Без да обръща внимание на отчаяните им викове, Дюйкър обърна коня си към брода. Магията, задържала до този момент прахта над водата, беше изчезнала. Облаците вече се бяха разнесли на петдесет разтега надолу по течението. А „Пътят на Колтейн“ представляваше гмеж от размахващи яростно оръжия и крещящи селяци.
Вторият сапьор, който беше извикал за „ваденето на чеп“, се добра до някаква плитка яма над разкаляния бряг пред брода.
— Кътъл, задръж така! — изрева едрият, без да откъсва очи от напиращата многохилядна разярена тълпа. Първите редици на селската орда вече бяха стигнали до средата на брода. Мъжът сложи огромните си лапи на кръста си и присви очи, сякаш без да забелязва напрегнатото внимание, с което го следеше отделението му, както и Дюйкър, Лист и неколцината уикски конници. — Да се натресат колкото може повече! Уикските копелета не са единствените, които разбират от разчет на времето.
Авангардът на ордата, блеснал от размахваните остриета като паст на гигантско влечуго, вече беше преминал три четвърти от брода. Историкът вече можеше да различи отделни лица, израженията им на смъртен страх и напрегнатост, така присъщи пред лицето на битката. За миг погледна през рамо и видя стълбовете дим и магическите мълнии, съсредоточени по десния фланг на отбранителните позиции на Седма. От този фланг долиташе смътно и бойният вик на семк, като дращене на нокти в твърда кожа. При първите насипи се вихреше яростен бой.
— Кътъл! — ревна едрият мъж. — Дръпни я тая коса!
Дюйкър се обърна рязко и видя как сапьорът пред ямата хваща едното дълго черно въже, което се беше проточило навътре във водата. Омацаното с кал лице на Кътъл се изкриви в свирепа гримаса и той стисна очи. А после дръпна. Въжето се отпусна.
Не последва нищо.
Историкът извърна очи към едрия мъж. Беше затъкнал ушите си с пръсти, макар че очите му си оставаха отворени, вперени в реката. И в този миг Дюйкър осъзна какво предстои, още преди Лист да му извика предупредително:
— Сър!
Земята сякаш изведнъж пропадна на три пръста под тях. Водата по ширината на брода се надигна, изгърби се, замъгли се, а после гърбицата сякаш се затъркаля мълниеносно по хлътналата дължина на пътя. Селяците, нагазили в реката, просто изчезнаха. И се появиха само миг по-късно — още докато взривът събаряше всички по брега с удар като от божи юмрук — в цветя от червено, розово и жълто, части от плът и от кост, крайници, коса, дрипи, и всичко това се надигаше все по-нагоре и нагоре, докато водата се взривяваше нагоре и навън — кална, страховита мъгла.
Конят на Дюйкър се дръпна и отметна глава. Грохотът беше оглушителен. Светът сякаш потръпна във всички посоки. Един от уикските конници беше рухнал на земята и се гърчеше, стиснал ушите си с ръце.
Реката започна да спада, ужасяващо кипнала от човешки тела и части от тела, пара, изтласкана към отвъдния бряг от внезапния порив на вятъра. Главата на гигантската змия я нямаше. Заличена заедно с една трета от дължината й — всички, които бяха навлезли във водата, бяха пометени.
Макар че едрият мъж стоеше вече близо до Дюйкър, думите му прозвучаха смътно и далечно в бръмналите му уши:
— Петдесет и пет „проклетии“ — Седма ги стискаше от години. Тоя брод вече е изкоп. Ха! — След което доволното му изражение повехна. — Пръстите на Гуглата да ме стъпчат дано! Пак ще трябва да копаем с лопати.
Нечия ръка го дръпна за ръкава. Лист се наведе към него и викна:
— Сега накъде, сър?
Историкът погледна надолу по течението, към въртопите, червени от кръв и пълни с човешки леш. В първия миг не можа да схване въпроса на ефрейтора. „Накъде? Няма спасение никъде. Няма място, където бягството от касапницата ще ти донесе нещо друго освен отчаяние.“
— Сър?
— Към мелето, ефрейтор! Да го видим с очите си.
Бързата поява на Колтейн и неговите конници, ударили западния фланг на тайтанските пиконосци от тази страна на реката, бяха обърнали посоката на битката. Още докато препускаха към насипите, Дюйкър и Лист видяха как тайтанците се огъват и излагат пешаците на семк на залповете на уикските конни стрелци. Облаците стрели бръмчаха и жилеха освирепелите космати бойци на семк.
В самия център стоеше непоклатимо ядрото на пехотата на Седма, задържащо яростния напор на семк, докато на стотина крачки на север тежката пехота на Гуран стоеше и изчакваше сблъсъка с омразните малазанци. Пълководецът им явно беше премислил. Камъст Релой и армията му се бяха оказали заклещени — поне за тази битка — на другия бряг. Освен разбитите морски пехотинци от ариергарда и конниците на клана на Невестулката, силите на Колтейн бяха останали почти непокътнати.
На петстотин разкрача още по на запад, по просторната камениста равнина, кланът на Невестулката преследваше в галоп останките от конницата на Гуран.
Дюйкър зърна в самото ядро на битката сред отбранителната линия на Седма цветно петно, златно и червено — Бария Сетрал и неговите Червени мечове. Воините на семк, изглежда, се бяха настървили да се докопат до „галените псета“ на Малазан и плащаха с кръв за това си желание. Все пак бойците на Сетрал изглеждаха смалени наполовина — по-малко от двадесет души.
— Искам да се приближим — каза Дюйкър.
— Слушам, сър — отвърна Лист. И посочи. — Онова възвишение… но там ще се озовем в обхвата на стрелите, сър.
— Ще поема риска.
Препуснаха към позициите на Седма. Ротното знаме стоеше самотно и прашно на ниския хълм малко зад фронтовата линия. Пазеха го трима побелели ветерани — труповете на бойци на семк, осеяли склона, показваха, че хълмът е бил оспорван яростно в началото на деня. Ветераните се бяха сражавали и бяха покрити с леки рани.
Когато историкът и ефрейторът стигнаха до позицията им, Дюйкър видя, че тримата мъже са коленичили около един свой паднал другар. Сълзите бяха изровили тъмни вадички по прашните им лица. Спряха конете и историкът бавно се смъкна от седлото.
— Имате какво да разкажете, бойци — промълви той, надмогвайки грохота на желязото и виковете от битката едва на трийсет крачки на север от тях.
Един от ветераните вдигна очи и примижа.
— Историкът на стария император, кълна се в муцуната на Гуглата. Виждал съм ви във Фалар, а може би в равнините на Уик…
— И на двете. Виждам, че знамето е било атакувано. Загубили сте свой приятел, за да го опазите.
Мъжът примигна, а после очите му се спряха на знамето на Седма. Прътът се беше килнал на една страна, опърпаният плат поклащаше призрачните си цветове под слънцето.
— Дъх на Гуглата! — изръмжа мъжът. — Мислиш, че сме се били, за да опазим някаква си дрипа? — Посочи тялото, до което бяха коленичили приятелите му. — Нордо го удариха две стрели. Задържахме цял отряд бойци на семк, за да може да си умре сам. Проклетите туземци прибират ранените си врагове и ги държат живи, за да ги изтезават. Нордо не заслужаваше това.
— Така ли искате да бъде разказан подвигът ви?
Мъжът примижа отново и кимна.
— Точно така, историк. Ние не сме вече просто армия на Малазан. Вече сме хора на Колтейн.
— Но той е Юмрук.
— Студенокръвен гущер е той. — Мъжът се ухили. — Но е наш човек отвсякъде.
Усмихнат, Дюйкър огледа фронтовата линия. Някакъв духовен праг беше прекрачен. Войската на семк беше прекършена. Загиваха стотици, докато трите легиона на уж съюзниците им си стояха невъзмутимо по склоновете зад тях. Вложили бяха и последната стръв към святата си кауза — поне за това сражение. Дюйкър разбираше, че във вражеските станове тази нощ ще има люти ругатни и яростни обвинения. „Добре. Нека сами да започнат да се цепят.“
И този ден не свърши с победа на Вихъра.
