че прехвърлянето е започнало. Дюйкър се зачуди как ли ще реагира пълководецът на Вихъра.
Когато историкът започна да описва надълго и широко какво е забелязал сред враговете, Колтейн го прекъсна, като вдигна ръка и измърмори:
— Ако всичките ви разкази са толкова скучни, чудя се кой ги чете.
Дюйкър се усмихна, отпусна се в стола и притвори очи.
— Ех, Юмрук, проклятието на историята е в това, че онези, които трябва да я четат, изобщо не го правят. Освен това съм уморен.
— Чичо, намери за този старец една палатка и завивки — нареди Колтейн. — Дайте му два часа. Искам да се е събудил и да бъде свидетел на колкото може повече от прехвърлянето. Нека събитията от утрешния ден се запишат, за да не се изгуби този исторически урок за онези, които идват след нас.
— Два часа? — изломоти Дюйкър. — Не мога да гарантирам, че спомените ми няма да са смътни, и то ако оживея, за да ги разкажа.
Нечия ръка разтърси рамото му. Историкът отвори очи. Беше заспал в стола. Бяха го завили с одеяло — уикска вълна, миризлива и оцапана. Над него стоеше някакъв млад ефрейтор.
— Сър? Трябва вече да ставате.
Боляха го всички кости. Дюйкър се намръщи.
— Как се казваш, ефрейтор?
— Лист, сър. Пета рота, сър.
„О, да. Онзи, дето непрекъснато загиваше в учебните боеве.“ Едва сега шумотевицата отвън стигна до сетивата на историка. Той се изправи.
— Дъх на Гуглата! Това отвън бой ли е?
Ефрейтор Лист сви рамене.
— Все още не. Само пастирите и добитъкът. Преминават. Имаше някакви сблъсъци от другата страна — армията на Гуран дойде. Но се държим.
Дюйкър махна одеялото и стана. Лист му подаде очукано тенекиено канче.
— Внимателно, сър, горещо е.
Историкът зяпна тъмнокафявата течност.
— Какво е това?
— Не знам, сър. Нещо уикско.
Той отпи и потръпна от силно горчивия вкус.
— Къде е Колтейн? Забравих да му кажа нещо снощи.
— Тръгна с неговия клан на Враната.
— Колко е часът?
— Почти призори.
„Почти призори, а добитъкът едва сега започва да се прехвърля?“ Усети, че умът му е съвсем буден, и отново погледна течността в канчето.
— Това да не е от напитките на Сормо?
Нервите ми се изостриха.
— Някаква стара жена ми го даде, сър. Готов ли сте?
— Към мен ли си прикрепен, Лист?
— Да, сър.
— В такъв случай първата ти задача, ефрейтор, е да ме заведеш до нужника.
Излязоха навън, сред възцарилата се бъркотия. Островът с форма на хомот беше покрит с добитък, гръб до гръб, животните бавно се тътреха напред, съпроводени от виковете на пастирите. Отсрещната страна на Секала беше скрита в облаци прах, които започваха да се разнасят по течението на реката.
— Насам, сър — каза Лист и посочи един ров зад фермерската къща.
— Зарежи го това „сър“ — каза Дюйкър, докато отиваха към походния нужник. — И ми намери вестоносец. Онези войници от другата страна ги чака много голяма неприятност.
— Сър?
Дюйкър застана на ръба на изкопа. Надигна телабата си, но се спря.
— В рова има кръв.
— Да, сър. Какво беше това за от другата страна на реката, сър?
— Чух го от едни тайтански патрули — каза историкът, след като облекчи червата си. — Воините на семк са дошли от юг. Ще бъдат на страната на Гуран, предполагам. Това племе има заклинатели, а воините им всяват страх у тайтанците, тъй че очаквам да се окажат гадна пасмина. Канех се да го спомена снощи, но забравих.
Тъкмо в този момент пред къщата преминаваше отряд конници. Ефрейтор Лист затича да ги спре.
Дюйкър оправи телабата си и тръгна след адютанта. Позна веднага флага на бойния отряд. Лист предаваше задъхано съобщението за командващия. Историкът се отърси от колебанието си и приближи.
— Бария Сетрал.
Погледът на командира на Червените мечове пробяга към Дюйкър и изстина. До него брат му Мескер заръмжа.
— Виждам, че късметът не ви е изневерил — каза историкът.
— И твоят — избоботи Бария. — Но не и на онзи белокос маг. Колко лошо. Надявах се да окача кожата му на знамето ни. Това за семк — от тебе ли е?
— От тайтанците.
Мескер се изсмя горчиво и се ухили.
— Спал си в шатрите им по пътя, а? — Обърна се към брат си. — Лъжа.
Дюйкър въздъхна.
— Какъв смисъл би имало?
— Тръгнали сме да подкрепим авангарда на Седма — каза Бария. — Ще предадем предупреждението ти.
— Това е капан…
— Млъкни, братко — сряза го Бария, без да откъсва поглед от Дюйкър. — Предупреждението си е предупреждение, нищо повече. Нито е лъжа, нито капан. Ако семк се появят, ще сме подготвени. Ако не, значи приказката е била лъжлива. Нищо не губим.
— Благодаря, командире — каза Дюйкър. — Все пак сме на една и съща страна.
— По-добре късно, отколкото никога — изръмжа Бария. Под мазната му брада пробяга тънка усмивка. — Е, довиждане, историко. — Вдигна стоманения си юмрук и го отвори. При този жест бойците на Червените мечове подкараха отново в лек галоп към брода и само Мескер хвърли пътьом мрачен поглед на Дюйкър.
Бледата светлина на утрото полека запълзя в долината. Един непроницаем прашен облак лъкатушеше от единия бряг на Секала към другия и обратно, подгонен от лекия вятър; спусна се над самия брод и се задържа там. Целият брод остана скрит под него.
— Това си го биваше — изсумтя Дюйкър.
— Сормо — каза ефрейтор Лист. — Казват, че е разбудил духовете на земята и въздуха. От столетния им сън, защото дори и племената отдавна са изоставили тези обичаи. Понякога човек може да ги… помирише.
Историкът се обърна към младежа.
— Да ги помирише?
— Както когато обърнеш някой голям камък. Миризмата, която лъха под него. Хладна, плесенясала. — Сви рамене. — Нещо такова.
В ума на Дюйкър пробяга образа на Лист като момче — само с две-три години по-малък, отколкото беше сега. Как обръща камъни. Цял свят отдолу. Мир и покой. Той се усмихна.
— Позната ми е тази миризма, Лист. Кажи ми, тези духове… колко са силни?
— Сормо казва, че се радват. Горят от желание да поиграят.
— Игра на духове в човешкия кошмар. Е, да се надяваме, че ще се отнесат сериозно към играта си.
