— Казах, че бурята, дето ни застига, не е естествена, това казах.
Тя погледна назад. Бясна стена от пясък прорязваше долината по цялата й дължина и се носеше към тях като левиатан.
— Май е време да потичаме — изпъшка Хеборик. — Ако успеем да стигнем хълмовете.
— Разбрах къде сме! — изрева Кълп. — Рараку! Това е Вихърът!
На двеста крачки пред тях се издигаха назъбени, покрити с камънак хълмове. Дълбоки дерета се врязваха между гърбиците им, като отпечатъци от гигантски ребра.
Тримата затичаха, макар да знаеха, че няма да стигнат навреме. Вятърът ги удари в гърба като обезумял звяр. След миг пясъкът ги погълна.
— Истината е, че тръгнахме да издирим трупа на Ша’ик.
Фидлър изгледа намръщено седящия пред него трелл.
— Труп ли? Че тя мъртва ли е? Как? Кога? — „Твое дело ли е това, Калам? Не мога да го повярвам.“
— Искарал Пъст твърди, че е била убита от войник на Червените мечове от Ерлитан. Така поне му е прошепнала Колодата.
— Не знаех, че Драконовата колода може да е толкова точна.
— Доколкото знам, не може.
Седяха на каменните пейки в една погребална камера, поне на две нива под любимите свърталища на жреца на Сянка. Пейките бяха вградени в грубо изсечената стена, покрита някога с цветни плочки. Отпечатъците във варовика ясно показваха, че пейките всъщност са пиедестали, служили да се поставят върху тях мъртъвците.
Фидлър сгъна крак, наведе се и натисна с кокалчетата на пръстите си подутата плът около изцерената кост. „Еликсири, мазила… все пак насиленото лекуване боли.“ Чувствата му бяха мрачни — вече от няколко дни Върховният жрец на Сянка намираше какви ли не оправдания, за да ги задържи — последното беше уж че трябвало да им осигури още продоволствие. По някакъв странен начин Искарал Пъст напомняше на сапьора за Бързия Бен, взводния маг. Безкраен низ от планове, заплетени в други планове. Представи си как ги обелва един по един, чак до най-вътрешната ядка от схеми и схемички, оплетени в объркващи шарки. „Напълно възможно е самото му съществуване да е гмеж от предположения — ако това, то тогава. Кълна се в Бездната на Гуглата, може би всички ние сме точно това!“
Главата му се беше замаяла от Върховния жрец. „Също като Бързия Бен с неговия трън на Тогг, наречен Треморлор. Къща Азат, като Скръбния дом в град Малаз. Но какво представляват те все пак? Знае ли някой?“ Не съществуваше нищо друго освен слухове, мъгляви предупреждения, малко това, малко — онова. Повечето хора правеха всичко възможно да не обръщат внимание на съществуването на тези „къщи“ — жителите на град Малаз като че ли съзнателно се стараеха да не знаят нищо за тях. „Просто една изоставена къща, така казват. Нищо особено, освен може би няколко призрака из двора. Само дето има някакъв страх в очите им.“
Треморлор. Къщата на Азат. „Благоразумните хора не търсят такива места.“
— Нещо ви се върти в ума ли? — попита го кротко Маппо Рънт. — Толкова изражения гледам, че се изписват на лицето ви, че цяла стена в храма на Десемврий можеш да изрисуваш с тях.
„Десемврий. Култът на Дасем.“
— Изглежда, току-що казах нещо нежелано за ушите ви — продължи Маппо.
— Рано или късно човек стига до точка, от която нататък всеки спомен е нежелан — отвърна Фидлър, стиснал зъби. — Мисля, че съм стигнал до тази точка, трелл. Чувствам се стар, използван. Пъст си е наумил нещо — ние сме част от някакъв колосален план, който най-вероятно скоро ще ни убие. Свикнал бях да надушвам подобни неща. Имах нюх за неприятностите, може да се каже. Но ето че сега не мога да схвана — не и този път. Объркал ме е — това е повече от ясно.
— Мисля, че има нещо общо с Апсалар — каза след малко Маппо.
— Да. И точно това ме тревожи. Много. Тя не заслужава повече скръб.
— Икариум проучва въпроса — отвърна треллът и заби поглед в напуканите, изтъркани плочи на пода. Маслото във фенера бе на привършване и сумракът в камерата се сгъсти. — Признавам, че съм се чудил дали Върховният жрец не се кани насила да вкара Апсалар в ролята, за която сякаш е създадена…
— Роля ли? Каква?
— В пророчеството на Ша’ик се споменава за прераждане…
Сапьорът пребледня, после поклати енергично глава.
— Не. Тя не би могла да го направи. Тази страна не е нейната, богинята на Вихъра нищо не значи за нея. Пъст може колкото си иска да се опитва да я принуди, но тя ще му обърне гръб — помни ми думите. — Обзет от внезапно безпокойство, Фидлър стана и започна да крачи напред-назад. Стъпките му зашепнаха със смътно ехо из камерата. — Ако Ша’ик е мъртва, значи е мъртва, и толкова. Гуглата да ги вземе мътните й пророчества! Апокалипсисът ще пропадне, Вихърът ще си затъне обратно в земята и ще поспи още хиляда години, или колкото там трябва, докато дойде следващата Година на Дрижна…
— Но Пъст, изглежда, отдава голямо значение на това въстание — отвърна Маппо. — А то съвсем не е свършило. Или поне той така е убеден.
— Колко богове и асценденти играят в тази игра, трелл? — Фидлър се умълча, загледан в древния воин. — Тя прилича ли физически на Ша’ик?
Маппо помръдна грамадните си рамене.
— Пророчицата на Вихъра съм я видял само веднъж, и то отдалече. Светлокожа е за туземка от Седемте града. Тъмни очи, не особено висока или внушителна. Бих казал, че силата й е… беше… в очите. Тъмни и жестоки. — Отново сви рамене. — По-възрастна е от Апсалар. Може би два пъти по-голяма. Същата черна коса обаче. Във въпросите на вярата и съпътстващите ги пророчества подробностите са без значение, Фидлър. Навярно трябва да се прероди само ролята.
— Девойчето не се интересува от възмездие срещу империята Малазан — изръмжа сапьорът и закрачи отново.
— А онзи сенчест бог, дето я е обсебил?
— Това приключи — отсече Фидлър. — Нищо няма от него, освен спомени, и за щастие — малко.
— Но всеки ден се връщат нови. Нали?
Фидлър не отвърна нищо. Ако Крокъс беше тук сега, каменните стени щяха да закънтят от гнева му — момъкът страшно се ядосваше, станеше ли дума за Апсалар. Крокъс беше млад, жестокостта не му беше вродена, но сапьорът беше сигурен, че младежът щеше да скочи да убие Искарал Пъст без колебание, само ако чуеше, че е възможно Върховният жрец да иска да използва Апсалар. „А опитът да убие Пъст най- вероятно ще се окаже самоубийствен.“ Да скочиш срещу един жрец в собствената му бърлога съвсем не беше благоразумен ход.
А беше вярно, че момичето възвръщаше спомените си. „И да си го кажем направо, малцина — на този свят или на който и да е друг — биха обърнали гръб на обещанието за власт. Искарал Пъст със сигурност го знае, а това знание би могло да оформи всякое негово предложение. «Поеми тази роля, момиченце, и ще можеш да катурнеш всяка империя…» — това ще й каже.“
— Разбира се — въздъхна Маппо, отпуснал гръб на каменната стена, — възможно е и да сме на съвсем погрешна… — отново се изправи, свъсил вежди, — следа.
Фидлър го изгледа с присвити очи.
— Какво имаш предвид?
— Пътя на Ръцете. Събирането на соултейкън и д’айвърс… Пъст е намесен.
— Обясни.
Маппо посочи с грубия си пръст плочите под краката им.
— В най-долните нива на този храм има една камера. Подът й — от каменни плочи — изобразява многобройни фигури. Нещо като Драконова колода. Нито Икариум, нито аз сме виждали подобно нещо досега. Ако наистина е Колода, трябва да е някаква много древна версия. Не са Домове, а Владения. Силите са по-стихийни, по-сурови и първични.
— Това как се отнася към превъплъщенството?
— На миналото може да се гледа като на някаква мухлясала стара книга, която четеш отзад напред. Колкото повече се приближаваш към началото, толкова по-накъсани са страниците. Буквално се разпадат в
