А после Баудин бягаше, понесъл я без никакво усилие в прегръдката си, на широки отскоци към главната палуба. Завикаха гласове. Фелисин зърна Хеборик — татуировките се виеха по тялото му, почернели от пушека. Той залитна, след това се хвърли през борда.
„Силанда“ гореше.
Баудин профуча покрай главната мачта. Кълп изскочи отнякъде, сграбчи го за ръцете и закрещя нещо, което ревящите пламъци заглушиха. Ала Баудин беше обезумял от болка. Ръката му отхвърча напред и магът залитна и падна в пламъците.
Баудин продължи с рев в сляпото си, безнадеждно бягство към кърмовия мостик. Морските пехотинци бяха изчезнали — или бяха изгорели, или издъхваха някъде под палубите. Фелисин не се съпротивляваше. Разбрала, че спасението е невъзможно, посрещаше почти с облекчение захапките на пламъците, все по- яростни и чести.
Само гледаше, широко отворила очи, докато Баудин я носеше към кърмовото перило.
След това започнаха да падат.
Дъхът й излезе от дробовете, щом се удариха в коравия пясък. Все така стиснати в прегръдка, двамата се затъркаляха по някакъв стръмен склон и спряха сред купчина огладени от водата камъчета. Бронзовите пламъци ги нямаше.
Прахта наоколо им улегна и тя се взря в ярката слънчева светлина. Някъде наблизо бръмчаха мухи и този звук бе толкова естествен, че я накара да потръпне — сякаш удържаните до този миг с отчаяние защитни стени вътре в нея се сринаха. „Върнахме се. У дома.“ Разбираше го с инстинктивна увереност.
Баудин изпъшка. Бавно я пусна и се отдръпна, камъчетата под него се хлъзнаха и изстъргаха.
Тя го погледна. Косата му я нямаше, на нейно място беше останало изгоряло като от мълния теме с цвета на потъмнял бронз. Кожата на гърба му бе по-тъмна, отколкото по главата, и на петна. Превръзките на ръката му също ги нямаше, виждаха се подутите пръсти и отеклите стави. Невероятно, кожата му не се беше пропукала, не се беше разцепила — по-скоро изглеждаше сякаш позлатен. „Закален.“
Баудин започна да се надига — бавно; всяко движение беше болезнено точно. Тя го видя как примига. Огледа тялото си с ококорени очи.
„Не е каквото си очаквал. Болката заглъхва — виждам го на лицето ти — вече е само спомен. Оцеля, но някак си… някак е друго. Усещаш го. Знам.“
„Нищо ли не може да те убие, Баудин?“
Той я погледна и се намръщи.
— Живи сме — промълви тя.
Той се изправи и тя го последва. Намираха се в някакво тясно дере, през което пороите бяха бушували с такава сила, че извивките бяха задръстени с грамади камъни, големи колкото черепи. Ровът беше по-малко от пет крачки широк, двата му бряга — високи два човешки боя и съставени от многоцветни пластове пясък.
Жегата беше непоносима. По гърба й течаха вадички пот.
— Можеш ли да видиш някое място, откъдето да се изкачим?
— А ти надушваш ли отатарал? — изръмжа Баудин.
Мраз прониза костите й. „Върнали сме се на острова…“
— Не. А ти?
Той поклати глава.
— Проклет да съм, ако изобщо подушвам нещо. Просто си помислих.
— Не беше най-приятната мисъл — сопна се тя. — Давай да се измъкнем оттук.
„Очакваш да ти благодаря, че ми спаси живота, нали? Очакваш една дума поне, само поглед дори, да ни се срещнат очите. Можеш да си чакаш вечно, главорез такъв.“
Тръгнаха по дъното на запушеното дере, заобиколени от рояци разгневени мухи и от собственото си ехо.
— Аз съм… по-тежък — каза след няколко минути Баудин.
Тя спря и го погледна през рамо.
— Какво?
Той сви рамене.
— По-тежък съм. — Сви ръката си с непострадалата длан. — По-корав. Не знам. Нещо се е променило.
„Нещо се е променило.“ Зяпна го и чувствата й закръжиха около неизречимите страхове.
— Мога да се закълна, че изгарях до кости — промълви той и се намръщи още повече.
— Аз не съм се променила — рече тя, обърна се и продължи. Чу го как след миг закрачи след нея.
Намериха странично дере, тесен процеп в пясъците, откъдето се бяха изсипвали водни потоци. Това корито бързо започна да става по-плитко и след двайсетина крачки се отвори. Излязоха на края на верига от плоски хълмове, с изглед над широка долина от напукана пръст. Други хълмове — по-остри и назъбени, се издигаха отвъд тях, замъглени зад вълните омара.
На петстотин крачки отвъд падината стоеше човек. В краката му лежеше отпуснато тяло.
— Хеборик — каза примижал Баудин. — Изправеният.
„А другият? Мъртъв ли е, или е жив? И кой е той?“
Тръгнаха към бившия жрец, който ги гледаше мълчаливо. Дрехите му също бяха изгорели, покриваха го само жалки дрипи. Но кожата му под гмежта от татуировки беше непокътната.
Щом приближиха, Хеборик пипна с ръка плешивото си теме и каза с кисела усмивка:
— Отива ти, Баудин.
— Какво? — сопна се жлъчно Фелисин. — Да не би да сте от едно братство вече?
Мъжът в краката на стареца беше Кълп. Погледът й се спря върху него.
— Умрял е.
— Не съвсем — каза Хеборик. — Ще живее. Но се е ударил в нещо, когато е скочил през борда.
— Ами събуди го тогава — рече Фелисин. — Не смятам да чакам в този пек, докато си поспи хубаво. Отново сме сред пустинята, старче, ако не си разбрал. А пустинята означава жажда, да не говорим, че нямаме нито храна, нито никакви запаси. И нямаме никаква представа и къде сме…
— На континента — прекъсна я Хеборик. — Седемте града.
— Откъде пък знаеш?
Бившият жрец сви рамене.
— Просто го знам.
Кълп изпъшка и се надигна. Ръката му боязливо опипа буцата над лявото око, после магът огледа наоколо и лицето му се вкисна.
— А пък Седма армия е нощувала ей там — каза Фелисин.
Още малко и щеше да й повярва. После се усмихна вяло.
— Много смешно. — Кълп стана и огледа хоризонта във всички посоки, след което обяви: — На континент сме.
— Тая бяла коса защо не е изгоряла? — попита го Фелисин. — Не си опърлен дори.
— Онзи драконов Лабиринт какво беше? — попита Хеборик.
— Проклет да съм, ако знам — измърмори Кълп и опипа косата си, сякаш да се увери, че още си е на мястото. — Хаос може би. Цял порой от хаос, между Лабиринтите. Не знам. Не бях виждал такова нещо досега, макар че това едва ли означава нещо. Не съм асцендент в края на краищата…
— Сама щях да се сетя — измърмори Фелисин.
Магът я изгледа и примижа.
— Пъпките по лицето ти спадат.
Този път изненаданата беше тя.
Баудин се засмя и тя сърдито се обърна към него.
— Какво му е смешното?
— И аз го забелязах. Не че те прави по-хубава.
— Хайде стига — каза Хеборик. — Пладне е, ще стане още по-горещо, преди да захлади. Трябва да се подслоним някъде.
— Някаква следа от войниците?
