— Представляваш няколко хиляди благородници — каза капитан Лъл, — тоест само техните проклети от Гуглата интереси и нищо друго, Нетпара. А красноречието си го запази за нужниците.
Нетпара се направи, че не е чул забележката на капитана. Погледът му се спря на Колтейн, в очакване на отговора му.
Юмрукът обаче с нищо не показа, че се готви да му го предложи.
— Намери сапьорите, чичо — обърна се той към Бълт. — Фургоните трябва да започнат прехвърлянето след един час.
Уикският ветеран кимна бавно.
— Очаквахме да отдъхнем една нощ — каза намръщено Сълмър. — Всички едва се държат на краката си…
— Час — изръмжа Колтейн. — Първо фургоните с ранените. До съмване искам поне четиристотин от другата страна.
Нетпара пак заговори:
— Моля ви, Юмрук, премислете реда на прехвърлянето. Макар сърцето ми да се къса за ранените войници, главната ви отговорност е за бежанците. Нещо повече, мнозина в Съвета ще приемат като тежко оскърбление това, че добитъкът ще се прехвърли преди невъоръжените граждани на Империята.
— А ако загубим добитъка? — попита Лъл благородника. — Предполагам, че бихте могли да печете сирачета на огън.
Нетпара се усмихна примирено.
— Ах, да, въпросът с намалените дажби също е в списъка на нещата, които ни безпокоят. Разполагаме със сигурни сведения, че подобни намаления не се прилагат за войниците на Седма. Може би ще е възможно да се обмисли един по-балансиран метод на разпределение? Толкова тежко е да виждаш как децата линеят.
— По-малко месце по кокалите им, а? — Лицето на Лъл се беше зачервило от едва сдържания гняв. — Без войниците между вас и тайтанците, коремите ви ще се свлекат до коленете за нула време.
— Разкарайте ги оттук — нареди Колтейн.
Другият благородник се окашля.
— Макар че Нетпара говори тук от името на мнозинството в Съвета, възгледите му не се подкрепят единодушно. — Без да обръща внимание на мрачния поглед, с който го удостои спътникът му, старецът продължи. — Дойдох тук от любопитство, нищо повече. Например тези фургони, пълни с ранени — изглежда, ранените са много повече, отколкото си представях: фургоните наистина са препълнени, но все пак са близо триста и петдесет. Преди два дни возехме седемстотин войници, с може би около сто и седемдесет фургона. Оттогава имаше само две малки сражения, но ето, че сега се използват два пъти повече фургони за транспорт на ранените. Нещо повече, сапьорите все се врат около тях и едва ли не пречат на работата на резачите. Бих ли могъл да знам какво по-точно се замисля тук?
Последва тишина. Дюйкър забеляза как двамата капитани от Седма се спогледаха озадачено. Слисаната физиономия на Сълмър беше едва ли не комична, докато умът му се мъчеше да смели подробностите, изложени от стареца. Единствено уикците изглеждаха невъзмутими.
— Ранените сме ги разредили — каза Бълт. — Вдигнахме ритлите и…
— Ах, да — прекъсна го благородникът и замълча, за да избърше насълзените си очи с кърпата. — И аз тъй прецених отначало. Но защо тогава тези фургони затъват толкова надълбоко в калта?
— Наистина ли е необходимо, Тъмлит? — попита раздразнен Нетпара. — Техническите нюанси може и да те очароват, но Гуглата ми е свидетел, не и останалите около теб. Обсъждахме позицията на Съвета по жизненоважни въпроси. Нищо не може да оправдае подобно отклонение от…
— Чичо — намеси се Колтейн.
Ухилен, Бълт награби двамата благородници под мишниците и ги поведе решително към вратата.
— Трябва да уточним прехвърлянето — заобяснява им в движение. — Отклоненията са нежелани.
— Но каменоделците и зидарите… — заопъва се Тъмлит.
— Вън и двамата! — забута ги Бълт. Нетпара се оказа достатъчно благоразумен да отвори вратата миг преди пълководецът да ги бутне за последен път към изхода.
Бълт кимна на часовия, войникът се пресегна и затръшна вратата зад гърба им.
Лъл размърда рамене под тежката плетена ризница.
— Има ли нещо, което трябва да знаем, Юмрук?
— Притеснява ме — заговори Ченед, след като се разбра, че Колтейн няма да отговори на въпроса на Лъл, — дълбочината на този брод. Прехвърлянето вероятно ще се окаже адски бавно — не че има кой знае какво течение, но с тази кал отдолу и четири-пет стъпки вода, никой не може да премине бързо. Дори на кон. — Погледна към Лъл. — Едно оттегляне с бой няма да е никак приятно.
— Всички знаете позициите и задачите си — каза Колтейн. — Извърна се към Сормо и изгледа с присвити очи магьосника, а после — и младежите, подредили се зад него. — Всеки от вас ще получи по един магьосник — каза на офицерите си. — Съобщенията ще се разменят само чрез тях. Свободни сте.
Дюйкър изчака, докато офицерите и децата напуснат, и останаха само Бълт, Сормо и Колтейн.
Магьосникът зашава с пръсти във въздуха, в ръката му се появи кана и той я подаде на Юмрука. Колтейн удари здрава глътка и на свой ред я подаде на Дюйкър. Очите на Юмрука бяха светнали.
— Е, историк, имате да ни разкажете интересни неща. Вие бяхте с мага на Седма, Кълп. Тръгнали сте с него само часове преди въстанието. Сормо не може да го намери този човек… никъде. Да не е умрял?
— Не знам — отвърна замислено Дюйкър. — Разделихме се. — Отпи от каната и я зяпна изненадан. „Изстудена бира. Откъде го измъкна това Сормо?“ Погледна към магьосника. — Търсили сте Кълп през своя Лабиринт?
Младежът скръсти ръце.
— Няколко пъти. Не и напоследък. Лабиринтите са станали… трудни.
— За наш късмет — обади се Бълт.
— Не разбирам.
Сормо въздъхна.
— Помните ли онзи наш ритуал, историко? Нашествието на д’айвърс и соултейкън? Сега те са нахлули във всеки Лабиринт — поне на този континент. Всички търсят прословутия Път на Ръцете. Принуден бях да насоча усилията си към старите начини, земните магии, на духовете на живота и на зверовете тотеми. Нашият враг, Върховен маг Камъст Релой, не притежава такова древно знание. Затова и не смее да ни удари с магиите си. Вече от няколко седмици.
— Без това — намеси се Колтейн — Релой е само един компетентен пълководец. Но не и гений. Тактиката му е твърде опростена. Гледа огромната си армия и позволява на самоувереността да подцени силата и волята на неговите противници.
— А и не се учи от пораженията си — каза Бълт.
Дюйкър задържа погледа си върху Колтейн.
— Накъде водите тази колона, Юмрук?
— Към Убарид.
Историкът примига изненадано. „Поне на два месеца път оттук.“
— Значи все още държим този град?
Дълго мълчание.
— Не знаете — промълви Дюйкър.
— Не знаем — каза Бълт, взе каната от ръцете му и отпи.
— Е, Дюйкър — рече Колтейн, — разкажете ни сега историята си.
Историкът нямаше намерение да обяснява за усилията си, свързани с Хеборик Леката ръка. Затова сглоби един разказ, който обаче беше достатъчно близо до истината, за да прозвучи достоверно. Двамата с Кълп тръгнали към някакво крайбрежно село, за да се срещнат с някакви свои стари приятели в едно поделение на морската пехота. За лош късмет, точно нея нощ избухнало въстанието. Като му се отворила възможност да мине през вражеските редици предрешен и така да може по пътя си да събира информация, Дюйкър предпочел да тръгне. Кълп се присъединил към морските, с намерение да отплават на юг към залива на Хисар. Докато говореше, отвън се чу как фургоните тръгват.
Шумът беше достатъчно силен, за да го чуят войниците на Камъст Релой и с основание да предположат,
