ръцете ти и ти остават само шепа думи — повечето от които на език, който дори не разбираш. — Маппо притвори очи и замълча дълго, след което вдигна глава и рече: — А някъде между тези разпилени думи е описано сътворението на превъплъщенците — силите, които са соултейкън и д’айвърс, са много стари, Фидлър. Били са стари още в най-древни времена. Никой от видовете не може да претендира за собственост над тях, а това включва четирите раси основателки: Джагът, Форкрул Ассаил, Имасс и К’Чаин Че’Малле.
— Никой превъплъщенец не може да обладае друг — при нормални обстоятелства — продължи той. — Има изключения, но не е нужно да навлизам в тях. И все пак сред всички тях съществува глад, стигащ дълбоко до костите, както и самата им зверска страст. Съблазънта за господство. Да властваш над всички други превъплъщенци, да изградиш армия от такива създания — всички да станат роби на твоето желание. От една армия — империя. Империя, по-жестока от всичко съществувало…
Фидлър изсумтя.
— Да не би да намекваш, че една империя на соултейкън и д’айвърс ще бъде по природа по-лоша — по-зла — от всяка друга? Изненадваш ме, трелл. Мръсотията расте като рак във всяка организация — човешка или друга, знаеш го много добре. И става все по-мръсна. Пуснеш ли едно зло на воля, то се превръща в нещо обичайно. Проблемът е, че е по-лесно да се свикне с него, отколкото да се изкорени.
Маппо отвърна със скръбна усмивка:
— Добре го каза, Фидлър. Под „жестокост“ имах предвид миазма от хаос. Но ще се съглася с теб, че злото процъфтява също толкова добре и в реда. — За трети път размърда рамене и разкърши схванатия си гръб. — Превъплъщенците се събират заради един обещан портал, през който биха могли да се домогнат до такова възвисяване или асцендентство. Да стане бог на соултейкън и д’айвърс — всеки превъплъщенец се стреми единствено към това и е готов да мине през всякакви препятствия. Фидлър, според нас порталът се намира долу и смятаме, че Искарал Пъст ще направи всичко, за да попречи на превъплъщенците да го намерят — дори за тази цел да се наложи да прокара лъжливи следи из пустинята, да изрисува фалшиви отпечатъци, водещи уж към мястото на портала.
— И Пъст си е наумил роля за теб и за Икариум?
— Вероятно — съгласи се Маппо. Лицето му изведнъж посивя. — Убеден съм, че той знае за нас — в смисъл, за Икариум. Знае той…
„Какво знае?“ Фидлър беше изкусен да попита, макар да съзнаваше, че треллът едва ли ще му отговори с охота. Името Икариум беше известно — не на всички, но все пак бе прочуто. Пътешественик с джагътска кръв в жилите, около когото се вихреха като тъмна диря слухове за бедствия, за ужасни убийства и масова гибел. Сапьорът тръсна глава. Пред този Икариум, когото бе започнал да опознава, всички подобни слухове изглеждаха нелепи. Джагът беше щедър, състрадателен. Ако по дирята му все още се нижеха ужасии, те трябваше да са древни — какво пък, младостта е време за крайности. Този Икариум беше твърде помъдрял, твърде много рани бе преживял, за да се гмурне отново в кървавата река на властта. Какво ли можеше да се надява Пъст, че ще бъде развихрено от тези двамата?
— Може пък вие с Икариум да сте последната отбранителна линия на Пъст — каза Фидлър. — Ако Пътят наистина се слее тук. — „Да, да се попречи на превъплъщенците да се доберат до портала е нещо добро, но усилието може да се окаже фатално… ако не и по-лошо.“
— Вероятно — съгласи се мрачно Маппо.
— Е, можете просто да си тръгнете.
Треллът вдигна глава и се усмихна кисело.
— Боя се, че Икариум търси своето приключение. Тъй че оставаме.
Фидлър присви очи.
— Двамата сте готови да предотвратите използването на портала, нали? Искарал Пъст знае това и точно на това разчита, нали? Използвал е чувството ви за дълг и чест срещу вас.
— Силен ход. И е толкова ефективен, че като нищо може да го използва още веднъж — и с тримата ни.
Фидлър се намръщи.
— Много ще му е трудно да намери у мен чак толкова вярност към каквото и да било. Вярно, войниклъкът залага на такива неща като дълг и чест, но все пак първата му грижа е да избие Гуглата и от двете. Колкото до Крокъс, той е верен на Апсалар. А колкото до нея…
— М-да. — Маппо протегна ръка и я сложи на рамото на сапьора. — Така че разбирам причината за мъката ти, Фидлър. И ти съчувствам.
— Казваш, че ще ни придружите до Треморлор.
— Ще ви придружим. Пътят ще е тежък. Икариум е решил да ви водим.
— Значи наистина съществува.
— Определено се надявам.
— Май е време да се върнем при другите.
— И да им споделим мислите си?
— Дъх на Гуглата, не!
Треллът кимна и се изправи.
Фидлър изсъска.
— Какво има? — попита го Маппо.
— Фенерът е изгаснал. От доста време. На тъмно сме, трелл.
Храмът беше потискащ. Тромавите циклопски стени в най-долните му нива се бяха наклонили и хлътнали, сплескани сякаш под тежестта на камъка отгоре. От широките фуги по тавана се сипеше прах като вода и се трупаше на пирамиди по пода. Фидлър закуцука след Маппо към витото стълбище, което щеше да ги отведе при другите.
Половин дузина бок’арали ги следваха като сенки; всички зверчета стискаха в лапите си листати клони, с които замитаха камъните. На сапьора щеше да му е по-смешно, ако съществата не бяха постигнали такова съвършенство в подражанието си на Искарал Пъст и манията му към паяците — чак до свирепо съсредоточените им кръгли сбръчкани черни личица.
Маппо му беше обяснил, че съществата почитали Върховния жрец. Не както куче господаря си, а по- скоро както храмови служители своето божество. Странните им ритуали гъмжаха от посветителни дарове, загадъчни символи и издялани с треперлива ръка икони. Много от тези ритуали, изглежда, включваха и телесни отпадъци. „Като не можеш да създадеш свещени книги, създаваш каквото можеш, нали.“ Съществата докарваха Искарал Пъст до бяс. Кълнеше ги и беше започнал да носи камъни в една торба. Замерваше с тях бок’арала, когато му паднеше сгода.
Крилатите създания събираха тези „пратени от бога“ предмети и явно ги почитаха като святи — тази заран Върховният жрец беше намерил торбата грижливо напълнена със събраните камъни. Беше се разпенил от гняв, щом го откри.
Маппо за малко щеше да се спъне в купчина факли по пътя си. Тъмнината беше проклятие за сенките, а Пъст държеше на ескорта от слуги на своя бог. Запалиха си по една, съзнавайки с ирония висшето им предназначение. Маппо можеше да вижда и без тяхна помощ, но Фидлър трябваше да се държи здраво за гръдната кожена сбруя на трелла.
Стигнаха до стълбището и спряха. Бок’арала останаха на десетина крачки назад в коридора и забърбориха, увлечени в някакъв странен спор.
— Икариум е минал оттук наскоро — рече Маппо.
— Да не би магията да усилва сетивата ти? — попита Фидлър.
— Не е точно това. По-скоро е от столетията приятелство…
— Онова, което те привързва към него, искаш да кажеш.
Треллът изпухтя.
— Не с една верига, а с хиляда, войниче.
— Толкова тежък товар ли е приятелството ви?
— Някои товари ги приемаш на драго сърце.
Фидлър помълча.
— Казват, че Икариум е обсебен от времето. Вярно ли е?
