Бързия Бен. — Вдигна предмета с кисела усмивка.
— Това е камък.
— Да. Признавам, щеше да изглежда много по-драматично, ако беше някоя многостенна гема или златна торква. Но никой маг на този свят не е толкова глупав, че да вложи сила в толкова ценен предмет. В края на краищата кой би откраднал камък?
— Слушала съм легенди, в които се разказва друго…
— О, намира се магия, вградена и в скъпоценни вещи — накити и други подобни. Магьосниците ги правят с десетки, всеки с някакво проклятие в тях. Повечето са нещо като магическо шпионско устройство — магьосникът може да ги проследява, понякога дори да вижда през тях. Ноктите ги използват непрекъснато като средство за събиране на информация. — Подхвърли камъка, улови го и изведнъж отрезвя. — Трябваше да се използва като последен изход… — „В двореца в Унта всъщност.“
— Какво прави той?
Убиецът направи гримаса. „Представа си нямам. Бързия Бен не е от много подробните, кучият му син. Това ти е ашикът в дупката, Калам. С него можеш да влезеш направо в тронната зала. Гарантирам ти го.“ Огледа се и видя наблизо една ниска плоска скала.
— Кажи им да се приготвят за тръгване.
Приклекна пред плоската скала, сложи камъка върху нея и намери друг — валчест, голям колкото юмрука му. Вдигна го замислено, после удари с трясък омагьосаната каменна буца.
Стъписа се като видя как се размаза като мокра глина.
Обви ги тъмнина. Калам вдигна очи и бавно се изправи. „Проклятие! Трябваше да се сетя.“
— Къде сме? — попита стреснато Селв.
— Мамо!
Калам се извърна и видя двете деца, нагазили до коленете в пепелта. Пепел, пълна с овъглени кости. Конете цвилеха, мятаха глави и от копитата им като дим се вдигаше сивкава прах.
„Дъх на Гуглата, натикахме се в Имперския Лабиринт!“ Калам видя, че стои върху широк, плосък и издигнат кръг от сив базалт. Небето се сливаше със земята в безформена безцветна мъгла. „Врата ще ти извия, Бързак!“ Слушал беше, че е създаден такъв Лабиринт, и описанието съвпадаше, но приказките, до които се бе домогнал в Дженабакъз, предполагаха, че е едва роден, не стига по-далече от няколкостотин левги — „Доколкото левгите изобщо означават нещо тук“ — в пръстен около Унта. „Но ето, че е стигал чак до Седемте града. А Дженабакъз? Защо пък не? Бързи Бен, в този момент някой Нокът може да диша зад врата ти…“
Децата вече бяха успокоили конете си и ги бяха яхнали, далече от мръсната овъглена купчина. Майнала и Селв завързваха Кенеб за седлото.
Убиецът пристъпи към жребеца си. Животното изсумтя презрително, щом го яхна и хвана юздите.
— В Лабиринт сме, нали? — попита Майнала. — Винаги съм смятала, че всички тези приказки за други светове са само измислици на магьосници и жреци, за да оправдаят цялото това мърдане на пръсти.
Калам изсумтя. Беше тичал през толкова Лабиринти и се беше гмуркал в толкова хаотични вихрушки от магия, че ги приемаше за нещо съвсем обичайно. Майнала току-що му беше напомнила, че за повечето хора тази реалност бе нещо далечно — гледаха на нея със скептицизъм, ако изобщо я признаваха. „Дали това невежество носи утеха, или е извор на сляп страх?“
— Вярвам, че тук сме в безопасност от Корболо Дом, нали?
— Искрено се надявам — измърмори Калам.
— Но как ще изберем посока? Никакви ориентири няма, никакви следи…
— Бързия Бен твърди, че трябва да пътуваш с определена цел в ума си и Лабиринтът ще те отведе там.
— А ти коя цел си си наумил?
Калам се навъси и дълго мълча. После въздъхна.
— Ейрън.
— В безопасност ли сме?
„Безопасност? Ние току-що стъпихме в гнездо на стършели, жено.“
— Ще видим.
— О, голяма утеха, няма що — сопна се Майнала.
В мислите му отново изплува образът на издъхващото на кръста малазанско момче. Той погледна през рамо към децата на Кенеб и измърмори:
— По-добре този риск… от онова, което им бе гарантирано.
— Би ли ми обяснил последните си думи?
Калам поклати глава.
— Стига приказки. Трябва да си представя цял град…
Лостара Юил подкара бавно коня си към зейналия отвор, разбрала моментално, въпреки че никога досега не беше виждала такова нещо, че е портал към друг Лабиринт. Ръбовете му започваха да гаснат, като затваряща се рана.
Поколеба се. Убиецът беше избрал най-късия път, средство да се промъкне покрай изменническата армия между него и Ейрън. Тя знаеше, че няма друг избор, освен да го последва, тъй като следата щеше да се окаже съвсем изстинала, ако опиташе да хване дългия път за Ейрън. Дори преминаването й през силите на Корболо Дом сигурно щеше да се окаже невъзможно — като Червен меч несъмнено щяха да я разпознаят, дори да носеше снаряжение без отличителни знаци, каквото носеше сега.
И все пак Лостара Юил се поколеба.
Конят й отстъпи назад и зацвили, когато от портала залитна човешка фигура. Мъж, в сиво облекло, със сива кожа — косата му даже беше сива. Изправи се пред нея, огледа се със странно лъскавите си очи и се усмихна.
— Не е дупчицата, в която очаквах да падна — игриво затананика той на малазански. — Моите извинения, ако съм ви стреснал. — Направи дълбок поклон, при което от него се вдигнаха облаци прах. Сивото беше пепел, разбра Лостара. Тъмната кожа се появи на петна по мършавото му лице.
Огледа я вещо.
— Знакът, който носиш, е явен. Само че скрит.
— Какво? — Ръката й посегна към дръжката на меча.
Мъжът улови движението й и усмивката му се разшири.
— Червен меч си, даже офицер. Сиреч, наш съюзник.
Тя присви очи.
— Кой си ти?
— Наричай ме Перла. В короната. Е, струва ми се, че се каниш да влезеш в Имперския Лабиринт. Предлагам да го направим, преди да продължим разговора… преди порталът да се затвори.
— Не можеш ли да го задържиш отворен, Перла? В края на краищата ти пътуваш през него…
Мъжът се намръщи насмешливо.
— Уви, това е врата там, където всякаква врата е невъзможна. Признавам, на север оттук дори Имперският Лабиринт е гъчкан с… нежелани натрапници… но техните средства за проникване са много по-… примитивни, така да се изразим… по природа. Тъй че, след като порталът явно не е ваше творение, предлагам незабавно да се възползваме от присъствието му.
— Не преди да съм разбрала кой си ти, Перла. По-скоро какво си.
— Нокът съм, разбира се. На кой друг е дадена привилегията да пътува през Имперския Лабиринт?
Тя кимна към портала.
— Някой току-що си я даде сам.
Очите на Перла засвяткаха.
— А за това ще ми разкажеш ти, Червен меч.
Тя се смълча в седлото, замислена, после кимна.
— Да. Идеално. Ще те придружа.
Перла пристъпи назад и я подкани с ръка.
Лостара Юил смуши коня.
