Мургавата кожа на момчето бе посивяла болезнено и нещо изшепна в ума на Дюйкър, че младият магьосник вижда повече от всички други — поне от всички живи. Момчето въртеше глава и следеше призрачните убийци. Потръпваше при всеки смъртоносен замах.
Историкът се затътри към него — краката му се бяха вдървили и едва го държаха. Посегна и взе юздите от вкочанените му ръце.
— Нил — промълви той. — Какво виждаш?
Момчето примига, извърна бавно очи и го погледна.
— Какво?
— Ти виждаш. Кой ги убива?
— Кой ли? — Избърса челото си с разтрепераната си ръка. — Близки. Кланът се е разцепил, двама съперници за Рогатия стол. Близки, историко. Братовчеди, братя, чичовци…
Дюйкър усети как нещо в него се прекърши от думите на Нил. Някакви смътни очаквания, поддържани от отчаяна нужда, го бяха уверявали, че убийците трябва да са… Джагът, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле… някой… някой друг.
— Не!
Очите на Нил, млади и толкова стари, задържаха неговите и магьосникът кимна.
— Близки. Това се е повтаряло. При уикците. Допреди едно поколение. Повтаряло се е.
Но вече не. „Моля ви, богове!“
— Вече не. — Нил се усмихна кисело. — Императорът, като наш враг, ни обедини. Надсмиваше се на дребнавите ни битки, на безсмислените ни кръвни вражди. Не просто се смееше, смееше ни се с подигравка. Засрамваше ни с презрението си, историко. Когато се срещна с Колтейн, съюзът ни вече се разпадаше. Келанвед ни се подигра. Каза, че трябва само да си седи и да чака въстанието ни да свърши само. С думите си той жигосваше душите ни. С думите си и с предложението си за единство той ни дари с мъдрост. С думите си ни накара да коленичим пред него с благодарност, да приемем онова, което ни предложи, и да му отвърнем с вярност. Преди време попитахте как императорът е спечелил сърцата ни. Вече знаете.
Враговете възвърнаха решимостта си, щом потъмнелите оръжия на древните воини започнаха да се огъват и трошат в сблъсъка с новото желязо. Изсушените, приличащи на скелети оживели трупове се оказаха неравностойни. Разлетяха се късове плът и оръжия, възкръсналите започнаха да залитат и да падат, неспособни да се вдигнат отново.
— Нима за втори път трябва да преживеят поражението си? — попита Дюйкър.
Нил сви рамене.
— Дадоха ни само малко време да си поемем дъх, да се укрепим. Не забравяйте, историко, ако тези воини бяха победили първия път, щяха да причинят на враговете си същото, което те са причинили на семействата им. — Детето-магьосник поклати тъжно глава. — Малко добро има у хората. Малко.
Думите го жегнаха още повече от това, че ги каза толкова малко момче. „Гласът на някой старец излиза от това момче, не го забравяй.“
— И все пак може да се намери — възрази Дюйкър. — Толкова по-ценно е заради своята рядкост.
Нил взе юздите.
— Тук изобщо няма да го намерите, историко — отвърна му той с вкочанен глас. — Прословути сме със своето безумие — духът на острова ни го показва с това. Спомените, които се запазват, са само ужас, делата ни са толкова тъмни, че могат да раздерат самата земя. Отваряйте си очите — добави и извърна коня си към дъсчения мост, където битката продължаваше с подновена жар. — Още не сме свършили.
Колкото и да изглеждаше невъзможно за историка, пътят пред бежанците изведнъж се беше разчистил и те започнаха да преминават. Той погледна към небето. Слънцето се изкачваше към пладне. Имаше странното чувство, че е много по-късно. Погледна отново намръщено към загърнатата в прашни облаци река — преминаването щеше да е нещо ужасно, дълбоката вода — гибелна и от двете страни, деца, старци и жени, всички слаби и немощни, които нямаше да могат да се справят, щяха да се подхлъзват и да попадат в течението, да изчезват под повърхността. Прах и ужас, и водните въртопи, поглъщащи всякакво ехо…
Конните воини от клана на Враната яздеха покрай трупащите се по пътя наплашени хиляди все едно, че караха поредното огромно стадо обезумели животни. С дългите си пръти с тъпи краища задържаха човешката гмеж да не се разпръсне, размахваха ги, удряха, мушкаха озверелите лица. Щом подходеха с конете си, тълпата се отдръпваше като вълна.
— Историко — каза Лист. — Трябва да си намерим коне.
Дюйкър поклати глава.
— Още не. Тази ариергардна защита сега е ядрото на битката. Трябва да го видя с очите си…
— Разбрано, сър. Но когато започнат да се оттеглят, ще бъдат взети от уикците, по още един войник на всеки кон. Колтейн и останалите от клана скоро ще се присъединят към тях. Ще държат тази страна на брода, за да може ариергардът да се прехвърли. Ако не държим да набучат главите ни на копия, сър, все пак трябва да си намерим коне.
Дюйкър кимна.
— Добре. Действай.
— Слушам, сър. — Младият ефрейтор тръгна да търси коне.
Отбранителната линия покрай стария канал се гърчеше като змия. Редовната пехота на противника, след като беше унищожила възкръсналите воини, вече напираше здраво. Окуражени от здравите нерви и ефикасността на морските пехотинци, помощните части продължаваха да изтласкват вражеската пехота. Конниците на клана на Невестулката се бяха разделили на малки групи, смесени със стрелците и пиконосците. Там, където изглеждаше, че фронтът им ще се разкъса, препускаха и оказваха подкрепа.
Командваше ги магьосникът Нил — заповедите, които крещеше, пронизваха грохота на битката. Сякаш беше способен да усеща къде частите ще поддадат още преди това да стане видимо. Магически подсиленият му усет за време беше единственото, което удържаше отбранителната линия да не се разпадне.
На север Камъст Релой най-сетне бе започнал да придвижва елитната си сила. Със стрелците отпред, тежката пехота пристъпваше бавно в редици, заслонена от тайтанските стрели. Нямаше обаче да навлязат сред дърветата и блатната растителност, а бавно възвиваха на изток, за да заобиколят гибелния участък.
Селската армия вече напираше зад пехотата на Сиалк и Хисар, грамадата от десетки хиляди набъбваше като приливна вълна.
Дюйкър притеснено погледна на юг. Къде ли беше Колтейн? От хълмовете вече се вдигаше прах и пушеци. Село Л’енбарл гореше, а битката беше в разгара си — ако Колтейн с ядрото на клана на Враната не успееше да се измъкне скоро, щяха да се окажат заклещени от тази страна на реката. Историкът забеляза, че не е единственият, обзет от тази тревога. Главата на Нил непрестанно се извръщаше в същата посока. След което Дюйкър най-сетне осъзна, че момчето е във връзка с другите магьосници — тези, които бяха останали с Колтейн. „Контрол… и илюзия за контрол.“
Лист се появи, яхнал коня си и повел коня на Дюйкър. Без да слиза, ефрейторът му подаде юздите. Историкът се метна на познатото си изтъркано седло и благодари наум на уикските старици, които с толкова любов се бяха погрижили за коня. Животното беше отпочинало и изпълнено с живот. „Да можеха и с мен да направят така!“
Ариергардът започна отново да се огъва — изоставяше стария канал под безмилостния напор на противника. Тежката пехота на Камъст Релой беше само на няколко минути от линията на боя.
— Не изглежда никак добре — промълви Дюйкър.
Ефрейтор Лист затегна каишката на шлема си и не отвърна нищо, но историкът забеляза, че ръцете на момчето са се разтреперили.
От отбранителната линия вече прииждаха ездачи от клана на Невестулката, натоварени с ранени войници. Минаваха покрай позицията на Дюйкър като окървавени и покрити с прах духове, татуираните им лица и тела им придаваха демоничен вид. Историкът ги проследи с поглед, щом поеха към кипящата маса бежанци. Тя беше оредяла доста, откакто бе погледнал последния път натам. „Твърде бързо. Сигурно са изпаднали в паника при брода. Хиляди давещи се в дълбоката вода! Погром.“
— Трябва вече да се оттегляме, сър.
Ариергардът се сриваше, потокът от ранени растеше, конете, тътнещи покрай него, носеха по двама,
