Челото на Лист леко се смръщи.
— Понякога двете са едно и също. По отношение на резултата, искам да кажа. Единствената разлика — или поне така твърди Колтейн — е, че когато истинското се окървави, поглъща щетите, докато другото се разбива.
Дюйкър поклати глава.
— Кой би помислил, че един уикски племенен вожд ще разсъждава с такива… алхимични термини? А ти, ефрейтор? Да не би да те е направил свое протеже?
Младежът го погледна кисело.
— Аз нали все умирах в учебните войни. Това ми даде възможност много пъти да го чувам.
Добитъкът вече се придвижваше по-бързо, навлизаше в застиналите облаци прах, прикриващи брода. Поне според Дюйкър вървяха твърде бързо.
— Четири и половина стъпки дълбочина, над четиристотин крачки… тези животни би трябвало да пълзят. Освен това как ще се задържат стадата в плитчините? Кучетата ще трябва да плуват, водачите ще бъдат изтласкани към дълбочините, а и при целия този прахоляк кой изобщо може да види нещо там?
Лист не отвърна.
Оттатък брода се чу тежък тътен, последван от бързи отчетливи удари. Изригнаха стълбове дим и въздухът изведнъж затрепери. „Магьосничество. Магьосниците-жреци на семк. И само едно дете срещу тях!“
— Много бавно върви всичко това — отсече Дюйкър. — Защо в името на Гуглата беше нужна цялата нощ само за да се прехвърлят фургоните? Ще се стъмни още преди бежанците да са тръгнали.
— Приближават — каза Лист. Лицето му се беше покрило с мръсна пот.
На изток пехотата на Сиалк и Хисар беше стигнала до външните укрепления. Във въздуха засвистяха стрели. Конниците на клана на Невестулката се сражаваха на две страни — срещу тайтанските пиконосци във фронт и пехотата с тежките копия на десния фланг. Мъчеха се да се оттеглят. Земните укрепления се държаха от морските пехотинци на капитан Лъл, уикски стрелци и помощни части. Отстъпваха първата редица насипи пред гъстата гмеж на пехотата. Ордата по отвъдните склонове беше започнала да кипи.
На север, двата легиона тайтански стрелци тичаха към прикритието на изсъхналите дървета. Оттам щяха да започнат да избиват добитъка. Нямаше кой да ги спре.
— И ето, че се разбива — промълви Дюйкър.
— Същият като Релой сте, сър.
— Какво искаш да кажеш?
— Твърде бързо ни отписвате. Това не е първото ни сражение.
Откъм ивицата дървета заотекваха писъци. Дюйкър примижа през прашната пелена. Тайтанските стрелци крещяха, тръшкаха се по земята, скриваха се от погледа му сред високите блатни треви под голите като скелети дървета.
— Какво става там, в името на Гуглата?
— Един стар и жаден дух, сър. Сормо му е обещал ден на топла кръв. Последен ден. Преди да умре или да престане да го има, каквото там става с оживелите духове.
Стрелците бягаха панически.
— Ето, че си отидоха и последните — промълви Лист.
В първия миг Дюйкър помисли, че ефрейторът говори за тайтанските стрелци, но след това изненадан осъзна, че добитъка вече го няма. Обърна се рязко към брода и изруга към струпаните облаци прах.
— Твърде бързо!
Бежанците вече се бяха задвижили — човешки потоци, изливащи се през стария канал и на острова. Нямаше и най-смътно подобие на ред, нямаше как да бъдат удържани под контрол близо трийсетте хиляди изтощени и изпаднали в ужас хора. И всеки момент щяха да пометат стената, на която стояха Дюйкър и ефрейторът.
— Трябва да тръгваме — каза Лист.
— Накъде?
— Ъъ… на изток.
Където кланът на Невестулката вече прикриваше морската пехота и другите пешаци, докато изоставяха един след друг земните валове. Войниците отстъпваха толкова бързо, че след няколко минути щяха да са при дъсчения мост. „А после? Право срещу тълпата от пищящи бежанци. О, Гуглата да ме вземе дано. Сега какво?“ Лист сякаш прочете мислите му.
— Ще удържат моста — увери го той. — Длъжни са. Хайде!
Бягството ги понесе пред първата редица напиращи бежанци. Пробудената земя под тях трепереше, вдигаше пара с миризма на кална пот. Тук-там по източния край на острова пръстта започна да се издува и да се разтваря. Тичащият неудържимо Дюйкър се поколеба. От разкъсаната земя заизлизаха тела — костеливи и покрити с чудновати зеленясали бронзови доспехи, очукани шлемове с еленови рога и дълга ръждиво рижа коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Звуците, които се изтръгваха от тях, смразиха душата му. „Смях! Радостен смях. Гугла проклет, нима вече се гърчиш в гневна обида?“
— Нил — изпъшка до него Лист. — Близнакът на Недер, онова момче ей там. Сормо каза, че това място е виждало битки преди… каза, че този остров не бил естествен… о, Кралице на Сънищата, поредният уикски кошмар!
Древните воини, изригнали смразяващия кръвта смях, вече се изтръгваха от земята по целия източен край на острова. Вдясно от Дюйкър и зад него бежанците пищяха от ужас и се спираха стъписани в безумния си бяг, щом страховитите същества започнаха да изникват между тях.
Кланът на Невестулката и пешаците се бяха свили в плътна редица от отсамната страна на моста и канала. Фронтът им започна да се разкъсва и отдръпва, щом вдигналите се от земята воини загазиха през строя им, надигнали над главите си мечове — остриетата бяха почти безформени заради полепналата по тях вкаменена утайка, — и настъпиха срещу връхлитащата маса на хисарската и сиалкска пехота. Смехът премина в песен — гърлен боен химн.
Дюйкър и Лист се озоваха сред разчистено поле, осеяно с димяща разровена пръст; бежанците зад тях се оттегляха и изсипваха към брода, ариергардът най-сетне можа да си поеме дъх, докато възкръсналите воини крачеха срещу врага.
Момчето — Нил, близнакът на Недер — яздеше грамаден петнист кон и размахваше над главата си някакъв увенчан с пера кривак. Възкръсналите воини, минаващи покрай него, ревяха и тресяха оръжията си за поздрав — или от благодарност. Момчето се смееше с цяло гърло, също като тях.
Пехотата на ветераните на Релой се разкъса преди да дочака сблъсъка и побягна назад към ордата, която вече усилваше настъплението си.
— Как е възможно това? — попита Дюйкър. — Лабиринт на Гуглата… това е некромантика, не е…
— Може би не са възкръснали — допусна Лист. — Може би духът на острова само ги използва…
Историкът поклати глава.
— Не съвсем. Чу ли го онзи смях — песента — езика им чуваш ли? Душите на тези воини се събудиха. Тези души трябва да са останали тук, задържани с духа, изобщо не са били отстъпвани на Гуглата. Ще си платим за това, ефрейтор. Всички.
От земята от всички страни изникваха още и още фигури: жени, деца, кучета. Много от кучетата бяха с кожени хамути, продължаваха да влачат останки от плетени шейни. Две жени държаха децата си до гърдите, стиснали костените дръжки на бронзовите ножове, забити в детските телца. Древна трагедия като в замръзнала картина, цяло едно племе, подложено на заколение от неведом враг. — „Преди колко ли хиляди години се е случило това, колко ли време са стояли тези души затворени в капана на този ужасяващ, късащ сърцето миг? А сега? Нима са обречени да повторят тази вечна болка?“
— Гуглата да ги благослови тези двете — промълви Дюйкър. — Да ги вземе дано. Да ги вземе веднага.
Жените бяха замръзнали в картината на този съдбовен край. Гледаше ги как забиват ножовете в телата на децата си, виждаше как се гърчат крехките телца, чуваше проплакването им, преди да издъхнат. Виждаше как жените падат под замаха на невидими оръжия — спомените, които само те можеха да видят… и да изпитат. Безмилостното заколение не секваше.
Нил беше спрял устремната си езда и бе подкарал петнистия си кон ходом към грозната сцена.
