Глутницата уикски кучета-браничари, сборичкала се над нещо неразпознаваемо във високата трева, спря и загледа минаващите на двайсетина крачки покрай тях Дюйкър и Лъл. Историкът се намръщи от седлото си към рошавите окаляни зверове.
— По-добре не ги гледай в очите — каза Лъл. — Не си от уикците и те го знаят.
— Само се чудех какво ядат.
— По-добре да не знаеш.
— Чух да разправят за изровени детски гробове…
— Казах, по-добре да не знаеш, историко.
— Е, някои по-корави от „кървясалата тиня“ се хващат да пазят над тия гробове за някой залък в повече…
— Ако нямат уикска кръвчица в тинята, ще съжалят.
След като двамата мъже ги подминаха, псетата отново заръмжаха и се сборичкаха.
В стана пред тях заблещукаха огньове. Последната редица бранители патрулираше около кръглите кожени шатри, старци и младежи, напрегнати и със злобни погледи също като на браничарските псета.
— Имам чувството — измърмори Дюйкър, — че каузата със защитата на бежанците охладнява сред тези хора…
Капитанът се навъси, но не отвърна нищо.
Продължиха напред между редиците шатри. Пушекът от огньовете бе надвиснал тежко във въздуха, с миризмата на конска пикня и варени кокали, люта и в същото време — странно сладникава. Дюйкър се поспря, когато минаха покрай една старица, заета с един осажден котел с врящи кокали. Това, което вреше вътре, не беше само вода. Жената сбираше с помощта на дървено гребло трупащата се по повърхността мас и костен мозък, тикаше я в черво, след което щеше да я навърже и да го сложи да се суши за наденица.
Бабата забеляза историка и надигна дървеното гребло — все едно го предлагаше на някой малчуган да го оближе. Между тлъстините се мяркаха листа от пелин — билка, която Дюйкър някога беше обичал, но напоследък беше започнал да ненавижда, тъй като беше една от малкото, срещащи се в Одан. Усмихна й се и поклати глава.
Настигна капитана и той му заговори:
— Известен си, старче. Разправят, че живееш в духовния свят. Старата конярка не би предложила храна на кого да е — не и на мен, това поне е сигурно.
„Духовният свят. Да, живях там. Някога. Никога повече.“
— Виждат там някакъв старец в опърпани дрипи…
— И решават, че е докоснат от боговете. М-да. Само че не се подигравай с това на глас — може да ти спаси кожицата някой ден.
Огнището на Нил се отличаваше от другите наоколо с това, че над него нямаше врящ котел, нито прътове за сушене на месо. Горящата тор в малкия каменен кръг беше почти бездимна и мяташе чисти синкави пламъци. Младият магьосник седеше от едната страна на огнището и ръцете му ловко заплитаха кожени ивици в нещо като камшик.
Недалече от него бяха наклякали четирима от морските пехотинци на Лъл, улисани в последната проверка на оръжието и снаряжението си. Тежките им арбалети бяха начернени току-що, а после наклепани с мазна прах, за да се скрие лъскавината.
Само един бегъл поглед беше достатъчен Дюйкър да се увери, че това са корави воини, ветерани. Движенията им бяха пестеливи, подготовката — професионална. Нито мъжът, нито трите жени изглеждаха на по-малко от трийсет, и никой не проговори, нито вдигна глава, когато капитанът спря при тях.
Нил кимна на Дюйкър, щом историкът седна срещу него, и каза:
— Нощта обещава да е хладна.
— Намери ли местоположението на този боен главатар?
— Не точно. Района, като цяло. Сигурно разполага с някои дребни прегради срещу засичане… но щом се приближим, няма да му помогнат.
— Как намираш лице, което се отличава само със своята компетентност, Нил?
Младият магьосник сви рамене.
— Оставил е и… други знаци. Ще го намерим, това е сигурно. А после зависи от тях. — Той кимна към пехотинците. Разбрах нещо, историко, през тези няколко месеца в тази равнина.
— И какво е то?
— Професионалният малазански войник е най-смъртоносното оръжие, което познавам. Ако Колтейн разполагаше с три армии, вместо с три пети от една, щеше да смаже това въстание преди да е свършила годината. И толкова категорично, че Седемте града никога повече да не се вдигнат. Бихме могли да разбием на пух и прах Камъст Релой и сега — ако не бяха бежанците, които сме се заклели да браним.
Дюйкър кимна. Доста истина имаше в това.
Приглушените лагерни звуци създаваха илюзия за нормалност — всеобхватна прегръдка, която го изпълваше с безпокойство. Смътно си даде сметка, че губи способността си да се отпусне. Вдигна една клонка и я хвърли към огъня.
Ръката на Нил изплющя във въздуха.
— Тази — не.
Дойде още един млад магьосник, тънките му костеливи ръце бяха покрити с нащърбени белези от китките до раменете. Клекна до Нил и се изплю в огъня. Плюнката не изсъска.
Нил изправи гръб, хвърли настрана кожената плетка и погледна Лъл и войниците му. Бяха готови.
— Време ли е? — попита Дюйкър.
— Да.
Нил и другият магьосник поведоха групата през лагера. Малцина от родния им клан поглеждаха към тях и едва след няколко минути Дюйкър осъзна, че привидното безразличие може би е съзнателна проява на предписван от нравите им израз на почит. „Или нещо съвсем друго. Всеки поглед е урочасване, в края на краищата.“
Стигнаха до северния край на стана. Над равнината отвъд оплетените от тръстика прегради се стелеха дрипи мъгла. Дюйкър се намръщи.
— Ще разберат, че не е естествена.
Лъл изсумтя.
— Предвидили сме отвличащи ходове, разбира се. Три отделения сапьори в момента са отвън, с торби, пълни с игра…
Беше прекъснат от взрив на североизток, последван от тишина, изпълнена със смътни викове и плач в покрова на нощната тъма. А след това низ от експлозии раздра въздуха.
Мъглата погълна блясъците, но слухът на Дюйкър разпозна трясъка на пробивачките и тътнещия свисък на подпалвачките. Чуха се още писъци, последвани от бързия тропот на конски копита, стичащи се на североизток.
— Сега нещата ще се решат — промълви Лъл.
Отминаха минути, далечните крясъци заглъхнаха.
— Бълт успя ли най-сетне да издири онзи капитан на сапьорите? — попита по едно време историкът.
— Не сме му виждали лицето на нито една от сбирките, в които си чешем езиците, ако това имаш предвид. Но е тука някъде. Колтейн най-сетне прие, че е срамежлив.
— Срамежлив ли?
Лъл сви рамене.
— Шега, историк. Забрави ли какво е шега?
Нил най-после се обърна с лице към тях.
— Добре де — каза капитанът. — Край на приказките.
Няколко уикски пазачи издърпаха заострените колове, крепящи една от тръстиковите прегради, и бавно я спуснаха. Развиха над нея дебела кожа, за да приглуши неизбежното пращене от преминаването на групата.
Мъглата отпред се разсипваше на парцали. Един от тях се понесе към тях, загърна ги и пое със стъпките
