и ножове и се движи невидим като дъх на Гуглата! Колко още подробности пази за себе си Колтейн?
— Няма начин Колтейн да знае за всичко това, Дюйкър — отвърна Лъл и поклати глава. — Ако си сигурен в това, което твърдиш — а аз смятам, че си — Юмрукът ще иска да го научи. Веднага.
За първи път, доколкото помнеше Дюйкър, Колтейн изглеждаше уплашен. Стоеше вцепенен, сякаш не беше сигурен, че някой няма да се промъкне зад гърба му, с невидими ножове, само на миг от смъртоносния удар.
Бълт изръмжа гърлено.
— Жегата сигурно е размътила ума ти, историко.
— Знам много добре какво видях, чичо. И знам какво почувствах.
Последва дълга тишина; въздухът в шатрата сякаш замръзна.
Влезе Сормо и спря на входа, след като Колтейн го прониза със свирепия си поглед. Раменете на магьосника бяха отпуснати, сякаш не можеха повече да понесат бремето, с което бе натоварен през всичките тези месеци. Тъмните торбички под очите му издаваха умора.
— Колтейн има няколко въпроса към теб — каза му Бълт. — По-късно.
Младежът сви рамене.
— Нил се съвзе. Имам отговори.
— Въпросите са други — рече нашареният с белези ветеран с мрачна усмивка.
— Обясни какво се случи, магьоснико — каза Колтейн.
— Богът на семк не е мъртъв — каза Дюйкър.
— Склонен съм да подкрепя това мнение — промърмори Лъл от мястото си на походния стол и намигна на историка.
— Не е точно така — поправи ги Сормо. Поколеба се, вдиша дълбоко и продължи: — Богът на семк всъщност е унищожен. Разкъсан е на късове и е изгълтан. Понякога едно парче плът може да съдържа такава злост, че да поквари онзи, който го е погълнал…
Дюйкър се наведе напред.
— Земен дух…
— Да, дух на земята. Скрита амбиция и внезапна сила. Другите духове… не подозираха.
Лицето на Бълт се изкриви от отвращение.
— Изгубихме седемнайсет бойци само за да убием шепа тайтански главатари и да разкрием един измамен дух?
Историкът потръпна. За пръв път чуваше точното упоменаване на жертвите. Първата слабост на Колтейн. „Дано Опонн да ни се усмихне и врагът да не разбере.“
— С това знание — обясни кротко Сормо — в бъдеще ще бъде спасен животът на много други. Духовете вече са стъписани — смутени бяха от това, че не могат да засекат набезите и засадите, а сега вече знаят защо. Не са помисляли да потърсят след ближните си. Сега ще въздадат своето правосъдие, щом им дойде времето…
— Тоест набезите ще продължат? — Ветеранът едва се сдържа да не се изхрачи. — Ще могат ли вашите духове съюзници да ни предупреждават поне — както го правеха преди време, толкова ефективно?
— Усилията на измамника ще бъдат осуетявани.
— Сормо — попита изведнъж Дюйкър, — защо онзи семк беше със зашита уста?
Магьосникът му отвърна с полуусмивка.
— Онова същество е зашито отвсякъде, историко. Да не се измъкне погълнатото.
— Странна магия. — Дюйкър поклати глава.
Сормо кимна.
— Древна. Магия на вътрешности и на кости. Мъчим се да си възвърнем знанието, което някога сме притежавали инстинктивно. — Въздъхна. — От времена преди Лабиринтите, когато магията се е намирала отвътре.
Допреди година Дюйкър щеше да настръхне от любопитство и възбуда при такива думи и щеше да започне неуморно и безкрайно да разпитва магьосника. Сега думите на Сормо глухо отекнаха в кухините на изтощената му душа. Нищо друго не искаше освен да поспи, а знаеше, че ще му бъде отказано за следващите дванайсет часа — лагерът вече се разбуждаше, макар до утрото да оставаше още час.
— Ако случаят е такъв — провлече Лъл, — защо оня семк не се пръсна като надут мехур, когато го набоцкахме?
