Кълп се чувстваше като плъх в голяма стая, обкръжен от огрета, затворен в клетка от сенки — всеки момент можеше да бъде смачкан под нечия пета. Никога досега, навлизайки в Лабиринта на Мийнас, не бе изпитвал такава непреодолима… тежест.
Тук витаеха странници, натрапници, сили толкова враждебни на селението, че самата атмосфера беше настръхнала. Самото му същество, приплъзнало се през тъканта, се беше свело до пълзящо, присвито от страх създание. И при все това единственото, което можеше да долови, беше низ от тъмни проходи, сплит от пътеки, бележещи пътя, поет от нежеланите. Сетивата му крещяха, че — поне засега — е съвсем сам, че мрачният пейзаж наоколо е напълно лишен от живот.
И въпреки това трепереше от ужас.
В ума си той протегна назад призрачна ръка и долови успокояващия досег на мястото, където съществуваше тялото му, усети напора и притока на кръвта в жилите си, тежестта на плът и кости. Седеше скръстил нозе в капитанската каюта на „Силанда“, наблюдаван от бдителния, изнервен Хеборик, докато другите изчакваха на палубата и оглеждаха равния, неумолимо плосък хоризонт във всички посоки.
Трябваше да намерят изход. Целият Древен Лабиринт, в който бяха попаднали, се беше оказал наводнен от гъсто плитко море. Гребците щяха да тласкат „Силанда“ напред и напред още хиляда години, докато дървото не изгние в мъртвешките им ръце, веслата не се прекършат, докато корабът не започне да се разпада — а барабанът щеше да продължава да отмерва ритъма си и гърбовете им щяха да продължават да се превиват. „А дотогава ние отдавна ще сме мъртви, превърнати в буци пръст.“ За да се спасят, трябваше да намерят начин да сменят Лабиринтите.
Кълп се изруга наум заради ограниченията си. Ако беше практикувал със Серк или с Денъл, или Д’рисс, или с който и да е друг Лабиринт, достъпен за хора, щеше да намери онова, от което имаха нужда. „Но не и Мийнас. Не и морета, реки, нито тази проклета от Гуглата локва.“ Вътре в своя Лабиринт, Кълп се мъчеше да създаде проход към света на смъртните… а това се оказваше проблематично.
Обвързани бяха с някакви особени закони, с правила на природата, които сякаш си играеха с принципите на причина и следствие. Ако се бяха возили на фургон, преходът през Лабиринтите щеше безпогрешно да ги изведе на сух път. Първичните елементи гарантираха неподатлива на никаква промяна връзка през Лабиринтите. Земя към земя, въздух към въздух, вода към вода.
Кълп беше чувал за някои Върховни магове, които — според мълвата — намирали начин да измамят тези закони, а може би боговете и други асценденти също притежаваха такова знание. Но това бе толкова над възможностите на един нисш кадрови маг, колкото сечивата на един ковач огре за някой уплашен котарак.
Другата му грижа беше тежестта на самата задача. Да издърпа шепа приятели през своя Лабиринт беше трудно, но все пак възможно. „Но цял кораб!“ Беше се надявал, че ще намери вдъхновение, след като навлезе в самия Лабиринт на Мийнас, мълния някаква, носеща му просто и елегантно решение. „С цялото изящество на поезията. Не беше ли казал самият Фишър Кел’Тат веднъж, че поезията и магьосничеството са двете остриета на ножа, забит във всякое сърце? Къде се дянаха тогава магическите ми напеви?“
Кълп с горчивина си призна, че в Мийнас се чувства толкова глупаво, колкото и в капитанската каюта. „Изкуството на илюзията само по себе си е прелест. Все трябва да съществува начин… да се измъкнем с хитрина. Това, което е реално спрямо нереалното, е синергията в смъртния ум. А по-могъщите сили? Възможно ли е самата реалност да бъде излъгана с утвърждаването на нереалност?“
Викът на сетивата му се изостри. Кълп вече не беше сам. Гъстият, подпухнал въздух на Лабиринта Мийнас — където сенките се бяха втъкали като вътък от стъклени нишки и да се приплъзнеш между тях означаваше да изпиташ тръпнещ екстаз — беше започнал да се издува, а сетне — да се огъва, сякаш се приближаваше нещо огромно и изтласкваше въздуха пред себе си. И каквото и да представляваше това нещо, идваше бързо.
Внезапна мисъл изпълни ума на мага. Нещо повече, мисълта притежаваше… елегантност. „Кълна се в пръстчетата на Тогг, дали бих могъл да го направя? Усилващ се натиск, тънка пукнатинка, малко течение, малко напор… Гуглата да ме вземе, не е вода, но почти.“
„Дано!“
Видя как Хеборик подскочи изненадано и удари главата си в ниската греда на каютата. Кълп отново се плъзна в тялото си и изпъшка хрипливо.
— Трябва да тръгваме, Хеборик. Кажи на всички да се приготвят!
Старецът се затърка по тила с чукана на ръката си.
— За какво да се приготвят?
— За всичко.
Кълп се измъкна отново и мислено се изкатери обратно до пристана си в Мийнас.
Нежеланото се приближаваше, сила с такава мощ, че караше въздуха да тръпне. Магът видя как сенките наоколо завибрираха и започнаха да се размиват. Усети ярост, сбираща се във въздуха и в глинестата земя под нозете му. Онова, което навлизаше в този Лабиринт, беше привлякло вниманието на „… нещо… Сенкотрон ли, Хрътките ли… или навярно Лабиринтите наистина са живи същества.“ Все едно, то продължаваше да се приближава с нагло презрение.
Изведнъж Кълп си спомни за ритуала на Сормо, който ги беше вкарал в Лабиринта на Т’лан Имасс край Хисар. „О, Гуглата да ме вземе дано, соултейкън или д’айвърс… но такава мощ! Кой, в името на Бездната, може да притежава такава мощ?“ Можеше да се сети само за двама: Аномандър Рейк, Сина на Тъмата, и Озрик. И двамата соултейкън, и двамата — изключително нагли. Сигурен беше, че ако бяха други, приказките за делата им щяха да са стигнали до ушите му. „Воините говорят за герои. Маговете — за асценденти.“ Щеше да го е чул.
Рейк се намираше на Дженабакъз, а за Озрик разправяха, че е заминал на един континент далече на юг преди цяло столетие. „Какво пък, може да се е върнало копелето с ледения поглед.“ Тъй или иначе, щеше да го разбере.
Съществото се появи. Притиснат въображаемо по корем в меката земя, Кълп изви врат и се взря към небето.
Драконът се носеше ниско над земята. Външността му опровергаваше всякаква представа за драконско същество. „Нито е Рейк, нито е Озрик.“ С грамадни кокали, покрит със съсухрена кожа като на акула. Разтегът на крилете му надвишаваше многократно дори този на Сина на Тъмата… „в чиито жили тече кръвта на драконска богиня“, а в самите криле нямаше и помен от плавно и гъвкаво изящество; костните ребра по тях бяха с много стави, свързани в безумни съчетания, като премазано крило на прилеп; всяка възлеста става стърчеше изпъкнала под изпънатата напукана кожа. Главата на дракона бе колкото широка, толкова и дълга, като на пепелянка, очите — високо на черепа. Нямаше изпъкнало чело — черепът се скосяваше надолу към зъбчатата основа, почти заровена в мускулите на врата и долната челюст.
Грубо изваян дракон, същество, излъчващо аура на първична древност. И, както осъзна Кълп, докато сетивата му поглъщаха всичко, което излъчваше драконът, беше немрящ.
Магът усети, че съществото го забеляза, докато се рееше с тих шепот на крилете си двайсет стъпки над него. Внезапна напрегнатост, бързо заменена от безразличие.
По дирята на дракона запищя пронизващ вятър — и Кълп се превъртя по гръб и изсъска няколкото думи на Висшия Мийнас, които знаеше. Тъканта на Лабиринта се раздвои — дупка, стигаща едва колкото да премине кон през нея. Но откри зад себе си пустош, а виещият вятър премина в рев.
Все тъй увиснал между селенията, Кълп загледа с благоговеен трепет как очуканият, зацапан с кал нос на „Силанда“ заизпълва разлома. Тъканта се разтвори още по-широко и по-широко. Изведнъж корабът му се стори ужасно широк. Благоговението на мага премина в страх, после — в ужас. „О, не… ето, че го направих!“
Гъста като мляко разпенена вода рукна около корпуса на кораба. Порталът се разтваряше все по- широко във всички посоки, неудържим, и цялата тежест на едно море се сгромоляса през него.
Водна стена заприижда към Кълп и след миг се стовари, помете и пристана, и духовното му присъствие. Той отново се озова в подскачащата и скърцаща капитанска каюта. Хеборик беше наполовина вътре, наполовина извън входа на каютата, махаше с ръце да се хване за нещо, докато „Силанда“ се издигаше на гребена на гигантската вълна.
