Щом видя мага да се надига от пода, бившият жрец го изгледа кръвнишки.
— Кажи ми, че ти си го уредил това! Кажи ми, че го държиш под контрол!
— Естествено, идиот такъв! Не виждаш ли? — Запрепъва се в прекатурените мебели към коридора и се блъсна в Хеборик на излизане. — Дръж крепостта, старче, разчитаме на теб!
И тръгна залитайки към главната палуба. Хеборик изръмжа някаква ругатня зад гърба му.
Ако нахлуването на Нежелания се приемеше с търпеливо примирение и силите на самия Мийнас не се опълчеха пряко, то раздирането на Лабиринта можеше да заличи самата възможност да бъде обуздано. Щетата беше от космически мащаб, рана във вселената, която твърде вероятно можеше да остане непоправима.
„Възможно е току-що да съм унищожил собствения си Лабиринт. Ако реалността не може да бъде измамена. Разбира се, че може — нали го правя непрекъснато!“
Кълп се изкатери на палубата и забърза към кърмовия мостик. Геслер и Сторми бяха на руля, и двамата ухилени като малоумни тъпаци, и се мъчеха да удържат курса. Геслер посочи напред, Кълп се обърна и видя смътното като призрак видение на дракона, тясната му кокалеста опашка, полюшваща се насам-натам в ритъм като змия, виеща се по пясък. Докато гледаше, клинообразната глава на съществото се извърна и мъртво черните очни дупки зейнаха към тях.
Геслер му махна с ръка.
Отърсил се от изумлението си, Кълп направи с усилие стъпка срещу бесния напор на вятъра, добра се до кърмовото перило и го стисна с две ръце. Разломът вече се беше отдалечил — „Но все още се вижда, което означава, че… О, Гугла!“ Водата с яростно шуртене се вливаше в дирята, оставена от дракона соултейкън. Това, че не се разливаше във всички посоки, се дължеше изключително на масата на сенките, които се трупаха по краищата… и водната стихия ги поглъщаше. Но прииждаха още и още. Задачата да се запуши тази пробойна бе толкова непосилна, че отхвърляше самата възможност да се приближи до разлома, да запечата самата рана.
„Сенкотрон! И всяко друго асцендентстско копеле, което би ме чуло! Аз може и да не храня вяра в никой от вас, но вие гледайте да ми повярвате. И то бързо! Илюзия е моят дар, тук и сега. Повярвайте!“ Приковал очи в разлома, Кълп разтвори широко крака, после пусна перилото на кърмата и вдигна ръце нагоре…
„Ще се затвори… ще се изцери!“ Гледката пред него затрептя, разпраното започна да се затваря, краищата му — да се слепват и събират. Водата затече по-бавно. Той се напрегна още повече, напрегна волята си, за да превърне илюзията в реалност. Крайниците му се разтърсиха. Пот изби по кожата му, дрехите му прогизнаха.
Реалността отвърна на напора. Илюзията се разколеба. Крайниците му се заогъваха. Той сграбчи отново перилото, за да се удържи на крака. Проваляше се. „Нямам повече сили. Няма да успея. Умирам…“
Силата, която го връхлетя отзад, бе като дивашки удар в тила. В полезрението му в смъртна агония се загърчиха звезди. Някаква чужда сила потече през него, задърпа тялото му назад и го изправи. Широко разкрачен, той усети как стъпалата му напускат стръмно наклонената палуба. Силата го задържа, и той закръжи на място, изпълнен с воля, студена като лед и нахлула през всички пори на тялото му.
Силата беше немряща. Волята, която го обзе, беше драконова. Обагрена със злоба, изпълнена с неохота, тя все пак се впи в нелогичното магическо усилие на Кълп… и му даде всичката необходима мощ. И повече.
Той изкрещя. Болката го прониза като вледеняващ пламък.
Немрящите не се интересуваха от слабостите на смъртната плът — урок, който сега пареше в костите му.
Далечният процеп се затвори. Изведнъж други сили запреливаха през тялото му. Асценденти, уловили яростната воля на Кълп, започнаха да се вливат в нея, за да се включат в играта с мрачно ликуване. „Винаги е игра. Проклети да сте, всички и до един, кучи синове! Връщам си молитвите обратно! Чухте ли ме? Гуглата да ви вземе всички дано!“
Усети, че болката си е отишла — драконът соултейкън бе отклонил вниманието си при появата на другите сили, които да заемат мястото му. Остана обаче да виси във въздуха на няколко стъпки над палубата, крайниците му потръпваха от играта на силите, обсебили смъртното му тяло. Не с безразличието на немрящия, а със злоба. Кълп съжали за първото.
Падна и коленете му изпращяха върху калните дъски на палубата. „Като сечиво, употребено и после захвърлено…“
После Сторми беше до него, размахваше мях с вино пред лицето му. Кълп го награби и почна да пие. Беше стипчиво.
— Караме по драконовата диря — рече войникът. — Макар че вече не е вода. Оная дупка се е стегнала като сапьорски задник. Не знам какво направихте, но се получи.
— Още не е — измърмори Кълп, докато се мъчеше да усмири треперещите си ръце и крака. Загълта още вино.
— Тогава не прекалявайте с виното — ухили се Сторми. — Така ще ви удари в главата, че…
— Няма да забележа разликата — черепът ми вече е пълен с каша.
— Светехте със син пламък, магьоснико. Не бях виждал досега такова нещо. Адски добър разказ ще се получи за в някоя кръчма.
— Аха. Спечелих си безсмъртие значи. Какво ще кажеш, Гугло!
— Можете ли да се държите на крака?
Кълп не беше чак толкова горделив, че да откаже рамото на войника, докато се вдигаше.
— Дайте ми няколко минути да отдъхна. После ще се опитам да ни измъкна от Лабиринта… в нашия си свят.
— Пак ли ще е толкова грубо?
— Надявам се, че не.
Фелисин стоеше на фордека и гледаше как магът и Сторми си подават меха. Беше усетила присъствието на асцендентите — онова хладно, безкръвно внимание, с което подръпваха и подбутваха кораба с всичко на борда му. Драконът бе най-лош от всички — леден и чужд. „Като бълхи по кожата му, това бяхме всички за него.“
Обърна се. Баудин гледаше съсредоточено грамадното крилато привидение, цепещо въздуха напред, опрял превързаната си ръка на парапета. Онова, над което се носеха, се обръщаше под тях, надигаше се и ги тласкаше напред с шепот. Греблата продължаваха да натискат с неумолимо търпение, макар да беше ясно, че „Силанда“ се движи по-бързо, отколкото можеха да постигнат мускули и кости — дори тези мускули и кости да са на възкръснали мъртъвци.
„Само да ни види човек. Шепа окаяници. Нищо не е в нашите ръце, нито дори следващата стъпка в това безумно, обречено пътуване. Магът поне си има магьосничеството си, войникът — каменния меч, а другите двама — тяхната вяра в бога с бивните. Хеборик… Хеборик нищо няма. А колкото до мен, имам пъпки и струпеи. Това си имам само.“
— Звярът се приготвя…
Тя погледна Баудин. „О, да, забравих го главореза. Той пък си има своите тайни, макар че едва ли струват нещо.“
— За какво се приготвя? Да не би да си специалист и по дракони?
— Нещо отпред се разтваря… небето се промени. Виждаш ли?
Виждаше. В неизменния сив покров пред тях се бе появило петно с цвета на месинг, ставаше все по- тъмно и се уширяваше. „На мага трябва да кажа може би…“
Но още докато се обръщаше, петното избухна. Някъде далече зад тях отекна вой, изпълнен със смразяваща ярост. Сенки плъзнаха по пътя им и започнаха да се трупат от двете страни, носът на „Силанда“ заора през тях. Драконът присви крилете си и изчезна в кипналия ад от бронзови пламъци.
Баудин се извърна вихрено, сграбчи я в огромните си ръце, събори я под себе си, а огнената стена помете кораба. Чу го как изсъска, щом пламъците ги погълнаха.
„Драконът е намерил Лабиринт… за да изгори бълхите от кожата си!“
Потръпна и се сви, щом пламъците заблизаха заслонилото я туловище на Баудин. Миризмата на изгоряло я удари в ноздрите — гореше коженият му елек, гореше кожата на гърба му, косата му гореше. Тя задиша тежко и болката прониза дробовете й.
