Въпреки че вече притъмняваше, Колтейн не остави победоносната си армия да отдъхне. Вдигаха се нови укрепления, старите се възстановяваха. Копаеха се окопи, пускаха се патрули и се развеждаха караули. Бежанците бяха изведени в хълмистата низина западно от брода, шатрите им бяха подредени в карета с широки проходи между тях. Фургони, натоварени с ранени войници, се придвижваха през тези проходи и резачите и лечителите се залавяха за работа.
Добитъкът беше отведен на юг, към тревистите склонове на хълмовете Барл — ниска изгърбена верига, покрита с избелели камъни, суха трева и клек. Водачите, с помощта на конниците от клана на Мармота, пазеха стадата.
Щом слънцето се смъкна зад хоризонта, Колтейн свика военен съвет.
Дюйкър, вече с неизменния ефрейтор Лист, застанал до рамото му, седеше на един походен стол и слушаше изтръпнал и отчаян докладите на командирите. Лъл беше загубил половината от морските си пехотинци, а подкрепилите го помощни части бяха пострадали още повече. Кланът на Невестулката беше премазан — сега главната им грижа беше недостигът на коне. Капитаните Ченед и Сълмър изреждаха сякаш безкраен поменик на ранени и загинали от Седма. Техните офицери и особено отдельонните им сержанти явно бяха понесли тежки щети. Натискът срещу отбранителната линия се бе оказал огромен, особено в началото на деня — преди да пристигне подкрепата на Червените мечове и клана на Мармота. Разказът за края на Бария Сетрал и неговия отряд предизвика много въздишки. Бяха се сражавали с демонична ярост, задържайки първите редици и изкупвайки с живота си съдбоносно време, през което пехотата да може да се прегрупира. Червените мечове бяха проявили такава доблест, че си заслужиха похвалата на самия Колтейн.
Сормо Е’нат беше загубил две от децата-магьосници срещу жреците на семк. Нил и Недер бяха оцелели.
— Имахме късмет — добави той, след като докладва за загиналите с хладен и безстрастен тон. — Богът на семк е жесток асцендент. Използва заклинателите, за да прелива през тях своя гняв, без да го е грижа за смъртната им плът. Онези, които не можеха да устоят на силата на бога, просто се разсипваха.
— Това е добре. Ще им намали бройката — изръмжа Лъл.
— Богът просто си избира други — отвърна Сормо. Все повече започваше да прилича на старец, даже в жестовете. — Трябва да се предприемат по-крайни мерки.
Всички се умълчаха. Накрая Ченед изрази колебанието на всички.
— Какво означава това, магьоснико?
Бълт се намеси:
— Думите, изречени на глас, могат да бъдат чути… от някой отмъстителен и параноичен бог. Щом няма друг избор, направи каквото е нужно, Сормо.
Магьосникът кимна замислено.
Бълт шумно въздъхна и отпи от един мях, преди да заговори.
— Камъст Релой е тръгнал на север. Ще се прехвърли при речното устие — в градчето Секала има каменен мост. Но така ще изгуби десет, може би единадесет дни.
— Пехотата на Гуран ще остане при нас — каза Сълмър. — Както и войската на семк. Не е нужно да се настъпват по краката, за да ни нанесат щети. Умората скоро ще ни съсипе.
Бълт стисна широката си уста.
— Колтейн е обявил утре ден за почивка. Ще се заколи добитък, вражеските убити коне също ще се нарежат и ще се изпекат. Оръжието и снаряжението трябва да се поправят.
Дюйкър вдигна глава.
— Продължаваме ли похода към Убарид?
Никой не отговори.
Историкът огледа командирите един по един. Не видя по лицата им нищо обнадеждаващо.
— Градът е паднал.
— Така заяви един тайтански водач — каза Лъл. — Нямаше какво да губи, като ни го казва, защото и без това издъхваше. Според Недер е казал истината. Малазанската флота е избягала от Убарид. В момента десетки хиляди бежанци се придвижват на североизток.
— Още хленчещи благородници в скута на Колтейн! — изръмжа Ченед.
— Но това е невъзможно — промълви Дюйкър. — Щом не можем да влезем в Убарид, кой друг град ще е отворен за нас?
— Има само един — отвърна му Бълт. — Ейрън.
Дюйкър се вкочани.
— Но това е безумие! Шестстотин мили!
— Близо седемстотин — озъби се Лъл.
— А Пормквал? Прави ли контраатаки? Тръгнал ли е на север, за да ни срещне по средата? Въобще знае ли, че съществуваме?
Бълт го изгледа твърдо.
— Дали знае? Мисля, че да, историк. Дали ще тръгне в поход? Дали контраатакува? — Ветеранът сви рамене.
— На път за насам срещнах отделение инженери. Разревали са се като деца.
— Защо? — попита Ченед. — Да не би невидимият им командир да лежи на дъното на Секала, с уста, пълна с кал?
Лъл поклати глава.
— Свършили са им „проклетиите“. Останали са им само един-два сандъка с „шила“ и „запалки“. Човек би помислил, че майките им са хвърлили топа.
Най-сетне проговори и Колтейн.
— Справиха се добре.
Бълт кимна.
— Да. Съжалявам, че не можах да видя как издухаха пътя.
— Е, ние го видяхме — каза Дюйкър. — Победата е по-сладка, когато не те измъчват кошмарни спомени, Бълт. Наслади й се.
Дюйкър се събуди в палатката си от допира на една мека малка длан. Отвори очи в тъмното.
— Историко.
— Недер? Колко е часът? Колко съм спал?
— Към два през нощта — отвърна тя. — Колтейн заповяда да дойдете с мен. Веднага.
Дюйкър се надигна. Преди да си легне, беше твърде уморен за нещо повече, освен да разстеле походните си одеяла на пода. Завивките бяха плувнали в пот и капки кондензирана влага. Той потрепери от студ.
— Какво се е случило?
— Нищо. Все още. Хайде, побързайте. Нямаме много време.
Той излезе навън и в душата му отекна лагерният стон, тих и скръбен в този тъмен час на нощта. Хиляди гласове се сливаха в този траурен, вледеняващ сърцето звук. Раните, тревожещи уморения сън, тихите стонове на войниците, на които нито лечители, нито резачи можеха да помогнат, мученето на добитък, стъпките на безброй копита, пригласящи на тъжния хор с неспокойния си грохот. Някъде от равнината на север долиташе едва доловимо плачът на жени и майки, оплакващи своите мъртъвци.
Историкът тръгна уморено след пъргавата Недер по кривите пътеки на уикския стан. Бе обзет от тъжни мисли. Мъртвите бяха преминали през Портите на Гуглата. За живите бе останала болката от това преминаване. Като имперски историк, Дюйкър беше виждал много народи, но не помнеше и един, който да няма ритуал за скръбта. „Колкото и много, и различни да са боговете ни, Гуглата ни обгръща всички в хилядите си превъплъщения. Когато ни лъхне дъхът от дверите му, винаги вдигаме глас, за да прогоним онази вечна тишина. Тази нощ слушаме риданията на семк. И на тайтан. Едно и също. Кому са нужни храмове и жреци, за да оковат и насочат израза на отчаянието и на скръбта — след като всичко е свято?“
— Недер, защо уикците не скърбят тази нощ?
Тя го изгледа през рамо, без да спира.
